Марго Далтън
Коледен подарък (1)

Първа глава

Декемврийското слънце струеше през дърветата, тънко и бледо като тъкано злато. То хвърляше виолетови сенки върху навяната със сняг ски писта и плетеше искряща паяжина от мъгла между тъмните, натежали от сняг, борове. Въздухът беше режещ, трептящ като струна и толкова чист, че и най-малкият звук увисваше в него като крехка снежинка.

Двойните следи от ските се виеха покрай малка горска поляна и се губеха в дърветата. Тяхната успоредна свежест действаше примамливо в ранния зимен следобед. По ръбовете им играеха светлосенки, подчертаваха и най-слабата извивка и вдлъбнатина, създаваха миниатюрни езерца на тайнственост малко встрани, където щеките бяха оставили остри следи.

В този следобед в средата на седмицата почти никой не ги използваше. Смълчаната гора зад полянката сякаш се гушеше в себе си, загърната в безвремието, отпъждаща натрапници, показваща на света единствено непроницаемото си лице. Ски следите се простираха неподвижни и изоставени, насочени наникъде, обвеяни от студа, бледата светлина и неземната остра музика на вятъра, пеещ в поклащащите се борове.

Внезапно магията на тишината и загадъчността бе рязко нарушена. Откъм далечна извивка на пистата се зададе мъж. Той караше ските си бързо, опитно, насочил се право към полянката. Беше облечен в тъмносин скиорски клин, който подчертаваше мускулестите му дълги крака, и пуловер в синьо-бяла скандинавска плетка над бяло поло. Красивият пуловер обгръщаше с елегантна небрежност широките плещи и гърди, а ярката му синева хармонираше със синьото на очите.

Беше висок, с прекрасно мускулесто тяло и почти скулптурно изваяна руса глава, която правеше хубостта му богоподобна, тайнствено подчертана от тишината на зимния следобед и грациозната бързина, с която младият мъж се плъзгаше по снега. Същински пришълец от друга галактика, същество, извисяващо се над всички останали, попаднало неизвестно как през времето и пространството в тази част на западна Канада.

Но когато спря, облегнат назад на щеките, за да си поеме дълбоко въздух, а сетне се усмихна широко на черната катеричка, шмугнала се бързо в клоните на дървото над него, той изведнъж придоби напълно човешки облик. Тъмните сини очи искряха от веселие, на едната му загоряла буза се вдлъбна трапчинка, а широката уста се изви нагоре в слънчево настроение. Отметна назад лъскавата си гъста и златиста коса и размаха една щека към шумната катеричка.

— Ей! — рече строго. — Защо вдигаш врява, малката? — и добави след малко: — Пък и какво правиш там горе? Вие, катериците, не спите ли зимния си сън или нещо такова? Наближава Коледа, ако не знаеш.

Катерицата погледна надолу към него с живи бляскави очички, но не му отговори.

Високият мъж се пресегна назад към кръста си и започна да разкопчава малката раница, която беше препасал. Извади картонена кутия ябълков сок, отвори я и изпи съдържанието, без да откъсва очи от катеричката, след което грижливо върна празния контейнер в раницата. Провери дали ски обувките му са здраво прикрепени към ските, сви и отпусна мускулестите си ръце, изопна рамене, улови щеките и се наклони напред, за да полети отново напред.

Не след дълго достигна върха на най-залесената част от този отрязък на пистата и сините му очи засвяткаха от възбуда, докато проверяваше дали деца, или други скиори не препречват пътя му.

Оказа се, че не е сам сред снежния пейзаж. На върха на възвишението беше застанала някаква жена, стъпила несигурно на ските си и загледана с отчаяна напрегнатост надолу към стръмната криволичеща следа. Докато минаваше покрай нея, Джим остана със смътно впечатление за преливащи телеса, опънати в яркотюркоазни ластични панталони, бял пуловер, издут върху щръкналия корем, и напрегнато добродушно лице с ореол от сиви къдрици под тюркоазна плетена шапка.

Джим кимна учтиво, заобиколи самотната жена и се заспуска по нанадолнището. Снегът свистеше под ските му. На завоя се наклони с елегантна грациозност, взе го с лекота, след което зае състезателна поза, за да се спусне до долу. Доволна усмивка озари лицето му. Златистата му коса подскачаше и се вееше от пеещия в ушите вятър, а дърветата фучаха главоломно край него.

Най-сетне стръмнината свърши, пистата продължи по равното и отново се заизкачва към дърветата. Джим спря и се засмя, още възбуден от скоростта и лекотата, с която се спусна. Изведнъж се напрегна, лицето му леко се помрачи и той хвърли бърз поглед през рамо към двойните следи, останали зад гърба му. Поколеба се, после погледна повторно към безлюдната писта. Накрая се намръщи, прехвърли се в успоредните следи и започна дългото и бавно изкачване назад към върха на възвишението, откъдето беше дошъл.

Стигна завоя и вдигна поглед към стръмнината, пълната жена беше все още там — самотна смълчана фигура сред необята на мрачните, извисяващи се борове. Джим се загледа замислено в нея и бързо се закатери нагоре с умела „рибя кост“, която го носеше нагоре с удивителна бързина. На върха спря задъхан, облегна се на щеките и погледна към дебеланата.

Тя също го гледаше. Кафявите й очи бяха изпълнени с тъга, а милото набръчкано лице беше присвито от тревога.

— Не е толкова страшно, госпожо — окуражи я учтиво Джим. — Само трябва да заорете малко в началото и толкоз. След завоя вече не е така стръмно.

— Ама аз не знам как се оре! — изстена жената. — През целия си живот само веднъж съм се качвала на ски. Едва се държа на крака, камо ли да взема да ора!

Джим потисна стона, напиращ в гърлото му. В нея имаше нещо толкова мило, трогателно и дори детинско в начина, по който стоеше и леко се олюляваше на лъскавите си нови ски, а пълното лице излъчваше неподправено отчаяние, докато очите й се взираха с ужас в стръмнината под нея.

Той си придаде спокоен и строг вид и прикова погледа й.

— Ако сте начинаеща — каза, — нямате работа на тази писта. Тя се води за напреднали, главно заради това спускане.

— Ох! — изпъшка жената. — Така ли? Това не е ли Катеричата писта?

Този път Джим не се стърпя и се усмихна. Сините му очи засвяткаха, широката уста се повдигна и отново разкри трапчинката на лявата буза.

— Не е — отвърна. — Викат й Вълчата писта.

— Олеле — разтревожи се възрастната жена, но като зърна усмивката с трапчинката, очите й се ококориха и лицето й придоби онзи замаян вид на моментно разпознаване, който той толкова добре познаваше. — Божичко! Вие сте… Как ви беше името…? Футболистът!

— Джим Флеминг — лаконично се представи той. После додаде весело, тъй като жената се поколеба, пламнала от смущение: — Да не сте футболен запалянко?

Тя се изкикоти сърдечно.

— Не бих казала. Лично мен ако питате, това е най-безсмислената игра, която съм виждала. А ви познавам — добави тя, докато се навеждаше, за да оправи дебелия си вълнен чорап, — защото двамата ми внуци ви имат на плакат — онзи, на който стоите с шлем под мишницата и се усмихвате по същия този начин…

Джим кимна.

— Знам за кой постер говорите — каза без особен възторг.

— Та този ваш портрет виси не знам от колко време между двете им легла — продължи жената. — Под вашия поглед съм изчела през годините сума ти приказки. Така че няма как да не ви позная.

Той се засмя и се усети, че му е приятно да си говори с добродушната баба.

— Знаете как се казвам и кажи-речи всичко за мен, а аз не ви познавам изобщо.

— Мод Уилет — представи се тя с усмивка и му подаде ръка в плетена ръкавица.

— Здравейте, Мод — ръкува се Джим и също се усмихна. — А как попаднахте сам-сама на Вълчата писта?

— Тя е дълга и широка — тъжно провлачи женицата и протегна напред единия си закръглен тюркоазен крак. — Виждате ли тези ужасни чисто нови ски?

Джим кимна, като се опитваше да не избухне в смях.

— Подарък са ми за миналата Коледа от сина и снахата. Всички в семейството са луди по ските, та настояха и аз да се науча.

— Да, ама не сте.

— Качих се веднъж на тях миналата година по време на ваканцията, препънах се и се претърколих до долу по учебната писта за малки деца във вид на най-голямата снежна топка в света. Още тогава реших, че тази работа не е за мен. Любимият ми спорт всъщност е двойна канаста.

— Не се и съмнявам — тържествено заяви Джим. — Една цяла партия двойна канаста изисква отлична спортна форма. Тестето с допълнителните карти тежи тонове.

Тя се изкикоти и продължи:

— Затова реших тазгодишният ми коледен подарък за тях да е една голяма изненада — да се науча да карам ски. След Коледа всички отиваме на зимна почивка в Британска Колумбия и исках да им взема акъла, като се заспускам по пистите като птичка и профучавам покрай тях като куршум.

Джим усети как тази въззакръглена дама му става все по-симпатична. Това мнение явно беше взаимно, защото след като гледа замислено известно време, тя каза:

— Знаете ли, за световноизвестен футболист, дето виси по постерите, не сте лошо момче.

— Аз не съм само красива мутричка — тържествено я увери Джим. — Всъщност съм много чувствителен.

Тя се запревива от смях, като се размърда тромаво на скъпите си ски.

— И така — продължи след това да разправя, — внучките ме докараха днес тук с намерението да ме научат на всичко необходимо за един скиор, при това само след един, и то много лесен урок. Поне с такова впечатление останах от техните думи.

Джим започна да разбира.

— Но след като пристигнахте тук…

— След като пристигнахме, те срещнаха двама съученици и много им се прииска да се попързалят заедно, затова ме отведоха в началото на Катеричата писта, казаха ми да потренирам сама, защото единственият начин да се научи човек бил, като се хвърли с главата в дълбокото…

Джим се постара да прикрие внезапното си раздразнение, насочено срещу безмозъчните внучки на тази симпатична женица. Затова се усмихна сърдечно и каза:

— По всяка вероятност сте взели погрешен завой. Там при хижата се сливат няколко писти и вие по грешка сте се насочили към по-трудната.

— А, чудесно — въздъхна жената с облекчение. — Значи вината не е само моя. Тази стръмнина така ме изплаши, че ми идеше да легна по гръб и така да се спусна — тя помълча малко. — Всъщност — призна си накрая, — на няколко пъти точно така се и спусках. Но не по собствена воля.

Джим отново се усмихна.

— Трябва ви само да се научите на елементарно рало и ще можете да се спуснете. Гледайте какво правя и правете същото.

Кръглото й лице светна, но после отново помръкна.

— Вижте, не ми е приятно да си губите времето с мен. Нямате ли… такова… хора, които да ви чакат и прочее?

— Абсолютно никой — весело отвърна той. — Тук съм сам-самичък.

— Вече не играете активно, нали? — попита жената с любопитство.

— Преустанових. Наложи се да оперират коляното ми — лаконично обясни Джим. — Повечето футболни кариери в крайна сметка приключват по този начин.

— Разбирам. Знаете ли, покойният ми съпруг беше голям поклонник на баща ви, сенатора. Аз също, да си кажа правичката, ама какво да правя, като е такъв хубавец. Много приличате на него. Тъкмо дочетох книгата му — добави тя с топла и предразполагаща усмивка. — И страшно ми хареса.

Хубавата уста на Джим леко се присви. За да сложи точка на по-нататъшните разговори, той се впусна веднага да обяснява техниката на ски спускането.

— От вас, госпожо Уилет, се иска да приплъзнете ските си ето така, за да могат ръбовете им да…

И той онагледи думите си с действия, които Мод Уилет проследи с мрачен поглед.

— И леко подгъвате колене, за да пружинирате, ето така… И прибирате задника…

И Джим прибра своя стегнат мускулест задник, присви леко колене и зае отпусната непринудена поза, след което погледна през рамо към възрастната жена зад себе си.

— Представете си, че яздите кон и държите ръцете си с юздите провесени.

Той започна да се спуска по хълма. Дългите му тесни ски умело образуваха „Л“ и се плъзгаха под пълен негов контрол. Преди завоя Джим спря и се усмихна насърчително на самотната възпълна фигура горе на високото.

— Ще се научите — подвикна жизнерадостно. — Просто опитайте.

Жената се вкопчи в щеките, разпери ски, събра върховете им, приседна, след което за голямо свое учудване продължи да се отпуска назад, докато задните й части потънаха в снега и тя се затъркаля в рохкавия сняг встрани от пистата.

Мод изруга тихо и с много чувство, стана, отупа се мрачно и опита повторно. Този път преполови стръмнината, преди ските й да се кръстосат и тя отново да се превърне, по нейните собствени думи, в най-голямата снежна топка от човешки произход. Джим продължи да я наставлява, помогна й да се отупа от снега и да заеме правилна поза със ските. При четвъртия опит тя бавно и недодялано „ора“ чак до долу и застана редом с него, без да падне, а кръглото й розово лице гореше победоносно.

— Успях! — изкрещя радостно. — Като им покажа на децата, направо ще изпопадат! Те никога, ама никога няма да повярват! Ах, колко ви благодаря!

Джим се усмихна широко, радостен от нейното удовлетворение.

— Знаете ли — заяви накрая Мод, като пуфтеше и се навеждаше да огледа ските си с огромно задоволство, — ще остана тук и ще се катеря нагоре-надолу, докато го усъвършенствам. А вие си продължете по пътя. И без това ми е съвестно, че ви отнех толкова време.

— За мен беше удоволствие — искрено отговори Джим. — Сигурна ли сте, че ще се оправите сама?

— Напълно — увери го новата му приятелка. — В края на краищата — додаде тя самодоволно, — нали знам да ора?

— Което си е вярно — тържествено се съгласи Джим. — Ралото ви е безупречно.

Тя се изкикоти и го загледа с топлота, докато той се готвеше да се заспуска по виещата се писта.

— Господин Флеминг! Джим! — извика внезапно.

— Да?

Той спря и погледна през рамо, а косата му погълна следобедните лъчи на слънцето и ги отрази.

— Искате ли… Искаш ли да дойдеш да вечеряш с нас довечера? Ще храня всичките си внуци довечера в моя апартамент. Нищо особено не е, само руло „Стефани“, но моето руло се слави като най-доброто в света. Момичетата ще изпоприпадат, като разберат кой им гостува, а за братята им да не говоря… Имам и двама внуци — достатъчно големи, за да се интересуват от футбол.

— Много благодаря за поканата — искрено рече Джим, — но за съжаление не мога. Аз съм човек на навиците, та всеки понеделник през зимата гледам с приятели футболния мач късно вечерта. Иначе бих дошъл.

— Е, тогава друг път — весело каза Мод. — Името ми го има в телефонния указател, друга М. Уилет няма. Много ще ми е приятно да ми гостува красива футболна звезда.

— Бивша футболна звезда — усмихнато я поправи Джим.

Мод също се усмихна, кимна и запъшка нагоре по хълма, като местеше ските с новопридобита увереност, а пълното й тяло излъчваше огнена решимост.

Джим я погледа усмихнато, после се обърна и мощно се оттласна надолу по пистата. Но докато караше с уверения си ритъм, той се улови, че мисълта му се отплесва към месното руло в дома на Мод, към шумното й голямо и щастливо домочадие. И той с изненада установи, че го гложди чувство, което от много време не беше изпитвал — тревожно чувство на потискаща самота и непреодолим копнеж.

 

 

Горе-долу по същото време, по което Мод Уилет се радваше на първия си успешен опит да направи рало, на петдесетина километра в малкия прериен град Калгари, където живееха и тя, и Джим, се празнуваше друга малка победа.

Тази победа обаче се честваше при много различни условия — в ботаническа лаборатория, където жегата достигаше трийсет градуса, а въздухът беше не само топъл, но и много влажен, натежал от земните аромати на зеленина и избуяващи растения.

Лабораторията беше част от огромен, разпростиращ се на голяма площ комплекс от оранжерии, атриуми, клинично стерилни изследователски лаборатории и безброй кабинети, населявани от множество научни работници по бели престилки и техните помощници. В тази конкретна част от комплекса покълваха под похлупаци от прозрачен полиетилен неизброими количества растения, всички наблюдавани и следени отблизо що се отнася до температурата на почвата, на въздуха, процента влажност и минералния баланс.

До една от банките възрастен мъж и една жена бяха навели глави над спретната редичка миниатюрни кълнчета. Жената се усмихна и се извърна, за да запише нещо в бележника, който държеше. Беше облечена в сиви панталони и розово поло от мека ангорска вълна, но тялото й бе скрито под колосана бяла престилка, свободно падаща почти до коленете й. Дългата й коса беше тъмна, опъната строго на опашка отзад и после сплетена, а външността й се криеше допълнително зад чифт тъмни очила с тежки рамки, които изглеждаха прекалено големи за фините черти на лицето й.

Възрастният мъж до нея беше нисък и тантурест, с розово лице, излъчващо възторг, и червеникава косица, която обрамчваше лъщящата му плешива глава.

— Ти само погледни, Сара! — възхити се той отново. — Деветдесет и девет процента! Това е най-високият процент на кълняемост, който сме постигали в тази генетична структура.

Жената се усмихна и дори тежките очила не бяха в състояние в този момент да скрият изящната топлота и класическата красота на лицето й.

— Това е прекрасно, Карл — каза тя с кротък мелодичен глас, който така подхождаше на тази стая, изпълнена със свежа, натежала от цветове, зеленина. — Ако можеха обаче — додаде тя с внезапна сприхавост — да оцелеят при суша, болести, генетични недостатъчности, за които не сме и чували, склонността да пускат плитки корени, слабости в размножаването и прочее, щяхме да разполагаме с нова устойчива култура.

Карл поклати глава.

— Ама че си песимист, Сара. Аз работя при теб вече… Колко станаха?

— Седем години — рече тя и го погледна учудено. — Откакто постъпих тук. Назначиха те към мен от самото начало и оттогава си мой помощник. Защо?

— Ами през цялото това време не съм те видял нито веднъж да се зарадваш истински на някое свое постижение. Всички им се радват, а ти все търсиш недостатъци в работата си. Прекалено си взискателна към себе си.

Тя се усмихна широко и го потупа с обич по пухкавото рамо. Лицето й зад тежките очила беше порозовяло от влагата и топлината в оранжерията и грееше от радост, породена от високата кълняемост на експерименталните растения. Това я правеше невероятно хубава. Дребният възрастен мъж до нея, колкото й да беше свикнал с външния й вид през всички дни и месеци на съвместна работа, все пак се учуди, докато я гледаше с безмълвна възхита.

— Успехът не се постига чрез самопотупване по рамото, Карл — заяви тя весело. — Много добре го знаеш. Като търся недостатъци в работата си, пазя себе си.

Той й се усмихна с нескрита обич.

— Ако питаш мен, няма да ти навреди, ако от време на време започнеш да се самоизтъкваш.

— Ти само се навъртай около мен. Появи ли се повод за самоизтъкване, стари приятелю, ще вдигна врява до небесата. Само изчаквам…

Прекъсна я глас, който се намеси гръмовно в разговора им откъм вратата в дъното на коридора.

— Доктор Бърнард! Ей! Има ли тук някой доктор Бърнард?

— Аз съм! — откликна Сара, като надничаше иззад сандъче с високо израснала ръж, натежала от зърно.

От открехнатата врата надзърташе младеж с порозовяло от студа лице.

— Доставка на материали — обяви той лаконично.

— Къде ги искате?

— Материали? — повтори Сара с неразбиране. Обърна се към Карл, който беше все така редом с нея. — Не е възможно да е станало време за нова доставка. Те винаги пристигат в понеделник.

— Ами че то си е понеделник, Сара — кротко поясни Карл.

Тя се ококори насреща му с озадачено лице, а сивите й очи се изпълниха с тревога.

— Ама… Как е възможно да е понеделник? Къде отидоха събота и неделя?

Помощникът й едва се сдържа да не се изкикоти.

— Всички, освен теб разбраха, че е имало събота и неделя. Ти прекара и двата дни тук — съставяше графики на влажността. Не ти ли направи впечатление, че през последните два дни около теб нямаше хора?

Сара продължаваше да го гледа с широко отворени очи. Бореше се с някакви свои мисли.

— Майчице! — каза тя най-накрая. — Понеделник! Сигурен ли си, че днес е понеделник, Карл?

— Цял ден, скъпа. Какво му е толкова особено на понеделника?

— Ами… такова… Господи! — отново възкликна жената с паника в гласа. — Работата е там, че понеделник е…

Тя запристъпя от крак на крак, а лицето й отразяваше нарастваща тревога. Другите я гледаха учудено. Най-сетне тя се обърна и с бързи крачки пое по широкия, изпълнен с топла влага, коридор.

— Покажи му къде да ги нареди в склада, Карл — извика тя през рамо. — И ако е донесъл нови мензури, да остави навън един кашон, че ще ми трябват. След малко се връщам.

И Сара излезе от оранжерията със забързани крачки, докато помощникът й и младежът гледаха подире й с нарастващо учудване.

Тя се запъти към административната сграда. Студът приятно охлади зачервените й от оранжерийната жега лице и тяло. Почти тичешком прекоси широките чисти коридори и скоро се озова пред вратата на кабинета си, която с облекчение затвори след себе си.

Облегна се на излъсканата дъбова врата, пресегна се към очилата си, свали ги, притвори очи и потърка слепоочието си. Лицето й без очилата изглеждаше уязвимо и прекрасно с изящните си черти, високи изваяни скули и сиви като пушек очи с дълги тъмни мигли. Устата й беше пълна и поразително чувствена за това интелектуално строго лице. След малко тя се поуспокои, върна очилата на мястото им, приближи се до бюрото, отвори малкото горно чекмедже и извади от него една диаграма и термометър.

Термометърът пъхна в устата си и докато си мереше температурата, все поглеждаше косо към диаграмата. След няколко минути извади термометъра, погледна го, нанесе няколко щриха върху диаграмата и се зае да я изучава. Очите й потъмняха от спотаени чувства.

— Е, добре — каза изведнъж с висок потреперващ глас. — Щом като е такава работата… Май тази нощ ще е решаваща.

С треперещи ръце върна термометъра и диаграмата на мястото им и извади от едно потайно отделение в долната част на бюрото нагъната на хармоника папка. Остави я неотворена върху писалището, а ръцете затрепкаха над нея с видима неохота. В горния десен ъгъл на папката имаше залепен етикет, надписан с педантичния стегнат почерк на Сара: „Джеймсън Къркланд Флеминг Четвърти“.

Тя погледа още известно време надписа, въздъхна дълбоко и треперливо и бавно отвори папката. Най-отгоре имаше голяма цветна снимка, на която усмихнат рус мъж държеше под сгъвката на ръката си шлем за ръгби. Всъщност това беше същата снимка от плаката, за който закръглената възрастна жена на ски пистата говореше на Джим Флеминг.

Тази снимка обаче явно не представляваше за Сара същия интерес, който събуждаше у другите жени, защото тя й хвърли само един бегъл поглед и се прехвърли върху други, по-интересни материали: изрезки от вестници със статии за Джим Флеминг и неговата изумителна кариера като един от най-големите канадски спортисти, сполучили някога в областта на професионалния американски футбол, за неговата контузия, за болезнената му операция и последвалото решение да се оттегли от спорта и да се заеме с бизнес.

Сара хвърли бегъл поглед и на тези материали. Футболната кариера на Джим Флеминг, колкото и да беше колоритна и внушаваща уважение, не представляваше за нея повече от мимолетен интерес. Но когато стигна до документите най-отдолу, тя спря и започна задълбочено да ги изчита. А те засягаха най-различни теми. Имаше изрезка от вестник за дипломирането на Флеминг от университета в Алберта, където, освен че беше започнал футболната си кариера, той бе успял и да завърши с отличие право. Имаше втора изрезка и още няколко статии за баща му, сенатора Джеймсън Къркланд Флеминг Трети с няколко снимки на стареца, които Сара одобрително разгледа.

Джим Флеминг приличаше поразително на баща си — същото интелигентно живо изражение, същото високо широкоплещесто тяло, същите чисти линии и плоскости на телесната структура. Това генетично преобладаване на положителните черти, както Сара много добре знаеше, бе един изключително благоприятен фактор. Тя остави встрани снимките на сенатора и взе в ръце генетичната диаграма, която сама бе изготвила за семейното дърво на Джим Флеминг, доколкото бе успяла да го изследва в хода на методичното си проучване. Тази информация също беше крайно благоприятна, тъй като свидетелстваше за силна, здрава наследственост без генетично предавани заболявания. С други думи, вродена склонност към дълъг живот и добро здраве.

Що се отнася до фамилното име, Флеминг очевидно стигаха само четири поколения назад до шотландския си корен. Но доколкото Сара можеше да предположи, в рода е имало и много други с името Флеминг — все богати, жизнени, интелигентни и упорити индивиди. Тя се усмихна при тази мисъл. Лицето й отново стана сериозно, когато с леко потрепваща ръка остави настрана генетичната диаграма и взе последния документ.

Това бяха чисто написани на машина и хронологично подредени бележки, проследяващи всичко, което бе успяла да разбере за ежедневните навици на Джим Флеминг през последните години.

А то не беше много.

За прочут хубавец той всъщност водеше много кротък живот. Обичаше да ходи в определен ресторант в редките случаи, когато се хранеше навън, членуваше в клуб по бадминтон, но го посещаваше крайно нередовно, а също и — за голямо учудване — ходеше в художествена школа, където по време на предишната пролетна сесия бе изучавал всеки вторник следобед рисуване с акварел. В момента обаче имаше един-единствен редовен навик и Сара чу за него случайно от своя приятелка, която работи известно време в една английска кръчма в центъра на града, докато получи заем за продължаване на следването си.

— Никога не пропуска — беше казала приятелката й Уенди. — Говоря ти за Джим Флеминг, футболната звезда. Идва при нас в кръчмата всеки понеделник като мръкне, в дъжд и слънце, и гледат по телевизията футболни мачове с още двама приятели. Сара, това е най-сладурестият мъж, когото съм виждала. Направо да го изхрускаш. Не, той е толкова невероятно…

— Сам ли? — прекъсна я Сара, като внимаваше да не прояви подчертан интерес. — Сам ли идва или си води момиче?

— Сам. Винаги сам. Жените през цялото време се опитват да го свалят, но него много го бива да се измъква, без да нагрубява. Много е интересно да го наблюдава човек как го прави. Знам, че от време на време излиза с момичета, но е много предпазлив. И няма как да не е предпазлив, защото всяко момиче се опитва да го докопа, включително и аз…

Сара си припомни дърдоренето на многословната си приятелка, докато се взираше замислено в диаграмата на навиците и дейностите на Джим Флеминг. Лицето й пребледня, а ръцете й още потреперваха, докато прекопирваше диаграмата на ръба на бюрото си. Дълго време всичко това й се струваше тъй отвлечено и нереално, само една игра, която тя играеше, която никога нямаше да се превърне в действителност. Но както повечето научни изследвания, и този проект на Сара беше зареден със собствена инерция, с която тя сега се сблъска, въпреки вътрешната си съпротива.

Тя знаеше единствено, че моментът е настъпил. Понеделник бе денят, защото само тогава знаеше със сигурност къде ще прекара Джим Флеминг вечерта. А това бе понеделникът, който бе очаквала, защото днес температурата на тялото й сочеше, че цикълът й е точно преполовен и настъпва овулацията. Тази нощ Джеймсън Къркланд Флеминг Четвърти щеше да стане баща на бебето на доктор Сара Бърнард, макар че той никога нямаше да узнае това.