Марго Далтън
Коледен подарък (11)

Единадесета глава

Мод Уилет стоеше объркана в антрето на апартамента на Джим и гледаше тревожно двете по-големи деца.

— Хайде, Мод — обади се Кларънс откъм външния коридор. — Ако ще ходим, да тръгваме. В четири застъпвам на смяна и времето едва ще ни стигне да напазаруваме и да докараме продуктите при тези заледени улици.

Мод кимна разсеяно, почти без да го чува. Погледът й се беше спрял на Артър, изправен на несигурни крака, впил пухкава ръка в ръба на масата и протегнал другата към високата разклонена палма в ъгъла. Кръглото му лице беше почервеняло от усилието и разочарованието от неуспеха.

— Това дете като проходи, ще е голяма беля, от мен да знаете — каза тя, сякаш на себе си. — На Джим ще му трябва още една детегледачка да върви по петите му и да оправя след него.

Ели и Били не казаха нищо. Момиченцето седеше на масата и пишеше съсредоточено в тетрадката си. По настояване на Сара Джим беше записал нея и Били в задочно училище, за да могат да наваксат пропуснатия учебен материал до началото на следващия училищен срок, и Ели се отнасяше много сериозно към работата си, докато Били учеше през куп за грош, ако изобщо си направеше този труд. Сега той седеше отпуснат в креслото и наблюдаваше двамата възрастни над списанието по риболов, което държеше в ръце.

Мод му хвърли един поглед, изпълнен с подозрителност. Откакто Джим замина, нещо в Били я безпокоеше, макар да не знаеше какво именно.

— Хайде, Мод — отново я подкани Кларънс. — Имам работа, не разполагам с цял ден.

— Няма да се бавим повече от един-два часа — обърна се тя към двете деца. — Помнете — на никого няма да отваряте, няма да пипате печката, защото съм пуснала фурната да пече на автомат. И внимавайте с това бебе — натърти тя, тъй като Артър, необръщащ внимание на нищо около себе си, замислено измерваше с поглед разстоянието между себе си и високата палма. — Всеки момент ще докопа това чудо и не искам да мисля за мръсотията.

И като поклати глава, тя последва Кларънс навън и затвори вратата.

Били и Ели се спогледаха, после момчето захвърли списанието и отиде до прозореца. Видя как колата на Кларънс се отдели от тротоара и преброи наум до сто. Чак тогава се обърна към Ели с пламнало от решимост лице.

— Заминаха. Побързай, Ели, нямаме време!

— Ох, Били — прошепна момиченцето, — толкова е студено навън, наистина ли мислиш…

— Стига, Ели — ядоса се Били. — Престани с тези глупости! Много добре знаеш, че нямаме друг изход. Хайде. Ти прибирай твоите неща и на Артър, а аз ще донеса кашоните от килера.

— Няма! — рече упорито Ели с пребледняло лице. — Не искам! Подло е да се измъкваме по този начин.

— Подло ли? — не повярва Били на ушите си. — Какво подло има в това да си тръгнем и да продължим сами да се гледаме, както и преди? Кое му е подлото?

— Джим ще се натъжи — прошепна Ели. — Когато се прибере и нас ни няма, ще му стане много мъчно. Много добре знаеш.

— Няма да се ядоса — настоя Били. — Отначало ще се разтревожи, но ние ще му се обадим и ще му кажем, че сме добре, веднага щом намеря къде да живеем. Обещавам ти, че ще му се обадим. И ще видиш, че той дори ще се зарадва и ще въздъхне с облекчение.

— Не го вярвам — упорстваше Ели. — Джим ни обича.

— Да, как не! — изсмя се презрително Били. — А колко още ще ни обича, когато му се наложи да се махне оттук другата седмица и да живее в мотел? Ще му писне за нула време и тогава знаеш какво ще стане — сбогом Артър, ето какво! — Ели продължаваше да клати глава, въпреки познатата заплаха. — Нали помниш какво стана снощи, като се върна? — тихо продължи брат й. — Вече имаш представа какво ни чака. Трябва час по-скоро да се махаме оттук.

— Какво толкова? Просто му беше мъчно, че трябва да замине за цели десет дни.

— Ели, не ставай глупава! Джим беше бесен и ти много добре го знаеш. Ти стоя до късно да го чакаш, за да му дадеш картичката си за сбогом, а той почти не я погледна и не искаше да разговаря с нас. Вярвай ми, вече му писна да му се мотаем из краката.

Ели се замисли над тези думи и си спомни колко беше студен и безразличен Джим предишната нощ, преди да замине за Европа, как не обърна внимание на картичката й, която тя толкова време беше правила. А изглеждаше така щастлив, преди да тръгне към офиса си след вечеря. Но се върна със стиснати устни и сърдит, макар че се опитваше да не издаде чувствата си.

Може би Били е прав, рече си тя. Може би на Джим действително му омръзна да му се пречкаме из къщата и вече иска да се отърве от нас.

Тя се поколеба, а по бузите й се плъзнаха топли, тъжни сълзи. Като видя, че сестра му вече се поддава на натиска, Били продължи.

— Единствено ще бъдем в безопасност някъде, където не може да ни намери. Знам къде. Познавам един от безистена, който познава един друг… Божичко, Артър!

Последният възглас беше породен от внезапния грохот, разтърсил апартамента.

Били и Ели се обърнаха и проследиха с ужас как дебелото бебе, добрало се най-сетне до най-долните листа на палмата, я събаря с гръм и трясък на пода.

Резултатът беше впечатляващ. Навсякъде се търкаляха изпочупени листа, купища пръст се посипаха по килима и козята кожа, примесени с натрошени парчета от саксията. Артър стоеше ококорен насред цялата мръсотия, изумен и изплашен от бъркотията, която бе предизвикал.

— Е, въпросът вече е решен окончателно — промърмори Били. — Трябва бързо да се измъкваме. Тези хора не са длъжни да търпят повече безобразията ни.

Ели кимна тъжно, стана и започна да се движи разсеяно из стаята, да събира разни вещи и да ги трупа накуп.

Били я следваше, като даваше кратки нареждания.

— Никакви играчки. Само каквото можем да носим. Малко дрехи, пелени за Артър, храна за него, да има на първо време и толкова. Бързай, докато аз приготвя кашоните.

Като мигаше, за да прогони сълзите, Ели започна да приготвя вещите на Артър и своите, прибави към купчината зайчето на малкия и се заколеба мъчително пред любимата играчка на Артър със свирките и бибитките и своята кутия за ръкоделие с мидичките.

— Не си и помисляй за това! — предупреди я брат й. — Ти ще трябва да носиш Артър, а за мен остават и двата кашона. Не можем да понесем всичко.

— Ама, Били…

— Побързай — уморено я прекъсна той. — Или искаш Мод да се върне? За Бога, Ели, човек ще помисли, че искаш да попаднеш в ръцете на Социални грижи и да ти отнемат Артър.

При тези думи лицето й се скова решително и тя бързо заснова из стаята, като прибираше и сгъваше необходимите дрехи.

След малко вече бяха на улицата и леденият вятър задърпа дрехите им и ги захапа по бузите, докато те залитаха с товара си към автобусната спирка.

Артър беше наддал неимоверно много през няколкото месеца, прекарани у Джим. Ели едва го тътреше на ръце, а хлъзгавото му топло ескимосче създаваше допълнителни проблеми, а и той се въртеше и извиваше и искаше да слезе долу. Автобусът дойде след цяла вечност на този студ и тримата се качиха вътре и седнаха. Ели се загледа с невиждащи очи през прозореца и хапеше устни, за да не се разреве. Тя познаваше много добре света, в който се връщаха и се питаше колко ли време ще мине, преди някой отново да се отнесе към тях с някаква капка загриженост и заинтересованост.

 

 

Джим знаеше, че сънува, защото мястото, в което се намираше, бе тъй прекрасно, че с нищо не напомняше истинския живот. Сърцето му заби още по-учестено, когато наближи сенчестата поляна, защото знаеше кой го чака там. Отмести встрани големите разлистени папрати и надзърна през клоните.

Дъхът му секна. Сара лежеше на земята до сребристо поточе, облечена в прозрачна рокля, изтъкана от лунни лъчи. Той коленичи до нея, замря във времето и пространството, и повдигна тънката материя, за да се наслади на красотата под нея.

Събуди го собственият му глас, мърморещ сподавено името й, докато се мяташе в хотелското легло. Изстена от вътрешна болка и погледна светещите стрелки на часовника до главата си.

Три часът.

Джим се намръщи, припомняйки си последната вечер със Сара. Беше усетил, че тя най-сетне се разтваря за него, че след толкова дълги месеци започва да му се доверява и да откликва на чувствата му.

Бяхме на ръба — каза си той е болка. Беше готова да ми се разкрие, дори да ме обикне малко. А аз провалих всичко.

Спомняше си всяка дума, която бяха разменили. Чак сега започна да вижда колко несправедливо се беше отнесъл към нея, колко упорито се беше опитвала тя да го накара да прозре истината.

„Бил си на възрастта на Били — каза му тя. — Искам да си представиш какво е било.“

И той най-после можеше да си го представи.

Никога преди не беше мислил за случилото се по този начин, никога не бе поставял под въпрос постъпките на майка си и нейните думи. Толкова много я обичаше, вярваше, че е бил единственият й приятел, мразил бе баща си за неговата жестокост към тази нещастна, беззащитна жена. Ала ето, че Сара настоя той да погледне на миналото под друг ъгъл и той вече не беше сигурен в нищо. Опита се, както настоя тя, да се постави на мястото на баща си и да наблюдава с безпомощен гняв как тази погълната от себе си жена товари с мъка и болка крехките рамене на момчето товар, който не е по силите на неговите години. Постъпката на майка му, включително начина, по който бе умряла, бе себична и жестока. Джим призна най-накрая пред себе си, че това е самата истина. Призна също така, че си даде сметка за това в мига, в който Сара му обърна внимание, но отказваше да приеме фактите.

Сара беше права в крайна сметка. Всяка история имаше две страни. Баща му далеч не беше безупречен съпруг и родител, но едва ли бе и завършеният злодей, за какъвто Джим винаги го беше имал. Джеймсън Флеминг бе нещастен мъж, опитващ се да се справи с една жена, чиято вътрешна несигурност и недоволство я бяха направили злобна и злочеста, която бе успяла дори в смъртта си да отнеме от съпруга си нещо изключително ценно.

Джим отново взе да се върти в леглото, после разбра, че няма да може да се унесе в сън и седна върху измачканите чаршафи, прегърнал коленете си, измъчван от болезнен копнеж по Сара, по нейната топлота и доброта, по смеха й, ума й и разкоша на женското й тяло в неговите ръце.

Толкова много я обичаше. И толкова много му се искаше да бъде сега до него в леглото, докато слънцето изгрява над Париж.

Джим изстена глухо, разтърсван от желания, докато накрая си позволи да задълбае мислите си в последния, най-сладкия и най-болезнен спомен.

Сара беше бременна. Тя носеше неговото дете.

Тази чудна необичайност не се побираше в ума му. „Харесаха ми генетичните дадености“, спокойно беше заявила тя. Ах, Сара, Сара, любов моя.

Все така усмихнат, той си припомни душевната й щедрост, накарала я да сподели тази тайна с баща му и леля му въпреки страховете, които хранеше за евентуални претенции към детето й. Така му се искаше да я закриля, да я предпазва от всички опасности, да даде на нея и на детето цялата си обич и много, много сигурност. Погледна телефона, изяждан от желание да й се обади, но си спомни колко е часът сега в Алберта и се отказа.

Освен това трябваше да поправи много от злините, които бе причинил, а това не можеше да стане по телефона. Спомни си и тъжното личице на Ели, когато не обърна внимание на картичката й за довиждане, която тя тъй старателно и с много обич му бе изработила… Намръщи се, припомнил си разочарованото изражение на детето, което то се опита да прикрие, и напрегнатото сърдито лице на Били. Дори Мод го изгледа с мълчаливо неодобрение. Трябваше да се извини по подходящ начин на всички, не само на Сара.

Оставаше по-малко от седмица. Само след броени дни щеше да си бъде у дома и да се погрижи всичко да бъде забравено и простено.

Най-сетне Джим затвори очи и потъна в блажен сън. Хубавите сиви очи на Сара светеха в мрака и той побърза да се потопи отново в прекрасния сън, да я открие на слънчевата поляна, където тя го чакаше с усмивка.

 

 

И Сара се намираше сред зеленина и светлина, но това бе ботаническа лаборатория, а не омагьосана горска поляна. Беше се навела над един от експерименталните посеви и внимателно разучаваше редицата растения. Накрая се изправи и се обърна към асистента си.

— Може би — каза с усмивка — това е всичко, което съм готова да твърдя.

— Ама, Сара! — запротестира Карл. — Погледни цифрите. Виж резултатите. Сполучихме най-сетне, момичето ми!

— Може би — твърдо настоя на своето Сара. — Първо искам да получа още резултати от проби.

Кръглото луничаво лице на Карл беше превъзбудено и той отвори уста да каже още нещо, но появата на Джоел го накара да се въздържи.

— Сара — промърмори Джоел, — извинявай, че те безпокоя тук, но те търсят на телефона. Много било важно.

— Трябва наистина да е важно — усмихна се Сара, докато бършеше с ръкава на бялата си престилка влажното от тропическата влажност чело, — за да си направиш труда да дойдеш чак тук. Знам колко мразиш да влизаш в парника.

Джоел потрепери.

— Тук е толкова горещо и лепкаво… Търси те някаква жена… Мод. Каза, че било спешно.

Сара се скова от напрежение, а лицето й пребледня.

Джим! — помисли си тя. Нещо ужасно му се е случило. Господи, как ще живея, ако нещо е станало с него?

С натежали крака се добра до телефона във фоайето и вдигна слушалката.

— Мод — прошепна тя. — Какво има? Какво е станало с Джим?

— Ами нищо — стресна се Мод. — Или поне не знам нещо да му се е случило. Обаждам се във връзка с децата, Сара.

Облекчението й беше толкова безгранично, че гърлото й пресъхна. Отпусна се върху бюрото, защото краката не я държаха. Но в следващия миг проумя думите на Мод и попита напрегнато.

— С децата ли се е случило нещо?

— Изчезнали са — каза жената с треперещ от тревога глас. — Хем ми се видя, че Били е по-особен от друг път, но напоследък е толкова послушен, та ние с Кларънс решихме да напазаруваме нещо за ядене. През ум не ми мина, че ще се случи нещо, защото излязохме само за…

— Добре, Мод — опита се да я успокои Сара. — Успокой се и ми кажи какво е станало. Никой в нищо не те обвинява, мила. Поеми си дълбоко дъх и ми кажи къде са.

— Ами нали това ти казвам — никой не знае! Кларънс тръгна да разпитва хората в блока дали някой не ги е видял, но съм сигурна, че Били се е погрижил никой да не ги е забелязал. Явно е бил замислил всичко предварително и е изчезнал с тях при първа възможност. Сега никога вече няма да ги намерим!

Сара мълчеше и слушаше, докато Мод подсмърчаше и си секнеше носа от другия край на линията.

— Горкото ми бебенце! — проплака пак Мод след кратка пауза. — Навън в този адски студ. И нещастната Ели! Толкова й беше хубаво тук. Четеше и се занимаваше, радваше се на добрата храна и на хубавите дрехи, с такова нетърпение очакваше да тръгне на училище. Сара, като си помисля само къде може да бъдат в този момент! Направо не издържам!

— Ще ги открием, Мод — машинално обеща Сара и погледна с нарастваща тревога вечерното небе, вече смръщено пред настъпващата ледена нощ. — Не се тревожи. Но защо според теб точно днес са избягали? Кое е подтикнало Били? Ако знаехме, това може да ни подскаже къде да ги търсим.

— Едва ли — мрачно се усъмни Мод. — Според мен просто е решил, че е прекалено рисковано, ако останат тук, защото се е опасявал да не би на Джим да му е омръзнало да се занимава с тях и да ги предаде на властите. Знаеш колко го е страх от Социални грижи.

— Но защо точно сега му е хрумнало? Напоследък така добре се разбираха с Джим.

— Нощта, преди Джим да замине, Ели го чака до късно да се върне от офиса си, където остана да работи, й му приготви една огромна картичка за сбогуване. Цял ден се труди над нея, изрязва картинки от списания и ги лепи, със самолети, Айфелова кула и какво ли не още. Но когато той се върна, беше страшно ядосан на всички, почти не обърна внимание на картичката й, скастри за нещо Били и аз още тогава видях, че на малкия взеха да му минават разни мисли из главата. Какво ще правим? — проплака тя отново. — Да се обадим ли на Джим или да съобщим в полицията?

Сара се опита да отхвърли всички емоционални съображения и да мисли логично и хладно.

— Не, не бива. Джим само ще се разтревожи, без да може да помогне с нещо оттам. А полицията също не бива да бъде намесвана, защото ще стане ясно, че децата са сами. Джим дори не им е законен настойник. Нищо не ни гарантира, че властите няма да ги задържат, след като ги открият, защото ние нямаме право да претендираме за тяхно настойничество. Все пак не са кученца или котета.

Мод отново взе да подсмърча, вероятно представила си нагледно как зъзнат любимите й Артър и Ели.

— Права си — каза тя. — Ако това стане, най-лошите страхове на Били ще се сбъднат.

— Точно така. Според мен най-добре ще е, ако останеш там в случай, че се върнат, а и за да можем да държим връзка. Нека Кларънс мобилизира когото може и да започнат да ги търсят из града. Аз също тръгвам да ги диря.

И като я окуражи с още няколко последни думи, Сара затвори и хукна към кабинета си за ключовете от колата и палтото.

 

 

За трети път Сара заизкачва стълбите към стаята, която някога бе служила за дом на Били, Ели и Артър. И отново потрепери при вида на мръсотията, хроническата занемареност на сградата, вонята на безнадеждност и отчайваща бедност, която се бе впила в стените. Студът беше непоносим и режеше през тънките мръсни стени, просмукваше се през неуплътнените врати и изпочупените прозорци.

На познатата врата имаше нова брава. Сърцето на Сара подскочи, когато до слуха й достигнаха звуците от стъпки в отговор на нейното почукване. Но вратата бе отворена от жена на неопределена възраст с разчорлена, немита коса и със стегнато от страх лице.

— Коя сте вие? — панически прошепна жената и се загледа с невярващи очи в скъпото палто и ботуши на Сара. — Какво искате?

— Търся едни избягали деца — промърмори Сара, като се опитваше да не плаши жената.

— Деца ли? Тук няма други деца, освен моите — като че ли в отговор на тези нейни думи сърдит детски писък преряза въздуха, последван от тъпия звук от падане и висок, жален плач. — Но да ви призная, понякога ми иде да ги преотстъпя на всеки, който ги поиска. Тази вечер ей дотук ми дойде от тях.

Гърлото на Сара се стегна от отчаянието, прозвучало в гласа на женицата. Тъкмо щеше да каже нещо, когато зад гърба й се появи някакъв мъж, облечен само в избелели мръсни джинси, които едва се държаха на мършавия му кръст. Беше млад, но вече износен и отчаян като жената.

— Да не е от Социални грижи? — прошепна той, сякаш Сара не можеше да го чуе. — Помощите ли е донесла?

Жената го изгледа със съжаление.

— За помощите ще има да чакаш още две седмици — каза тя, — дотогава ще ядат хляб и вода, колкото и да са гладни.

Сара надникна в стаята и зърна въпросните деца — тъжна троица на възраст от шест месеца до шест години, облечени в леки окъсани дрешки в пронизващия студ и с уголемени от глад очи.

— Децата, които търся — поясни Сара, — са момче на тринайсет години, момиче на десет и бебе, на около годинка. По-рано живееха тук, в тази стая. Затова първо тук дойдох. Помислих, че може да са се върнали.

— Едва ли ще се върнат тук — делово рече жената. — Освен ако не са луди. Уличните деца знаят как да се пазят от Социални грижи.

— Аз не съм от Социални грижи — побърза да каже Сара. — Просто съм тяхна приятелка. Обичам ги и искам да ги открия, преди да им се случи нещо лошо.

Кльощавата жена загледа замислено Сара и се усмихна вяло. Усмивката изведнъж освети нежни хубави черти и я подмлади с няколко години.

— Добре — каза тя. — Ако ги видя, да ви се обадя ли?

— Много ще ви бъда признателна.

Сара порови в чантичката си и извади визитна картичка с телефонния си номер в службата. После бръкна и в портмонето си и с облекчение откри, че има пари, извади двеста долара и ги пъхна в ръката на жената.

— Малко пари за телефона — прошепна тя.

— О! — не повярва на очите си жената и вдигна банкнотите така, че и мъжът зад нея да ги види. Двамата продължиха да ги съзерцават със страхопочтително благоговение, докато Сара неловко заотстъпва назад и започна да слиза по стълбите. Усещаше как погледите им парят гърба й. При спомена за лицата им, запленени от гледката на парите, направо й се доплака.

Влезе в колата си и започна да размишлява. Били не би ги извел в такъв кучешки студ, ако нямаше предвид някое място, където да ги отведе. Но от друга страна, той беше едва тринайсетгодишен и изплашен. Ами ако само е предположил, че има къде да ги заведе, а плановете му се объркат и…

Студът започна да се просмуква в колата и Сара вдигна глава. Запали и тръгна бавно да обикаля пустите улици, да надзърта във всеки вход, всяка странична уличка, попаднала пред очите й в тази черна и вледеняваща нощ.