Барбара Делински
Съседката (21)

Двадесета глава

Гретхен не искаше Оливър да е там. Това й напомняше, че Бен е мъртъв и че синовете му — тоест заварените й деца, колкото и абсурдно да бе това, щяха с радост да я изхвърлят от къщата, щяха да я изритат на улицата само с дрехите, които бе носила, когато за пръв път срещна баща им. Сега имаше бебе. Но някак си не вярваше, че това е от голямо значение. Те бяха много коравосърдечни хора, същите тези мъже, кръв от кръвта на нейния добър Бен.

Аманда докосна ръката й и каза тихо:

— Трябва да тръгвам.

За миг родилката се уплаши.

— Недей. Моля те, остани.

— Бих искала, но трябва да се връщам в училище. Имаш ли нужда от нещо?

Гретхен поклати глава.

— Благодаря ти за балоните.

— Няма защо — отвърна Аманда и сякаш й бе близка приятелка, добави: — Ще ти звънна по-късно.

Младата майка кимна с благодарност. В очите й напираха сълзи, а дълбоко в себе си почувства топлота. Бе мечтала за приятелка и не би могла да намери по-добра от жената до леглото й.

Но Аманда излезе бързо. Оливър обаче остана — адвокат от главата до петите, с тъмния си костюм и напрегнат поглед. Той пристъпи в стаята.

— Балоните са хубави. Много мило от нейна страна, че ги е донесла.

Гретхен избърса сълзите от бузите си.

— Добре ли си? — попита той.

— Направо чудесно. Аманда и Греъм ме докараха снощи.

— Знам. Отбих се у вас да те видя тази сутрин. Ръсел Ланг ме видя пред вратата и ми каза. Трябваше да ми се обадиш.

— Мога сама да се грижа за себе си.

— Казаха ми, че са ти направили цезарово сечение.

— На много жени се случва. Въпреки това мога да се грижа за себе си. И за моето бебе.

Оливър извърна поглед с мрачно изражение. Когато се обърна отново към нея, кичур коса падна над челото му.

— Видях го. Показаха ми го. Много хубаво дете.

Вдовицата остана мълчалива.

— Виж — започна той, но тя успя да събере кураж и го прекъсна.

— То е мое дете — каза му. — Имам достатъчно пари и съм в състояние да се грижа за него. Ако Дейвид и Алън решат да ми създават проблеми заради детето, ще се боря с тях. Можеш да им го кажеш.

— Няма да ти създават проблеми. Няма да им позволя.

— Нямам нужда и от твоята помощ — каза тя, защото не можеше да разчита на него. В един момент бе до нея, в следващия го нямаше. Истинските приятели не се държаха така.

— Гретхен, искам да ти обясня.

Тя прикова очи в него.

— Няма нищо за обясняване.

— Не съм те изоставил. Но ти си ми клиентка. Не биваше да правя това, което направих. Беше неетично.

Неетично? Наричаше бебето им неетично? Наричаше топлотата, която й бе засвидетелствал, нежността и грижата, страстта неетични? Ако Оливър бе такъв човек, не искаше нищо от него.

Мислите й сигурно се бяха изписали на лицето й. Или това бе причината, или просто не го бе грижа. Той погледна към вазата в ръката си, намръщи се и се приближи само колкото да я остави на масичката до леглото, после се върна до вратата. Тя реши, че ще си тръгне така, без да каже и дума повече. В такъв случай щеше да позвъни за сестрата и да помоли да изхвърлят цветята му. Но той се върна.

— Избрала ли си му вече име? — попита я.

— Да — взе решението в същия миг. — Бенджамин.

— Това е голямо име за такова малко момченце.

Но Бенджи не беше. Щеше да му вика Бенджи. Детето нямаше да познава съпруга й, но щеше да израсне в сигурността на един дом, осигурен от него. Аманда беше права, Алън и Дейвид не бяха важни, тя можеше да прави каквото си иска. Сама си бе господарка. И сега имаше свои приятели. Нямаше нужда от Оливър. За пръв път през живота си имаше свои собствени приятели.

* * *

Греъм отказваше да мисли за Емили, за клиниката по безплодие, за хапчета, отичане, лошо настроение или за мастурбиране. Отказваше да мисли за правенето на бебе. За пръв път разбираше какви са мотивите на някои негови приятели, които изчакваха доста години, преди да си родят деца, за да могат да имат съпругите си само за себе си. Разбира се, това бе егоистично. Но кой мъж не желаеше да е единствен, да е център в живота на една жена? Греъм със сигурност го искаше. Обичаше да вечерят с Аманда и правеше всичко по силите си, за да се върне от работа много по-рано. Обичаше да я наблюдава как готви. Обичаше да й помага в това.

Изобщо… обичаше да прави всичко с нея. Тя бе красива, беше му приятно да го виждат с нея. Бе умна, харесваше му да споделя с него за работата си, което Аманда все по-често правеше — сега, когато отново бяха започнали да си говорят. А и сама питаше за неговите дела, интересуваше се от подробности, което известно време не бе правила.

Обичаше близостта между двама им. Тя щеше да остане дълго след като децата им пораснеха и напуснеха дома си. Когато се замислеше за старостта, си представяше как седят с Аманда на верандата на мечтаната им вила за почивка. Може би щяха да седят в люлеещи се столове или на широките дървени стъпала. Щяха да се наслаждават на спокойствието и да наблюдават залеза.

После щяха да се разхождат по брега и да поспират, за да погледнат някоя падаща звезда.

Бяха изгубили тази близост за известно време. Харесваше му, че тя отново се бе върнала. Когато Емили пак започнеше да ги притиска, трябваше да се погрижат да не я загубят отново.

* * *

Аманда не искаше да мисли за Емили и за клиниката, за хапчетата, таблиците, календара. Също като съпруга си не желаеше да живее със затаен дъх и сезонът много й помагаше в това отношение. Тъй като оставаше по-малко от месец до края на учебната година, тя бе по-заета от когато и да било със срещи с родители и ученици. Като се прибавят и учителските съвети, благотворителните задачи, разговорите с абитуриентите, както и това, че бързаше да се прибере у дома преди четири, за да прекарва колкото се може по-дълго с Греъм, не й оставаше много време да мисли за следващия тур от процедури, свързани със забременяването.

Дороти бе изписана от болницата в четвъртък и Аманда много настояваше да я посетят. Греъм бе против, предпочиташе да даде на майка си известно време да поразмисли над думите си, но тя не искаше да го остави да се отчужди от семейството си, затова го заведе със себе си.

Оставаше Гретхен. Те я взеха от болницата в събота и я заведоха в дома й заедно с Бенджи, който бе здраво закрепен в бебешкото столче за кола, което майка му бе купила преди месеци. Аманда трябваше да запази емоционална дистанция. Би трябвало да го направи, защото според нея човек направо се пристрастява да стои близо до новородено. Само уханията — от току-що купеното дървено креватче, от бебешката пудра и лосиона, от бебешките пеленки — я караха да изпитва болезнен копнеж.

Би трябвало да запази дистанция, но не можеше. Отчасти я привличаше фактът, че Гретхен няма по-голям опит с бебетата от самата нея, и това ги правеше един вид съзаклятнички. Но в конкретната ситуация и най-опитната майка би се притеснила, защото момченцето бе родено шест седмици по-рано и беше много мъничко. Аманда сменяше памперси. Помогна да изкъпят Бенджи за пръв път и го люлееше, докато заспи, когато Гретхен капнеше от умора. Но тя не бе единствената, която искаше да е наоколо. Ръс се отбиваше. Джорджия стоеше с часове. Съседските деца звъняха на вратата и молеха да видят бебето. Даже и Карен бе любопитна.

— Все не мога да реша на кого прилича — изтъкна тя, като че ли имаше нужда от извинение, задето стои до детското креватче.

Аманда не смяташе, че е нужна някаква особена причина. Карен имаше грижовно сърце. Като опитна майка с удоволствие би наблюдавала едно новородено — което и да е то.

Всъщност тя бе по-спокойна, отколкото бе месеци наред. Сега, когато Лий го нямаше, гневът й се бе поуталожил. Без него се бе превърнала в жената, която Аманда добре помнеше. Решена да изгради нов живот за себе си и за децата, бе наела една вила на остров Мартас Винярд за седмицата след края на учебната година. Психоложката смяташе, че това е една много смела постъпка.

Сега, докато гледаха бебето заедно, Аманда каза:

— Аз не виждам никаква прилика.

— Е, щом бащата не е някой от нашите мъже, кой е тогава? — попита Карен.

* * *

Аманда имаше своя теория, но изчакваше съседката й да се почувства достатъчно уверена, за да й се довери. Така и стана, но по заобиколен начин.

Една вечер през следващата седмица Аманда бе там, когато Оливър Дийдс намина отново. Ако отказът на Гретхен да го вижда не бе показателен, че отношенията им не са само служебни, то начинът, по който той гледаше бебето, определено го издаваше.

Греъм също го забеляза. Той държеше Бенджи, когато адвокатът се появи на вратата. Тъй като идваше от кантората, мъжът изглеждаше строго официален, освен израза в очите му. „Тъга“ бе едно от определенията за него. „Тревога“ бе другото, както и „беззащитност“.

Това бе първият път, в който Оливър виждаше детето отблизо. Той се опитваше да погледне към Гретхен иззад гърба на Аманда, да потърси къде да остави подаръците, които бе донесъл, да гледа към пода, към стълбите или към вратата, но очите му все се връщаха към бебето.

— Искаш ли да го подържиш? — попита Греъм, а жена му побърза да го освободи от пакетите.

И преди да може да откаже, преди изобщо да успее да каже каквото и да било, малкото увито вързопче бе поставено в ръцете му.

Мъжът се изчерви.

— Аз… аз никога досега не съм държал бебе — измърмори той, но ръцете му се нагласиха правилно и дори бебето да бе усетило, че това е непривично за него, то не протестира. Очичките му бяха затворени, а кожата — нежна като коприна. — Мислех, че ще го задържат, в болницата по-дълго, нали се роди по-рано, и въобще…

— Прегледаха го много внимателно — успокои го Аманда. — Здраво е, така че по-добре да си е у дома.

— Но то е толкова мъничко — промълви Оливър. Когато момченцето отвори очички, нервно прошепна: — Може ли да вижда?

— Само смътно. Вижда преди всичко форми.

Бебето сви устни и размаха юмруче.

— Сигурно ще си смуче палеца — отбеляза Греъм.

— И аз съм бил същият — вметна Оливър. После бързо вдигна поглед, като почервеня още повече, но не се опита да поясни думите си. Отново се загледа в новороденото. — Не тежи много.

— Два килограма и половина — обади се Гретхен откъм стълбите.

Всички се обърнаха към нея.

За момент настана тишина. После Дийдс заговори, в гласа му се долавяше гордост.

— Много е красиво.

Тя кимна, но остана на мястото си, облегната на перилата.

— Храни ли се добре?

Ново кимане.

— Кърмиш ли го?

— Да. Сега трябва да го взема — погледна към Аманда и в погледа й имаше едновременно молба и заповед.

Аманда взе нежно бебето от адвоката и й го занесе. Жената се качи горе, без да каже и дума. Оливър я проследи с поглед.

Аманда не можеше да не забележи копнежа му. Твърде често бе виждала същото в очите на Греъм, за да не разбере какво означава. Опитваше се да измисли как по-тактично да повдигне въпроса, когато Греъм изтърси направо:

— Къде беше ти през всичките тези месеци?

За своя чест, Дийдс не се опита да отрича.

— Бях в неведение — отвърна той и в очите му отново се появи тъга. — Не знаех, че е бременна, докато не съсипаха картините й.

— Значи просто… си го направил и си изчезнал?

Оливър се намръщи. Адамовата му ябълка се раздвижи над стегнатия възел на вратовръзката, която би могла да е сива, зелена, кафява или нещо средно.

— Не беше толкова просто.

— Как така?

— Тя беше жена на Бен. Току-що бе овдовяла. Беше самотна и уязвима. Беше ми клиентка. Не трябваше да се увличам по нея.

— Но си го направил — изтъкна Аманда, ядосана като Греъм.

Въпросът за самоличността на бащата на бебето бе от толкова голямо значение през последните седмици. Ако се бе появил по-рано, би могъл да спести на съседите им много неприятности и мъка.

— Мислех, че това, което изпитвам, е взаимно — каза мъжът в своя защита. — Мислех, че ако се отдръпна и тя поеме инициативата, няма да е толкова лошо. Но тя също не ме потърси.

— Не би го направила — вметна Греъм. — Тя няма никакво самочувствие, когато става дума за човек от другия пол.

Оливър срещна погледа му.

— Нито пък аз.

* * *

Гретхен слезе минути след като Оливър си тръгна. Не беше време за кърмене, само бе искала да вземе детето от него. Седна внимателно на едно стъпало и сложи бебето в скута си. То се взираше в лицето й. Тя гледаше Аманда и Греъм — искаше да разбере дали са разочаровани от нея. Но всичко, което видя, бе нежност.

Аманда се приближи и седна по-ниско.

— Трябваше да ни кажеш.

— Не можех. Той трябваше да го направи.

— Какво се случи?

Откъде да започне… Не бе искала да стане така. Не беше го планирала.

— Оливър беше наблизо често след смъртта на Бен. Знаеше отговорите на всички правни въпроси и можеше да се оправи с Алън и Дейвид. Помогна ми и за други неща. Аз даже не знаех как да се оправя с чековата книжка. Никога по-рано не съм имала достатъчно пари, никога, преди да срещна Бен. Много тъпо, нали? — каза тя и хвърли поглед към Греъм.

— И аз съм минал през това — отвърна й той.

— Все още е така — каза Аманда с любеща усмивка. — Аз съм тази, която прави баланса на чековата книжка.

Гретхен се почувства малко по-добре.

— Беше само една нощ. Това е всичко. Една нощ. Чаках го да се обади след това, но той не го направи. Може би е трябвало аз да го потърся. Но бях сигурна, че вече не се интересува от мен. Не исках да бъда наранена.

— И аз съм минала през това — каза Аманда и хвърли кратък поглед към Греъм, но не поясни. Отново се обърна към домакинята: — Мислила ли си да му се обадиш през зимата?

— Стотици пъти — отвърна Гретхен. — Хиляди пъти. И все губех кураж — тя докосна бузката на бебето, а то обърна главичка към пръстите й. — Видях го няколко пъти, но посещенията бяха свързани с правни въпроси. Той не даваше вид, че иска нещо повече. Тогава бременността още не ми личеше. Даже и когато наедрях, можех да се прикрия с някой пуловер.

— Обичаш ли го? — попита Аманда, както много пъти се бе питала и Гретхен.

— Тогава мислех, че е така. Мислех, че е знак от съдбата, сякаш Бен лично е избрал мъжа, който да се грижи за мен — думите прозвучаха нелепо и за самата нея. Можеше да си представи какво си мислят Аманда и Греъм. Добави бързо: — Имам предвид не че ми е нужен мъж, който да се грижи за мен — гласът й изневери. — Само че тогава не го знаех.

— Щом вече го знаеш, това те поставя в силна позиция — каза Греъм, като прекоси фоайето и се приближи до тях.

Гретхен не го разбра и премести очи към Аманда.

— Сега си по-силна — обясни й тя. — Можеш да си изясниш нещата с него, да разбереш какво иска, да видиш дали има нещо, което си заслужава да се преоткрие.

Жената се колебаеше.

— Ами ако той каже, че нищо не ни свързва?

— Няма да го направи — заяви Греъм. — Той се интересува от теб.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Видяхме как гледа детето.

— Ако е само заради него, няма смисъл — изрече Гретхен.

Нуждаеше се от някой, който да обича нея. Не, поправи се. Не ставаше дума за нужда. Искаше го. Имаше разлика.

— Никога няма да разбереш, ако не опиташ — каза Греъм.

* * *

В това е смисълът на живота, реши Аманда в един от кратките мигове, в които си разрешаваше да мисли за следващия етап от процедурите. Да се поемат рискове. Да опитваш нови неща.

Реши също, че най-важното е да не оставяш желанието за нещо, което ще се случи в бъдеще, да разруши това, което имаш в момента. Тя имаше Греъм. Само като се сетеше за Карен — с четири деца и предстоящите й трудни години, — и разбираше каква късметлийка е. Помислеше ли за Гретхен — несигурна в чувствата на Оливър, — и веднага оценяваше своя брак още по-високо. Винаги бе усещала, че връзката й с Греъм е много специална. С всеки изминал ден се убеждаваше, че не е сбъркала.

* * *

Греъм не можеше да се насити на съпругата си. Предполагаше, че след първия изблик на страст, последвал кризата с Джорди, гладът му ще намалее. Това, че той продължи и след разправиите с Дороти, че дори нарасна заради удоволствието от времето, прекарано с Гретхен и бебето й, означаваше много за него.

През последните няколко седмици Аманда бе показала на какво е способна. Това адски го възбуждаше. Тя прекрачваше прага — и той вече бе възбуден. Още като се приближаваше с колата си по улицата — и той бе възбуден. За бога, само като се обадеше, че скоро ще си дойде — и вече бе възбуден.

— Това е невероятно! — промърмори той с устни до шията й след поредния възбуждащ изблик на страст до пералнята.

Малко преди това жена му бе влязла в къщата, съблякла си бе пуловера, върху който бе изляла чаша кафе, и се бе запътила направо към пералното помещение. Как би могъл да не я последва?

— Даже не ми каза „здрасти“ — укори го тя, обвила кръста му с крака и сключила глезени. Не го пускаше, макар и двамата да бяха преживели бурен оргазъм.

— Ти ме замая — отвърна той и взе лицето й в ръце. Устните й бяха влажни и розови, бузите — толкова гладки, колкото и на онова бебе в къщата от другата страна на улицата, но това, което най-много го вълнуваше — винаги, — бяха очите й. Те не се бяха променили. Греъм не вярваше, че това някога ще стане. Когато го гледаше по този начин — сякаш бе центърът на вселената й, — той направо се побъркваше. — Казвал ли съм ти напоследък, че те обичам?

Тя се усмихна широко и мързеливо.

— Мммда. Но можеш пак да го кажеш.

— Обичам те. Обичам да правя любов с теб. Обожавам, когато сме само двамата. Усещането е толкова ново.

— Не е така. Завърна се, макар че го бяхме изгубили.

— Сега е още по-хубаво — вярваше в думите си. Бяха преживели тежък период. Ако това бе изпит за тях като двойка, бяха го издържали успешно. Пъхна ръце между пералнята и дупето й. — Дали да не се позабавляваме още малко?

— Какво означава това? — попита го, като проточи думите, все още широко усмихната, с очи, впити в устните му.

— Може би трябва да изчакаме още един месец, преди да… нали знаеш — поясни той, като даже не искаше да произнесе думата.

Тя бавно поклати глава.

— Казах, че ми трябва само месец. Не съм казала два.

— Аз казвам два. Искам два.

— Това е, защото ти харесва да го правим по всяко време.

— Защото ме е страх — изрече Греъм, макар да не го осъзнаваше до мига, в който го каза. — Ти не се ли страхуваш?

Усмивката й помръкна. Дълбоко си пое дъх.

— Разбира се, че ме е страх. Страх ме е, че ще стане същото, само че този път ще е още по-лошо, защото това е последният ни опит за изкуствено осеменяване. Ако се окаже неуспешен, ще трябва да продължим нататък.

— Нямам предвид само правенето на бебе. Говоря за нас.

— Знам — каза Аманда, вече напълно сериозна. — Но няма как да го избегнем. Можем да се забавляваме още три месеца или три години, но само ще се окажем по-далеч от мечтата си да станем родители. Ти искаш бебе. Аз също.

— Можем да си осиновим. Това ще ни освободи от психическото напрежение. Тогава със сигурност ще забременееш.

— Не още. Още не съм готова за осиновяване.

Той отметна глава назад.

— Господи, никак не изгарям от желание да започнем отначало!

Тя потърка буза в челото му.

— Това е, защото процедурите са толкова студени — вдигна поглед, взе лицето му в ръце и го погледна в очите. Гласът й бе съблазнителен. — Трябва малко да ги посгорещим. Мога да опитам. Нямаш нужда от „Плейбой“. Аз ще се погрижа за теб.

Пъхна ръка между телата им и го докосна малко над мястото, където все още бяха свързани един с друг. И на мига той отново я пожела.

— Би ли го направила? — попита я дрезгаво.

— Разбира се — отвърна тя.

* * *

Решиха да започнат с по-висока доза кломид, с хормонална инжекция и многократно осеменяване. Договориха се с Емили да се обадят, когато Аманда влезе в цикъл, и да се отбият в клиниката до ден-два, за да получат лекарствата, инструкции за приемането им и напътствия.

Аманда не си правеше справки с календара. Нямаше нужда. Цикълът й бе редовен и точен. Щеше да й дойде в сряда. Тогава щеше да се обади на Емили в четвъртък и да се отбие в клиниката в петък. После двамата с Греъм заминаваха. Той бе направил резервация за още един уикенд извън града, този път в една странноприемница на брега в Мейн. Бяха твърдо решени да отделят най-голямо внимание на връзката си, докато следваха инструкциите на Емили. Този път щяха да правят всичко заедно, като се започне от прегледите с ултразвук, отбелязването на температурната графика, тестовете за овулация и се стигне до производството на сперма и вливането й.

По-рано тя бе прекарвала дните почти без да става от стола, защото не искаше да направи нещо, с което да провокира месечния си цикъл. Сега го предизвикваше да дойде. Той би отбелязал началото на нов опит за забременяване. Колкото по-скоро, толкова по-добре, мислеше си тя и решена да ускори нещата, не подвиваше крак от мига, в който прекрачи училищния праг сутринта, до последните минути, преди да потегли за вкъщи.

Единствената причина да намали темпото в този момент бе появата на Джорди Котър на вратата на кабинета й. Все още бе в гипс, но можеше да ходи. Подпираше се само на една патерица, а в другата ръка носеше раницата си.

— Здравей, сладкиш — обади се Мади от клетката си.

— Хей! — тихо го приветства Аманда. — Ела, влез.

— Ти си тръгваше.

— Винаги имам време за теб — с жест го покани вътре. Не бяха разговаряли след онази вечер на кулата. — Често си мисля за теб. Как вървят нещата?

— Горе-долу — като се приближи, той посочи с брадичка към гипса. — Не мога да играя бейзбол, така че нямам поводи да се оплаквам, че само седя на резервната скамейка. В това отношение съм добре. Другото е по-странно.

— Странно… Баща си ли имаш предвид? — попита тя.

Не вярваше, че има смисъл от заобикалки, когато бе толкова очевидно. Децата веднага го разбираха.

— Да. Баща ми. Отбива се често. Дори се държи добре с мама. Според Джули двамата отново ще се съберат.

— Ти на същото мнение ли си?

— Не — отвърна той, но се замисли. — Прекалено много неща се случиха. Понякога обвинявам себе си.

— Недей.

— И те казват същото. Казват, че са имали проблеми от години.

— Мисля, че е вярно. Във всеки случай имат право. Това, което се е случило помежду им, не е по твоя вина.

— Гретхен мрази ли ме?

— Не. Гретхен не е такъв човек. Освен това е прекалено щастлива със сина си, за да мисли за друго.

— Но картината й е съсипана.

— Ще намери какво да окачи на нейно място.

Джорди кимна. После каза тихо:

— Надявам се да стане така — той закуцука обратно към вратата. — Мади е ужасно тиха.

Аманда седна на ръба на бюрото, подпряла ръце отстрани.

— Няма причина да ругае. Ти си много спокоен. Добре ли се разбираш с новия терапевт?

Момчето спря на прага.

— Да, добре. Но той не е като теб.

— Това е много мило от твоя страна.

Той се обърна. Очите му срещнаха нейните, после се отклониха засрамено, но след миг се опита отново да я погледне.

— Дължа ти много повече. Онова, което направи тогава, бе невероятно — говореше за общото им преживяване на върха на кулата.

— Направих каквото трябваше. Аз се нуждаех от това колкото теб.

— Заради Куин ли? — когато тя кимна, той продължи: — На мен Куин ми липсва.

— С всички е така.

— Никога няма да забравя датата. Нали се сещаш… деня, в който почина, и всичко останало. Изминаха точно четири седмици и един ден от вечерта, когато пихме от водката на баща ми. Имам чувството, че е изминала цяла година.

— Четири седмици стават днес — внимателно го поправи Аманда.

— Неее. Беше вторник. Помня точно къде бях, когато ми се обадиха да кажат, че са го хванали. Това бе началото на всичко останало.

Аманда не отговори. Той имаше право, инцидентът с напиването се бе случил във вторник. Опитваше се да разбере как е могла да обърка дните, а после и да схване какво означава това.

Сигурно си бе проличало по лицето й, защото Джорди разтревожено попита:

— Добре ли си?

Сърцето й биеше ускорено.

— Добре съм — отвърна и докато умът й препускаше напред, попита по навик: — Искаш ли да те откарам до вас?

— Не. Баща ми ще дойде да ме вземе.

Бе благодарна за това, защото нямаше да се прибира направо вкъщи. Трябваше да се отбие до едно място. О, разбира се, че имаше тестове за бременност у дома, но искаше съвсем пресен.

* * *

Купи три. Всеки бе произведен от различна компания и действаше по различен начин, но можеше да се направи по всяко време, и то още в първия ден след пропуснат цикъл. Имаха точност деветдесет и девет процента.

Цялата трепереше, когато се прибра вкъщи и се наложи да изхвърли единия, тъй като намокри лентичката от грешния край. Оставаха й два. Направи първия, изчака необходимите пет минути и видя положителен резултат. Не смееше да повярва. Направи и втория, изчака две минути, както пишеше в упътването, и видя две червени ивици. Две означаваха, че е бременна.

Остави лентичките една до друга на мивката в банята. Изми си ръцете. Взе мобилния си телефон и набра служебния номер на Греъм.

— Аз съм — каза тя, когато той вдигна отсреща. — Трябва да си дойдеш у дома.

Той се стресна.

— Какво е станало?

Аманда преглътна и се опита да сдържи вълнението си. Искаше сам да види лентичките, да изпита съмнението, изненадата, възторга.

Направихме го, по дяволите! — искаше й се да изкрещи от удоволствие, защото и той бе пропуснал датата. Нямаше представа как са могли и двамата да се объркат.

— Нищо лошо — отговори тя, като внимаваше вълнението да не проличи в гласа й. — Само трябва да ти покажа нещо.

— Нещо хубаво или нещо лошо?

— Хубаво.

— Нещо голямо или нещо малко?

— Греъм… Връщай се вкъщи веднага!

След десет минути той се появи на уличката. С разтуптяно сърце, тя го посрещна на вратата, хвана го за ръка, поведе го нагоре по стълбите към банята и му показа лентичките. Той се вгледа в тях, после в нея. Приближи се с любопитство, разгледа едната, след това другата. Погледна кутийките, от които бяха извадени лентичките. Очите му се разшириха.

— Господи! — едва успя да прошепне и развълнуван се обърна към нея. — Направихме ли го?

Тя кимна.

— Но днес…

— Вчера — извика Аманда, неспособна да сдържа въодушевлението си и секунда повече. — Объркали сме дните. Трябваше да ми дойде вчера!

— Ти си бременна!

— Аз съм бременна!

Най-прекрасното нещо в този миг бе радостта в очите му.

Той я вдигна от пода и я завъртя наоколо, после я притисна в прегръдките си толкова силно, че тя помисли, че направо ще се пръсне от цялото това вълнение. Когато я остави да стъпи на крака, Греъм сведе лице до нейното.

— Кога е станало?

— В един от стотиците пъти, когато правихме любов през последните две седмици.

— Но ти не си усетила нищо. Никаква искра. Никаква женска интуиция.

Тя започна да се смее.

— Как бих могла да усетя нещо друго, освен теб? Само това усещах през цялото време. Само теб.

В това определено имаше някакво послание.