Барбара Делински
Съседката (8)

Седма глава

Малко преди да се появи училищният автобус следобед, Аманда зави по пътя и приближи тихата им уличка. Работният й ден не бе приключил; трябваше да се върне в училище по-късно същия следобед за две срещи с родители. Но учениците си бяха тръгнали, а тя бе уморена. Надяваше се, че промяната на обстановката ще я ободри.

Всъщност се надяваше Греъм да си е вкъщи. Не бяха разговаряли, откакто той бе излязъл рано сутринта. Всеки път, щом се сетеше за него, усещаше зейнала празнина в стомаха си.

Но камионът му не бе на алеята. Виждаше това отдалеч.

Небето бе мрачно, но облаците не можеха да скрият факта, че дърветата бяха малко по-раззеленени, тревата малко по-висока, лалетата малко по-големи, отколкото предния ден. Природата разцъфтяваше, макар че тя не можеше — и Господ знаеше, чувстваше се в застой. Не бе отбелязала напредък в нито една от трите четирийсетминутни сесии с ученици, нито в шестте по-кратки срещи и в съобщенията по електронната поща.

Нито едно от съобщенията не бе от Куин. Обаче бе говорила с майка му, всъщност сама й бе позвънила, но Марджъри Дейвис бе също толкова неотстъпчива, колкото и предната вечер. Всяко момче опитва алкохол — бе заявила тя. — Това си е задължителна част от юношеството. Училището ужасно преувеличава всичко. Искам да останете настрани от това.

Аманда все си представяше как Куин търка пръстите си, и търка, и търка, но не би могла да стори нищо, ако момчето не дойдеше само при нея. Тази безпомощност, заедно със застоя и фактът, че не бе бременна, я караха да се чувства безплодна във всяко отношение.

Очевидно обаче не само тя бе налегната от тежки мисли. Сега, когато виждаше ясно цялата уличка, забеляза Карен да седи на бордюра с приведени рамене и да чака автобуса. Тъкмо се канеше да й махне с ръка, когато зад нея се появи колата на Джорджия, която се прибираше от Тексас.

Аманда паркира в отбивката пред дома си, после излезе на улицата и застана в края на алеята на семейство Ланг. Почувства известна завист, когато Джорджия слезе от колата си — идеален пример за бизнес дама, елегантно облечена в черно и бяло, късата й черна коса бе прибрана зад ушите й, бижутата й бяха прости, но ефектни, а походката — уверена. Разбира се, Аманда не изглеждаше добре в черно и бяло. Нейните цветове бяха съвсем други, както и работата й бе напълно различна. На нея й трябваше топлота в багрите — малко лимонено, синьо-зелено или червено, любимият й цвят. Днес носеше блуза и свободен панталон с прасковен оттенък. Обикновено харесваше тези дрехи. Докато гледаше как се приближава Джорджия обаче, тя се почувства далеч не толкова пълноценна като жена.

— Господи, изглеждаш прекрасно! — каза, когато приятелката й стигна до нея. — Половин ден си била в самолета и все още се държиш. Как мина?

— Мина добре според мен — Джорджия я прегърна и я задържа до себе си за момент. — Ръс ми каза за бебето. Много съжалявам.

— Аз също — каза Аманда, благодарна за подкрепата. Приятелите й открай време бяха нейната опора, тъй като бе израснала без братя и сестри и с родители, които не се разбираха. Приятелите и сега бяха опора за нея.

— Какво следва по-нататък?

— Не знам. С Грей трябва да поговорим. Досега и двамата бяхме прекалено разстроени — тя посочи с глава към Карен и тръгна по тротоара към нея. — Чу ли за Куин?

— О, да — отвърна Джорджия, като тръгна редом с нея. — Али не искаше да ми каже кой знае какво. Нито пък Ръс — тя сниши глас. — Джорди играе баскетбол с Куин. Той замесен ли е?

— Аз поне не знам такова нещо.

— Карен не изглежда в особено добра форма.

Наистина бе така. Ако Джорджия бе в черно и бяло, а Аманда — в прасковено, Карен бе в сивкавокафяво, при това избеляло.

— Чувства се объркана — каза тихо Аманда, докато пресичаха завоя.

— Нуждаем се от една екскурзия до ранчото Кениън, отново само ние трите. Все това й повтарям, но тя твърди, че е много заета. Това би я ободрило.

— Ммм, не мисля така.

— Ооо — промърмори Джорджия. — Значи отново Лий?

— Лий. Джорди. Куин. Гретхен. Последните двайсет и четири часа бяха доста напрегнати.

— Гретхен ли? — попита Джорджия. — Какво й е на Гретхен?

Карен дочу последната забележка и каза с кисела физиономия:

— Нищо, което още два месеца и осемнайсет години след това да не могат да оправят.

Джорджия се намръщи.

— Нещо не разбирам?

— Ръс не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— Че Гретхен е бременна — каза Карен. — Аха! Не ти е казал. Чудя се какво ли значи това.

— За какво говориш, за бога?

Аманда се смили над нея и й обясни.

— Гретхен е бременна. Разбрахме го вчера.

— Бременна? — Джорджия премести очи от Аманда към Карен, после и обратно. — Аз си мислех, че тя не излиза особено много.

— Не излиза.

— Тогава тук ли идва някой?

— Ние не сме забелязали.

— Ами кой е бащата?

Аманда сухо изрече:

— Това е въпросът за милиони. Изглежда, никой не знае.

— Някой питал ли е?

— Аз почти се опитах — призна Карен, — но тя се направи, че не разбира намека. Но пък тя намекна нещо на свой ред. Каза, че бащата не знае и че има други задължения. Това описание подхожда на нашите мъже, и на тримата.

Джорджия се изсмя.

— Нашите мъже? Хубава работа! Нашите съпрузи не биха се замесили с Гретхен.

— Достатъчно нашироко говорят за нея — подметна Карен.

— Всички мъже говорят — изтъкна Джорджия. — Такава им е природата. Да говорят за жените, да оглеждат красавиците, нали с това се занимават. Но да го направят наистина, е нещо различно. Освен това става дума за жената от съседната къща. Никой от мъжете ни не би могъл да е толкова тъп — тя седна на бордюра. — Как реагира Лий, когато му каза?

— Изглеждаше изненадан. Но той й помогна преди месец, когато бойлерът й се развали. Тогава е била в шестия месец. Как е могъл да не забележи?

— Така, както и ние не забелязахме — каза Аманда. — Необходим е само широк пуловер или някоя от ризите на Бен, за да се скрие подобно нещо. Тя не е особено едра като за жена в седмия месец.

— В седмия месец — повтори Джорджия. — Значи се е случило през октомври. Кой е бил наоколо тогава?

— Дърводелецът, водопроводчикът, електротехникът — изброи Аманда.

— И Ръс — добави Карен.

 

 

Първоначалната реакция на Джорджия бе изблик на раздразнение, но от съчувствие към Карен, заради напрежението, на което бе подложена, реши вместо това да продължи в същия тон. Без да отрече предположението, тя се разсмя.

— Е, да, той със сигурност е наоколо — погледна към алеята, където бе само нейната кола. — Или поне би трябвало да бъде. Имаше среща с редактора си на обяд. Сигурно добре са си поприказвали.

— Два пъти го питах за Гретхен — каза Карен, — веднъж, преди да говоря с нея, и веднъж — след това. Закле се, че не знае нищо за бебето.

— Тогава сигурно не знае — реши Джорджия.

Щом Ръс бе решил да не й казва, че Гретхен е бременна, то е, защото не го е сметнал за важно, или защото не знае кой е бащата, или защото се е заклел да пази тайна пред някого от другите двама мъже. По дяволите, та Греъм би могъл също толкова лесно да се забърка с Гретхен, колкото и Ръс. Греъм бе работил за нея миналата есен, а двамата с Аманда преживяваха ужасен период.

Разбира се, Лий бе този, който бе изневерявал и преди. Но Джорджия не бе толкова злобна, че да припомни това на Карен. Вместо това, благодарна на бръмченето, което извести приближаването на училищния автобус, тя каза:

— Ръс смята, че клюкарстването е за жените. Той се гордее, че не се занимава с тези неща, и е прав. Като се замисли човек, няма причина, който и да било от нас да знае от кого е бебето. Това си е работа на Гретхен. Не наша.

— Надявам се — промърмори Карен, докато автобусът завиваше по уличката.

Приличаше на голям жълт кашон на колела, лъскав и новичък като всички училищни автобуси, и в него бяха двете най-близки и обични същества за Джорджия. Тя си припомни как бе чакала по същия начин, когато най-напред Алисън, после Томи се връщаха от детската градина, след това от училище в първи клас, във втори… Сега бяха по-големи, връщаха се у дома, единият в девети клас, другият в пети, но вълнението в първия миг, когато ги зърнеше, все още не я бе напуснало. Това й липсваше, когато пътуваше.

Тя стана и изтупа панталоните си, докато оглеждаше редицата прозорци, за да открие най-напред едното, а после и другото от децата си, които се придвижваха напред по пътеката между седалките. Със скърцане на спирачки, автобусът спря. Вратите се отвориха с потракване. Дъщерята на Карен, Джули, слезе първа, последваха я близнаците. После се появиха Томи и Алисън. Прегърнаха майка си, казваха й колко се радват, че си е вкъщи, и се надпреварваха да привлекат вниманието й, докато вървяха към дома си. Тогава се зададе и Ръс, приближаваше се с колата по уличката, прибираше се със закъснение от обяда.

Заобиколена от семейството си, Джорджия изобщо не помисли повече за бременността на Гретхен, чак до късно през нощта.

 

 

Гретхен стоеше до прозореца в трапезарията, зад прозрачните перденца, които бяха набрани в долната си част, при перваза на нивото на кръста й, а също и в горната, която стигаше точно до очите й. Въпреки големите клони на извисяващия се в предния й двор дъб тя виждаше съвсем ясно трите жени вън до бордюра.

Винаги ги гледаше. Сякаш някакво звънче в главата й се обаждаше, когато те се съберяха, и някакво злобно човече настояваше сама да види какво пропуска. Винаги бе искала да има приятелки. Когато се бе омъжила за Бен, си бе мислила, че може да ги намери тук. Беше сгрешила.

„Дай им малко време — казваше й Бен. — Те не те познават. Когато те опознаят, ще се сприятелят с теб.“

Не се сприятелиха нито когато Бен бе още жив, нито когато той почина и тя остана сама. О, отбиваха се от време на време, както бе направила Карен предната вечер. Но липсваше искрена топлота и не успяха да установят приятелски отношения. Може би щеше да е по-различно, ако тя бе по-общителна, но това не бе в природата й. Дори напротив, притесняваше се от тези жени, всяка от които се бе реализирала по свой начин в живота. Те си бяха оформили малък приятелски кръг, а Гретхен бе външен човек. Нямаше светски опит, беше без образование и без възпитание.

Ти си моята красавица — казваше Бен и тя вярваше на тези думи, когато идваха от него. Когато заявяваше това, той имаше предвид и нещо повече от физическата красота. Караше я да се чувства красива и по душа.

Бен бе невероятен мъж. Но Бен бе мъртъв и тя стоеше, скрита зад перденцата в трапезарията, и завиждаше на съседките си за приятелството им. Би дала какво ли не, за да може да иде при тях. Аманда бе най-близко до възрастта й и изглеждаше най-мила, но какво общо би могла Гретхен да има с нея? Аманда имаше магистърска степен от университета, за бога. А Джорджия и Карен бяха прекарали няколко бременности. Биха й казали, че контракциите, които усеща, са нормални, че болката в кръста й всеки път, когато става от стола, ще премине, че да имаш бебе, е най-великото нещо на света и че всеки, който се опита да й каже, че тя не би могла да се справи с това, трябва да бъде застрелян.

Но не можеше да иде при тях. Не бе добре дошла. Те искаха Джун, а тя не бе Джун. Искаха някой на възрастта на Бен, по-възрастна жена, която да им бъде като майка. Искаха някой, който да е уверен, мил и мъдър.

Искаха някоя грозна жена, която мъжете им нямаше да погледнат втори път, но Гретхен не би могла да отговори на очакванията им и в това отношение. Външността й бе нейният билет за измъкване от мизерния живот, който водеше в провинцията в щата Мейн. Нейната външност бе всичко, което имаше.

Но вече не бе така. За малко бе имала и Бен. Сега имаше къщата и вещите в нея. Имаше акции. Имаше и бебето, което растеше в нея.

Като се усмихна при тази мисъл, тя бавно плъзна ръка по издутия си корем. Нейното бебе. Само нейно. Един ден, в недалечното бъдеще, тя ще седи там, на бордюра, и ще чака училищния автобус. Щяха ли да я приемат тогава жените? Не знаеше. Вероятно нямаше да я интересува вече. Докато се разхожда с бебето си, ще се запознае с други майки. Те ще й станат приятелки. Предполагаше, че ще бъдат с по-широки разбирания. Със сигурност нямаше да стоят пред очите й и да се чудят кой ли е бащата на бебето й. О, да, точно това правеха, сигурна бе. Карен бе дошла с определена цел в къщата й предната вечер, и то не за да й донесе курабийки. Искаше да знае с кого е спала.

Нека се притеснява, реши Гретхен, много ядосана точно в този момент. Нека се тревожи. Същото важи и за останалите. Ако не можеха да разтворят сърцата си и да й засвидетелстват малко съчувствие, тогава и тя не им дължеше нищо в замяна. Нека да се чудят кой от скъпоценните им съпрузи е баща на детето й.

Тя се извърна и мина през входното антре към всекидневната. Внимателно, за да не притеснява бебето и така да причини болка и на двамата, седна на дивана, събу обувките си и подви крака под себе си. Картината бе окачена на отсрещната стена. Тя се загледа в нея и усети как напрежението й намалява.

La Voisine^[1]. Беше й сватбен подарък от Бен, купиха я от една художествена галерия в Париж през медения си месец и дори и само заради това щеше да е скъпа на сърцето й. Но и самата картина й харесваше много. Бе я харесала в мига, в който я видя окачена на стената в галерията в позлатената си гипсова рамка. Художникът не бе от световноизвестните майстори; даже бе все още жив. Но бе запечатал на платното една съвременна сцена с помощта на характерните за школата на импресионистите меки пастелни тонове и леки докосвания на четката, като бе превърнал картината в най-романтичното, най-чувственото, най-идиличното нещо, което Гретхен някога бе виждала.

На картината бе изобразена жена, която късаше рози от увития около асмата храст. Роклята й бе жълта, с нежни къдрички около врата и китките; на гърба й висеше шапка за слънце. Тя бе зад бяла дървена ограда, която я отделяше от наблюдателя. Къщата й, както и тези зад нея, бяха в бяло, обвити в обилна зеленина отстрани. В дъното на стесняващата се уличка се виждаше океанът.

Какво правеше творбата толкова чувствена? Гретхен не бе сигурна. Бе прекарала часове наред седнала пред нея и все още не бе успяла да намери точен отговор на този въпрос. Нямаше нищо, което открито да предизвиква сексуално желание, нямаше никаква голота. Жената бе с пищна гръд, така че може би причината бе в гърдите й, повдигнати заради протегнатите нагоре ръце. Или тайната бе в румения оттенък на бузите й или в розовите леко усмихнати устни. И двете я правеха лъчезарна. А може би магията да бе в русите кичури, изплъзнали се от кока на главата й, които се виеха около лицето й, или в лекия намек за пот по шията. Гретхен се удивляваше на начина, по който художникът бе постигнал това. Неведнъж се бе приближавала до картината, бе докосвала с пръсти блестящите капчици и едва ли не бе очаквала пръстите й да се намокрят.

Потта бе чувствена. Но пък от друга страна, чувствеността на картината би могла да се дължи и единствено на замечтания поглед в очите на жената.

Гретхен познаваше този поглед. Това бе поглед на жена, която мечтае за онази любов, за която тя самата бе мечтала през целия си живот. За кратко време я бе изпитала с Бен. Бе я накарал да се почувства толкова желана, толкова лъчезарна, колкото и жената на картината. Той бе невероятен мъж.

За известно време си бе мислила, че е намерила и втори като него. Но бе сгрешила. Това беше без значение. Нейното бебе нямаше нужда от баща. Имаше майка, която щеше да го обича, майка, която можеше да му осигури спокоен живот.

Заварените й синове нямаше да се зарадват, когато разберат, че е бременна. И двамата бяха зрели мъже, женени, с деца, и двамата бяха по-възрастни от Гретхен и вече бяха достатъчно разстроени, задето Бен й бе завещал част от състоянието си. Това щеше да им даде нов повод да вдигнат шум. Щяха да искат да узнаят кой е бащата. Щяха да предположат, че е имала връзка с него още преди смъртта на Бен. Щяха да приказват за морал и да я нарекат уличница.

И по-рано го бяха правили. Тя се стегна при мисълта за това, пое си дълбоко въздух и отново се съсредоточи върху La Voisine.

Самостоятелна. Такава беше жената на картината. Самостоятелна. Вероятно това я привличаше. Бен често бе казвал, че тя е самостоятелна. Бе чувала това и преди да го срещне. Самостоятелна, необщителна, резервирана. Хората често я виждаха в тази светлина.

Но „самостоятелна“ бе просто друга дума за „сама“ и Гретхен много добре разбираше това. Тя бе сама, още откакто бе навършила осем и баща й бе дошъл при нея, в леглото й, а майка й я бе обвинила, че тя го е подмамила там. Самостоятелността й прикриваше страха, в който бе живяла години наред.

Но вече не. Сега продължаваше напред. Бен й бе дал името си. Беше я научил да обича. Дал й бе финансова сигурност. Харесваше й да си мисли, че й бе дал и това бебе. И в известен смисъл бе точно така.

* * *

Срещите на Аманда с родителите бяха по-резултатни, отколкото тези с учениците по-рано през деня. По време на първата бе убедила майката и бащата на една първокурсничка, която проявяваше признаци на стрес по отношение на отиването й в колеж, да й разрешат да поговори с дъщеря им. При втората накара двама току-що разведени съпрузи да се съгласят да потърсят помощ за сина си, чиито оценки се бяха влошили чувствително след раздялата им. И в двата случая, докато наблюдаваше взаимоотношенията на родителите, й ставаше ясна ситуацията в домовете на учениците и това й помагаше да разбере по-добре самите деца.

Когато днес си тръгна от училище, се чувстваше по-добре, но самоувереността й се изпари, щом влезе вкъщи и видя, че Греъм не се е прибрал още. Бе й оставил съобщение на телефонния секретар, но с такъв безизразен глас, който не й даваше ни най-малка представа за мислите му.

„Здрасти, — казваше, — аз съм на път за Провидънс. Тази сутрин ми се обади потенциален нов клиент. Строи голям търговски център на закрито и иска някой да проектира и да направи вътрешна градина в средата. Би могло да се окаже интересна задача. Ще се видя с него за около час или два. Ще ми трябват и два часа да се върна, така че не ме чакай за вечеря. Може да закъснея. Ще се видим по-късно.“

Бе се обадил само преди половин час, което означаваше, че е прав. Щеше да закъснее.

Бе звънила и Емили в отговор на нейното съобщение, което бе оставила в клиниката по-рано следобед.

„Здрасти, Аманда. Знам, че си разочарована, но още не сме приключили. Обади ми се утре и ще планираме следващата стъпка.“

Аманда изтри записа. Последното нещо, което желаеше в момента, бе да мисли за лекари и процедури. Последното, което й се искаше сега, бе да очаква отново изпитанието, през което току-що бе минала. Имаше и други възможности — осиновяване например. За него нямаше да има нужда от Емили или от „Кломид“, нито пък от безлични техници, които да й помагат.

Изтощена, тя изяде чиния с овесени ядки за вечеря, после отиде в малкия уютен кабинет до спалнята, излегна се на дивана, зави се с вълненото одеяло и включи телевизора. Прекара следващите два часа в превключване на каналите и накрая се загледа в документален филм за вълците и техните малки. Когато той свърши, в стаята вече бе тъмно. Тя изключи телевизора и остана да лежи тихо, в очакване Греъм да се прибере.

Беше почти десет, когато камионът се зададе по улицата и паркира на алеята. Тя лежеше в мрака с отворени очи, слушаше, чакаше, следваше движенията му в кухнята, после в антрето. Сигурно преглеждаше пощата, оставена там на малката масичка. Не извика да я потърси.

След известно време се качи по стълбите. Сдържа дъха си, когато той мина по коридора, и погледна право към него, когато застана на вратата на кабинета. Тя бе в мрак, а светлината идваше иззад гърба му. Не можеше да види лицето му.

Или и той не виждаше нейното, или не му се искаше да говорят.

След няколко мига той отиде в спалнята им. Чу го как влезе в банята. Чу го и в дрешника. Чу го как легна в леглото и угаси светлината.

И през цялото време тя не помръдна.

 

 

— Али? — каза Джорджия, застанала до вратата на стаята на дъщеря си. — Цяла вечер си на телефона.

Момичето вдигна ръка и каза нещо в слушалката, което майка й не можа да разбере. После затвори.

— Беше Алиса.

— За Куин ли говорехте?

— Неее — отвърна Али и отметна назад косата си с палец и показалец, жест, който всички момичета използваха. — За бала. Мамо, ще има купон цяла нощ. Мога ли да ида?

— Купон цяла нощ? За пръв път чувам за някакъв бал. Какъв бал?

— По случай преминаването от първи във втори курс. Знаеш, че има такъв.

— Да, но последното, което чух, бе, че не искаш да ходиш.

— Промених решението си. Групичка приятели ще идем.

— С кого? Имам предвид, с момчета ли?

— Донякъде, но не точно като на среща, нали се сещаш.

Джорджия не знаеше за какво става дума, но можеше да предположи.

— Групичка приятели — смесена група — не по двойки.

Лицето на дъщеря й светна.

— Да. Но искаме да прекараме нощта у Мелиса.

— Само момичетата ли?

— Не. Всички.

— Мислех, че Мелиса и Куин са гаджета.

— Така е. Но останалите не са.

— И родителите на Куин ще му разрешат да иде на купон за цяла нощ след онова, което се случи вчера?

— Онова, което се случи вчера, няма нищо общо с каквото и да било. Треньора го е стегнала шапката.

— Защото Куин се е появил пиян.

— Не е бил пиян. Изпил е само една чашка.

— Натряскан. Тази дума използва снощи.

— Сгрешила съм. Мога ли да ида, мамо?

— Не.

Алисън помръкна.

— Защо не? Всички други ще ходят. Знаеш ли колко ще е унизително, ако аз не мога да ида?

— Искаш да кажеш, че майката на Алиса се е съгласила?

— Ами… още не. Но ще го направи.

— Аха. Ще го направи, ако кажеш, че аз съм се съгласила. Но аз не мога, Али. Ти си на четиринайсет. Малко ти е рано да ходиш на купони за цяла нощ, особено след вчерашната случка.

— Никой няма да пие.

— Защо трябва да оставате цяла нощ? Какво лошо има да се приберете в полунощ? Дори съм склонна да ти разреша до един. Татко ти или аз ще те вземем по това време.

Момичето изглеждаше ужасено.

— Ние ще наемем лимузина, мамо. Няма да ни возят родителите ни.

— Кой ще плати за лимузината?

— Ще си разделим сметката. Десет души сме. Няма да ни струва много.

Телефонът иззвъня. Тя грабна слушалката.

— Ало? — заслуша се, после закри слушалката с ръка и каза на Джорджия:

— Трябва да се обадя.

— Написа ли си домашните?

— Почти. Ще ги довърша после — очите й се разшириха, гласът й стана напрегнат. — Моля те, мамо.

Джорджия разбра, че я отпраща едно дете, което бе прекалено малко, за да се отнася така с когото и да било, но се опита да уважи правото на дъщеря си на личен живот и каза:

— Добре. Но никакви купони за цяла нощ. Може да се съглася за лимузината. Ще трябва да говоря с баща ти. Никакви купони за през цялата нощ.

Излезе от стаята и отиде да види Томи. Изтегнат в леглото си, той спеше дълбоко. Преди успяваше да го премести в по-удобна поза, но вече бе прекалено голям за това. Затова само угаси лампата и тръгна да търси Ръс.

Той бе в кабинета си и пишеше поредната статия. Тя подпря брадичка на рамото му и прочете на екрана на компютъра: Номерът е да разбереш кога си победен. Понякога, колкото и да търкаш с гъбата, не можеш да оправиш нещата, затова трябва да се върнеш на изходна позиция. Започни отначало дори ако си много раздразнен, дори да нямаш достатъчно време или ти е привършил сапунът. Тя го погледна отстрани.

— Какъв е проблемът?

— Хартиена салфетка попада в прането, къса се и полепва по всички дрехи — промърмори той, без да спира да пише.

— Няма нищо страшно — каза тя. — Само трябва да пуснеш наново пералнята.

— … пуснете наново пералнята — довърши той на един дъх и й се усмихна широко. — Научих го тази седмица. „Как да намалим загубите си“ е „Житейски урок номер 422“. Лягаш ли си?

— Така мисля.

— Само трябва да редактирам това и да го пусна по факса. Ти върви. Бързо ще свърша.

Тя си взе вана, напудри се, изми зъбите си и разреса косата си, сложи си лек овлажняващ крем на лицето. Намали осветлението в спалнята, застана до прозореца и погледна навън тъкмо когато по улицата се приближи камионът на Греъм.

— Здравей, красавице — обади се Ръс от прага. Затвори вратата внимателно, прекоси стаята, обгърна я с ръце откъм гърба и се сгуши във врата й.

— Али споменавала ли ти е за някакъв бал? — попита Джорджия.

— Не — промърмори той в тила й. — Ммм, да. Вероятно.

— Иска да иде на купон за цяла нощ.

Ръс я извърна към себе си.

— Шшш — прошепна той и пое устните й. — Не сега. Сега искам теб.

Тя го усещаше и не можеше да остане безразлична. Обви ръцете си около врата му и му отдаде устните си, после — едно по едно — и останалата част от себе си, докато накрая се оказаха голи в леглото, с преплетени крайници. Той открай време бе ненаситен любовник. Шестнайсет години брачен живот не бяха заситили желанието му. Нейното бе станало по-изискано. Тя обичаше чувствата, свързани с любенето с Ръс, също толкова, колкото и самия любовен акт. Харесваше й да знае, че това е нейният съпруг, нейната опора, нейният дом. Обичаше да заявява отново претенциите си към него.

Като за „добре дошла у дома“ не бе зле. Бе прегладнял и бързо утоли апетита си, а това, че тя не стигна до оргазъм, нямаше голямо значение. Той заспа след броени минути. Тя се наслаждаваше на това. Да наблюдава как Ръс спи, да вижда леката усмивка на лицето му, спокойното му изражение, дългите му ръце и крака, напълно отпуснати, бе за нея почти такова удоволствие, както и оргазмът.

Ръс имаше уравновесен характер. Бе спокоен и тих. Докато го гледаше сега, тя виждаше всичко това. Бе доволен от живота си дотолкова, че имаше моменти, в които тя се питаше дали му липсва, когато е на път. Той казваше, че му липсва, но само ако го попиташе.

— Липсвах ли ти?

— Разбира се.

— Трябва да замина отново в понеделник — винаги таеше надежда той да каже, че е уморен от този начин на живот.

Но все още не го бе направил. Вместо това той се усмихваше и я уверяваше:

— Ще поддържам топло домашното огнище.

— Не ми харесва да отсъствам толкова често.

— Но ти харесваш работата си.

Тя наистина харесваше работата си, но сега осъзна, че всъщност и на Ръс му харесваше това, което тя прави. Може и да му липсваше, но се справяше доста добре, докато я няма. Беше се приспособил чудесно към домакинските грижи, решаваше ежедневните задачи, четеше вестника на кухненската маса преди обяд или лежеше навън в двора с лист и писалка и пишеше своите неща. Децата бяха в училище по цял ден и това му даваше свобода и гъвкавост. Например днес. Беше отишъл на обяд с редактора си и се бе върнал късно, макар че съпругата му никога не би узнала това, ако сама не се бе прибрала рано.

Тогава… колко други неща не знаеше? Колко ли пъти бе излизал от къщи, без да е длъжен да дава сметка на някого? Дали се бе забъркал с Гретхен? Дали прекарваше следобедите си в уюта на нейната къща? Или още по-лошо, дали тя прекарваше следобедите си тук?

Джорджия не го вярваше. Щеше да има някакви знаци. Освен това Ръс бе прекалено изгладнял за нея, когато тя се връщаше от пътуване, за да се предполага, че получава ласки и другаде.

Той бе нейният съпруг. Той не изневеряваше.

Не и сега, във всеки случай. Но ако тя продължеше да пътува, какво би станало след пет години? Алисън щеше да е заминала в колеж. Томи щеше да кара собствена кола: А Ръс? Когато задълженията му на родител намалееха и вече нямаше да запълва времето си с проблеми, като разкъсани салфетки в прането, щеше ли да се чувства самотен и отегчен?

Тя не бе напълно сигурна.

 

 

Карен винаги въздъхваше облекчено, когато къщата утихнеше за през нощта. Джули спеше вече от час, но и близнаците, които бяха доста по-шумни, най-после си бяха легнали. Джорди бе все още буден, но часът бе едва десет. И през ум не би му минало да си легне в десет. Вратата на стаята му бе затворена, но тя виждаше светлина на прага.

Почука тихо, после отвори вратата и погледна вътре. Джорди седеше на пода, опрял гръб на стената, със свити колене и слушалки на ушите. Не вдигна поглед, очевидно не я бе чул.

Благодарна за този миг, майка му го разгледа внимателно. Що се отнася до външния вид, бе започнал да прилича на Лий от самото начало. Сега, в пубертета, когато се източваше, преди да заякне, бе слаб и жилав. Но имаше същите изсечени черти като баща си — същата квадратна брадичка, прав нос, сини очи. Имаше и неговата гъста коса. Джорди бе светлокестеняв и дългокос, а русите кичури на Лий стърчаха непокорни. Карен не харесваше прическите им, но те бяха сред най-малките й тревоги. Джорди се мръщеше прекалено често. Ето че и сега го правеше.

Той вдигна очи, погледа я известно време, после освободи едното си ухо.

— Какво?

Тя се усмихна.

— Само погледнах да видя как си. Вече става късно.

— Татко вкъщи ли е?

— Не още.

— Къде е?

— В офиса. Местят досиета и машини в новото помещение, което току-що купиха. Трябваше да наглежда работниците. Мислех, че съм ви обяснила това на вечеря.

— Но защо се бави толкова?

— Не знам. Предполагам, че има много за местене и за подреждане.

Синът й изглеждаше така, сякаш не вярва на това — а и самата тя също, но какво би могла да направи? Беше правдоподобно алиби. Знаеше, че Лий е купил ново помещение, като заемаше и офисите, които една малка правна кантора бе освободила наскоро. Седмици наред се бе оплаквал от шума и прахоляка.

— Ти обади ли му се? — попита Джорди.

— Не. Смятам, че колкото по-малко го притеснявам, толкова по-бързо ще се прибере у дома. За нещо специално ли ти трябва?

— На мен? Не — той отново сложи слушалката на ухото си.

Тя повиши тон.

— Джорди?

Момчето се намръщи и свали слушалката.

— Всичко наред ли е с Куин?

— Как да е наред? Отстранен е от отбора до края на сезона.

— Как се справя с това?

— Чудесно. Той винаги се справя с нещата чудесно.

— Сърдит ли си ми?

— Не.

Искаше й се да й каже още нещо. Нещо определено го мъчеше. Но не можеше да го накара да говори, ако сам не пожелаеше.

— Добре. Ще те оставя да се върнеш към музиката си. Направи ли си домашните?

— Да.

— Лека нощ.

Той си постави слушалките.

С чувството, че е безполезна, майка му излезе и затвори вратата. Лий трябваше да поговори с него. Момчетата на тази възраст се нуждаеха от бащите си. Но Лий не го биваше в приказките. Беше добър само в игрите.

Обратно в спалнята си, тя се приготви за лягане, угаси светлината и отвори широко предните прозорци. После се отпусна в леглото и остана да лежи в мрака и да се чуди къде може да е съпругът й, да очаква колата му. Чу камиона на Греъм, когато той се прибра. Шумът от мотора му бе особен. Чуваше се песента на щурците и шумоленето на вятъра из храсталака в гората зад къщите. Навън бяха нощните създания, макар че тя не би могла да каже дали са хора, или животни.

После японската кола на Лий се появи с ръмжене по уличката и за една кратка секунда тя си представи как той е паркирал от другата страна на гората, отишъл е до къщата на Гретхен, после се е върнал обратно през гората и е дошъл насам с колата. Вярно, гората бе гъста, а и времето, когато бе чула звуците, не съвпадаше. И все пак, ако се съди по растящия брой подозрителни обаждания по мобилния му телефон, смяташе, че той може да бъде изобретателен.

Обърна се на другата страна, придърпа нагоре завивките и затвори очи.

Лий се забави малко на долния етаж. Когато се качи, се приготви за лягане и се пъхна в леглото.

— Карен? — прошепна, както правеше винаги, за да провери дали е будна и дали е усетила кога се е прибрал.

Както правеше винаги напоследък, тя остана мълчалива.