Барбара Делински
Съседката (17)

Шестнадесета глава

Вървяха, без да говорят, в продължение на няколко минути. Аманда следваше Греъм. Пътечката бе тясна, но ясно забележима. Тревата бе добре отъпкана и бяха останали само борови иглички и листа, окапали предишната есен. Земята бе мокра след топенето на зимния сняг и пролетните дъждове и приглушаваше стъпките им.

Гората бе неестествено тиха, въздухът бе толкова наситен, че поглъщаше страничните шумове. Облаците изглеждаха още по-гъсти, докато вървяха под вечнозелените иглолистни дървета и под клоните, покрити със свежи зелени листенца. Аманда почти усещаше как гората затаява дъх в очакване нещо да се случи, и това засилваше тревогата й.

Дори червеникавите катерички, които живееха там, бяха притихнали, нямаше го обичайното им съскане и трополене. Ако продължаваха да се гонят една друга из горския мъх и горе по дърветата, то го правеха едва чуто. По-нависоко прелитаха птички. Шумоленето на клоните свидетелстваше за това, както и някое и друго подсвирване и чуруликане, но и те също бяха приглушени — не тихи, а просто приглушени в наситения въздух. В края на краищата, бе настъпил размножителният сезон.

Аманда си мислеше за това, докато следваше съпруга си, който вървеше уверено. Един мъж с добре поддържана брада като на дървар, облечен в прилепнало поло и джинси. Тя го харесваше в този вид. Той беше в стихията си сред дивата природа, а гората беше точно това. Макар само на час и половина от Манхатън и само на десетина минути от центъра на Уудли, тя бе един съвсем различен свят. Страхът, който изпитваше за Джорди, не можеше да притъпи усещането й за мястото. Дори под покритото с гъсти облаци небе и сред изпълнения с летаргия въздух гората бе жива. На Аманда й се искаше да смята, че това е добър знак за момчето.

— Джорди! — извика Греъм към дърветата. После през рамо каза по-тихо на Аманда: — Той често говори за кулата.

Тя бе настроена на същата вълна.

— Ако е в гората, именно там ще го открием, фактът, че е забранено да се ходи там, не би го спрял.

Греъм изсумтя.

— Даже напротив, само ще увеличи притегателната й сила. Това се отнася и за поверията, свързани с нея. А той ги знае всичките — мъжът рязко спря. Аманда се блъсна в него и се задържа за колана на джинсите му. Той сви длани пред устата си като фуния. — Джорди? — и двамата се заслушаха с надеждата да чуят нещо повече от ехото. Греъм извика отново, като се обърна наляво, после надясно, но отговор не последва. — Даже и да е тук, няма да се обади — промърмори той.

— Това не значи, че не иска да бъде намерен — каза Аманда.

Греъм й хвърли през рамо изпълнен с разбиране поглед. В очите му се четеше още загриженост и топлота. Протегна се назад, улови ръката й в своята и тръгна отново. Пътеката започна да се изкачва нагоре, имаше лек, но забележим наклон.

Трябваше да бърза и даже да подтичва, за да не изостане от темпото, което той налагаше. Нейните крачки бяха по-малки от неговите, но бе свикнала.

— Това ми напомня за връх Джеферсън — каза тя, като се опитваше да се разсее от тревогата за Джорди. — Помниш ли? Започна да вали сняг и трябваше да тичаме обратно към хижата.

— Ти се хлъзгаше през целия път. Колко пъти падна? Беше здравата насинена дни наред.

— Но успяхме — почувства как споменът я успокоява. — Липсваше ми, Грей.

С едно-единствено плавно движение той се извъртя, грабна я, притисна я към себе си, целуна я страстно по устните, остави я да стъпи отново на земята и без да пуска ръката й, продължи напред. Аманда бе напълно възбудена. В следващия миг обаче си спомни защо бързат през гората, докато светлината бързо избледнява.

— Джорди! — извика отново Греъм. — Джорди!

— Ами… ако се е наранил? — попита Аманда.

— Нека да не мислим за това, докато не видим дали е станало.

— Ние говорихме, той и аз.

Греъм стисна леко ръката й.

— Досетих се за това. Кога беше последният път?

— Преди седмица и един ден.

— Преди Куин.

— Да.

Той стисна ръката й по-здраво, като я подкрепяше мълчаливо. Бяха вървели около пет минути през гората, до кулата оставаха още десет. Продължиха напред, като съзнаваха спешността на проблема и бяха нащрек за някакъв звук, който може да ги насочи.

Аманда изтича и тръгна редом с Греъм, когато пътеката стана достатъчно широка за това.

— Не сме ходили на излет много отдавна. Защо, Грей?

— Много сме заети. Много претрупани с работа — той й хвърли бърз поглед. — Оправяш ли се?

— Оправям се — това бе обичайната реплика, която си разменяха по време на излети.

— Имам предвид физически — каза той с интимност в погледа. И тя го разбра. Беше приключила с месечния си цикъл и за пръв път от месеци не вземаше таблетки, за да увеличи производството на яйцеклетки.

Харесваше й загрижеността му, както и липсата на гняв в гласа му.

— По-добре съм — каза му, макар че се задъхваше от бързането. — Все едно отново съм господарка на тялото си — усети дъждовна капка на ръката си, друга — върху носа си. — О, Господи.

— Да — въздъхна Греъм. — Започва да вали. Джорди! — извика той, после промърмори ядно: — Къде, по дяволите, е той?

— Ето я кулата — каза Аманда, забелязала грамадата от разнородни сиви камъни, която се открояваше сред рехавите клони.

Макар местният фолклор да я представяше за яка древна твърдина, с времето тя бе започнала да изглежда доста оръфана. Някои от камъните се бяха разкъртили и изпопадали, много от тях — при земетресението миналата година. Кулата продължаваше да се извисява на дванайсет метра височина. Сега обаче наклонените й, стесняващи се нагоре стени бяха белязани от издутини и пролуки.

Аманда се спъна в един корен, препречил пътеката. Ако не се държеше за ръката на Греъм, щеше да падне.

— Леко — каза той и я стисна по-здраво, но без да спира.

— Виждаш ли го?

Гласът на мъжа й бе накъсан от ритъма на стъпките му.

— Приближаваме се от погрешната посока. Ако е тук, би трябвало да е от другата страна.

Аманда отново се обади:

— Ами ако се е наранил?

Представяше си… представяше си… как заобикалят кулата и намират въже…

— Не мисли за това — промърмори Греъм и я издърпа зад себе си, когато пътеката отново се стесни.

Дъждът се усили и затрополи по дърветата над главите им. Като пусна ръката й, той затича полека. Тя също. Не се опитваше да погледне напред, не искаше да вижда нищо, освен гърба му. С това също бе свикнала — и ако някоя заклета феминистка я вземеше на прицел, задето й харесва да следва съпруга си по този начин, би я оборила, че няма представа какво удоволствие е да се следва Греъм. Движенията му бяха премерени. За мъж, висок близо метър и деветдесет и тежащ не по-малко от осемдесет и пет килограма, той бе пъргав и грациозен. Движеше се с увереност, която й действаше успокояващо — независимо дали се надбягваха с времето, дали се мъчеха да изпреварят часовника или да превъзмогнат тревожните видения за Джорди от другата страна на кулата.

Пътеката изви надясно и направи завой. Не й бе нужно да поглежда иззад него, за да разбере, че кулата е надвиснала над тях. Тя усети огромната й маса, почувства разликата в шумоленето на дъжда, който падаше върху камъните високо горе. Блузата й бе мокра. Кичури от косата й се бяха изплъзнали от шнолата и се бяха накъдрили от капките.

Излязоха на празно място сред дърветата. Кулата бе на няколко метра от тях. Широка около три метра и половина при основата, тя се стесняваше наполовина при върха. Импровизирана ограда от неустойчив шперплат я заобикаляше, но тя бе особено ефикасно препятствие. На места бе наведена, а на други — направо съборена. Ако Джорди се бе промъкнал през нея, то той не бе единствен.

— Джорди! — извика Греъм, докато заобикаляха кулата, за да излязат отзад.

Той спря внезапно, погледна нагоре, после отново продължи, вече по-бавно. Аманда бе редом с него, отметнала назад глава.

Тя също го забеляза. Облекчението, което изпита, когато видя, че момчето е живо, бе помрачено от опасното положение, в което се намираше. Той седеше на едно стъпало до самия връх на кулата, облечен с джинси и тениска, едва забележим в притъмняващия ден. Краката му висяха отстрани, като създаваха илюзията за удобна поза, макар че ръцете му здраво стискаха камъните от двете страни на бедрата му. Можеше много лесно да падне назад в кухата вътрешност, дълбока дванайсет метра, както и напред. Тъй като камъните ставаха все по-мокри, опасността от случайно подхлъзване бе много голяма.

— Господи, Джорди! — извика Греъм, като сега, когато бяха спрели, дишаше по-тежко. — Изкара ни ангелите! Родителите ти те търсят навсякъде. Много са изплашени — тихичко, той се обърна към Аманда: — Обади им се.

Тя извади мобилния си телефон от джоба и набра номера с треперещи пръсти. Нищо не се получи и тя се вгледа по-внимателно.

— Няма обхват. Не мога да повярвам.

Греъм изрази яда си с гърлено изсумтяване.

— Вината е наша — каза той, без да сваля очи от момчето. — Нали гласувахме против поставянето на антена тук, горе — той повиши глас. — Времето се влошава, Джорди. Мислиш ли, че можеш да слезеш долу?

Нямаше да е лесно. Аманда го знаеше, но искаше първо Греъм да опита да се разберат по мъжки. Ако Джорди беше склонен да слезе, може би щеше да е по-приемливо за него да го направи по молба на един мъж, отколкото на жена.

Разбира се, да иска да слезе — бе едно. Да може да го направи — съвсем друго. Тези, които се качваха горе, не слизаха сами. Винаги имаха нужда от помощ. Това бе част от преданията.

Джорди не помръдна. Пред очите на Аманда той започна да се слива с камъните.

— Дали е жив там горе? — ужасено прошепна тя.

— О, да — отвърна Греъм. — Премигна с очи — той повиши глас. — Как стигна догоре? От задната страна ли се покатери? Може би ще те убедим да слезеш.

Аманда поклати едва забележимо глава.

— Защо не? — извика Греъм. — Ти ще си първият, който прави това. Нищо няма да постигнеш, като си стоиш горе.

Джорди кимна едва-едва.

Аманда и Греъм си поеха едновременно дъх, когато момчето вдигна едната си ръка от ръба и бръкна под тениската си. Те останаха абсолютно неподвижни, когато ръката му се появи, стиснала малък пистолет.

— Откъде, по дяволите, си взел това? — извика Греъм.

Джорди не отговори. Но и не насочи оръжието в някаква определена посока. Просто го остави да лежи в скута му като знак, че притежава някаква власт над тях в края на краищата.

— На Лий е — промърмори Аманда. — Карен ми е споменавала — тя повиши глас: — Не искаш да го използваш, Джорди. Не ти трябва. Нищо не е чак толкова лошо.

Момчето не оспори думите й. Просто продължи да се взира в гората.

Аманда се приближи до Греъм. Колкото и да беше мокра ризата му, от него се излъчваше топлина. Този път не си позволи да си спомни за другите случаи, когато бе търсила топлината му по този начин сред дивата природа. Сега само преглътна и попита:

— Как да го свалим долу?

— Не можем. Много е тъмно и хлъзгаво. Спасителният отряд ще го свали.

— Ще изтичам обратно.

— Аз ще ида. Тичам по-бързо. Ти остани тук и се опитай да го накараш да говори. С това се оправяш по-добре от мен — очите му срещнаха нейните. Той докосна устните й с пръсти, после за миг ги последваха очите му. И тръгна.

Отсъствието му бе внезапно и разтърсващо. Аманда го почувства дълбоко в себе си. Погледна нагоре към Джорди и сега й бе по-трудно да го различи на фона на камъните. Валеше типично пролетен дъжд, постоянен, но за щастие — лек. Тя отметна мокрите си кичури назад и се приближи още малко.

— Исках да поговорим днес — извика тя. — Няколко пъти ти изпращах съобщения по електронната поща.

— Къде отиде Греъм? — обади се момчето с подозрение в гласа.

— Да каже на родителите ти къде си. Те не са на себе си от тревога.

— Да бе, сигурно — промърмори той.

Вероятно дори не би го чула, ако не очакваше точно този отговор. Джорди имаше проблеми с родителите си, не беше нужно да си психолог, за да разбереш това. Освен това Аманда познаваше и Карен, и Лий. Знаеше също и какво е да живееш с родители, които се карат непрекъснато, знаеше какво е да усещаш как стомахът ти се свива всеки път, когато прекрачваш прага на къщата, която би трябвало да е като убежище за теб.

— Те те обичат — извика тя, но дъждът изведнъж се усили и гласът й не можа да стигне толкова далеч. Като засени очи с две ръце, тя опита отново с повече усилия. — Защо кулата, Джорди? Наистина ли искаш да прекараш нощта там?

Отговор не последва.

— Говори с мен — извика тя, защото това бе ключът към решаването на проблема.

Той имаше нужда да излее душата си, да обвинява и да сподели страховете си. Що се отнася до родителите му, тя знаеше за какво става дума. А за Куин можеше да му съчувства. Обаче трябваше да е по-близко до него. Искаше й се да седне до него.

Тя пристъпи напред и се промъкна през една дупка в оградата, а после заобиколи кулата и отиде от другата страна, където камъните бяха като стъпала.

Джорди извика предупредително:

— Не се качвай нагоре!

— Не мога да говоря с теб отдолу — извика тя в отговор, като изпробваше с ръка и крак камъните.

Гранитните плочи бяха гладки, но планинските й обувки имаха добри грайфери. Тя остърга залепналите мокри листа от подметките си и се качи на първото стъпало. Хвана се здраво с две ръце за горните камъни, запази равновесие и се качи още две стъпала нагоре. Единият й крак се подхлъзна. Тя се закрепи, остана неподвижна за минута, докато сърцето й престане да бие ускорено, после се покатери с още двайсетина сантиметра.

— Ако дойдеш тук, ще скоча — извика Джорди.

Не спомена, че ще използва пистолета. Това беше добре.

Сега не можеше да го види. Беше от другата страна на кулата. Заради притъмняването и дъжда й бе все по-трудно да вижда даже и камъните над нея. Можеше обаче да ги усети. Ръцете я водеха нагоре.

Вдигна левия си крак към следващия камък, намери опора за ръцете си и се издърпа. Наклонът на кулата й помагаше за гравитацията. Десният й крак намери следващото стъпало. Ръцете й сграбчиха скалите отляво и отдясно. Със сърце, биещо все по-ускорено с всяка стъпка, тя се изкачи още по-нагоре.

— Аманда? — извика Джорди и в гласа му се долавяше желание да разбере къде е тя, без да може да реши дали е уплашен, или ядосан.

— Ако скочиш — извика му тя, — сигурно ще падна и в такъв случай смъртта ми ще тежи на твоята съвест — вероятно и без това щеше да падне. Земята все повече се отдалечаваше. Тази мисъл я смразяваше.

— Ако съм мъртъв — изтъкна той, — това няма да има значение.

— Ти не искаш да умираш — трябваше да вярва в това. — Има толкова много неща в живота, които обичаш.

Той не отговори.

Като си поемаше внимателно въздух и се мъчеше да пренебрегне страха си, тя продължи да се катери. Странното бе, че колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-лесно намираше опора в камъните, но и това също бе част от преданията. Говореше се, че боговете, покровители на кулата, те поддържат и те теглят нагоре, и Аманда с готовност би се съгласила с това. Обувката й отново се подхлъзна, както и по-рано, но сега бе по-нависоко и затова бе по-опасно. Тя извика, приготви се за падането, но като по чудо отново намери опора. Още няколко стъпки — и тя отново щеше да се хлъзне надолу. Докато търсеше да се хване за нещо, един камък се изтърколи изпод крака й. И този път не падна. Но чу как камъкът се търкулна чак до долу. Звукът бе много обезпокоителен.

Бе вече почти до половината на височината. Стигна до мястото, от което според преданията не би могла да се върне обратно, дори да искаше. В този момент тя не бе сигурна дали не е стигнала до предела между приключението и чистия ужас. Със сигурност изпитваше ужас. Не поглеждаше надолу, нито нагоре, освен, за да намери опора за ръцете си. Обзета от това вледеняващо чувство, тя си повтаряше, че е глупачка — че трябваше да изчака спасителния екип, че със сигурност ще умре. Но Куин бе мъртъв, а Джорди седеше горе с пистолет в ръце и даже да искаше, вече бе прекалено късно да се върне, физически бе невъзможно да го направи. Нямаше избор, освен да продължи, да намира последователно опора за ръцете и краката си и да се качва все по-нагоре и по-нагоре.

— Джорди! — извика тя с разтреперан глас, когато усети, че наближава върха. Отказваше да мисли за това колко високо се намира, отказваше да мисли колко ниско може да падне. — Още ли си там, Джорди?

Присмехулният му глас дойде от място, което не бе много над нея.

— Къде бих могъл да ида?

Както и при заплахата му да скочи, вместо да използва пистолета, самоиронията му бе показателна. Искаше й се да мисли, че е разбрал каква грешка е направил, но не знае как да я поправи.

Продължи да мести краката си един след друг, докато ръцете й достигнаха открито пространство. Стомахът й се сви от празнотата. За секунда й се зави свят. Вероятно дори бе изплакала тихичко, но падащият дъжд погълна звука.

— Ти си луда! — каза Джорди.

Като се изкачи още едно стъпало нагоре, Аманда каза с пресекнал глас:

— И аз, и ти, и двамата.

Обгърна с ръце най-горния кръг от камъни и стъпи с крака достатъчно високо, така че можеше да се наведе над ръба и да остави краката й да отпочинат малко. Какво да прави по-нататък обаче, изобщо не й беше ясно. Коленете й трепереха. Стомахът й се бе свил на топка. Наум се наричаше с всевъзможни епитети, задето бе направила това.

Джорди, изглежда, бе доловил паниката в гласа й, защото каза:

— Има една издатина, на която може да се стои, на около половин метър надолу от вътрешната страна е.

Тя преметна внимателно крак от другата страна и потърси слепешком, по-ниско и още по-ниско, докато обувката й докосна посоченото място.

Изобщо не й изглеждаше достатъчно широко, но поне бе стабилно. Внимателно прехвърли и другия си крак.

Остана така за минутка, наведена над ръба. Бавничко се премести настрани, докато стигна до Джорди.

Той бе мокър до кости. Макар светлината да бе оскъдна, можеше да го види ясно, както и че вече не държи пистолета. Това бе някаква утеха. Видимостта бе толкова ограничена, че не успяваше да различи земята в основата на кулата. Като се мъчеше да си представи, че са само на метър оттам, тя внимателно преметна крак и яхна ръба.

— Греъм ще ме убие — изрече на глас, защото това бе първата мисъл, която й мина през ум. — Тези камъни са много опасни. Мен не ме бива с опасните неща — с малкото въздух, останал в дробовете й, попита: — Къде е пистолетът?

Джорди не отговори.

— Не ми се ще да гръмне случайно.

— Знам как да го използвам.

— Сигурна съм, че знаеш — каза тя.

Това, което премълча, бе, че всеки глупак би могъл да насочи пистолет към сърцето си, да дръпне спусъка и така да докаже себе си. Не искаше да му дава подобни идеи.

— Не трябваше да се качваш тук, горе.

Чуха някакво пукане, после и трополенето на още един камък, докато се търкаляше надолу по стената. Като си представяше как тежестта им откъртва и други камъни, в резултат на което кулата би могла просто да се срине и да ги затрупа живи, Аманда каза с лека истерия в гласа:

— Не исках да се чувстваш самотен.

Тя премести ръцете си, като постави едната пред себе си, а другата — отзад. Притискаше гранитните камъни с всичка сила, но това ни най-малко не я караше да се чувства сигурна.

— Как би могла да знаеш какво чувствам? — попита Джорди. — Ти не си като мен.

— Не. Но това ми е работата.

— Да четеш мислите на хората?

— Да ги почувствам — тя го остави да поразмисли над това за минутка. — Заради Куин ли е всичко?

Без да отговори, той се загледа в дъжда и бързо падащия мрак.

— Куин се нуждаеше от помощ — каза тя.

— Аз му помогнах — горчиво промърмори Джорди. — Аз му дадох водката. Каза ми, че му трябва за някакъв купон. Мислех, че има предвид купон през уикенда. Мислех, че ще е супер да мога да отида. Затова му казах, че баща ми има един кашон в мазето и няма да усети липсата на една бутилка. Занесох му я в училище.

— И се чувстваш виновен заради това.

Джорди ядосано я заля с порой от думи:

— Ако не му бях дал алкохола, нямаше да го хванат пиян, ако не бяха го хванали пиян, нямаше да го накажат и тогава нямаше да има нищо във вестника и той нямаше да се самоубие.

— О, Джорди… Не беше само заради статията във вестника. Имаше и друго.

— Да. Например родителите му. Но те поне са заедно. Не можеше да не разбере какво има предвид.

— Твоите родители са заедно.

— Едва-едва. Карат се през цялото време. Ако това означава да са заедно, не го искам.

— Във всички бракове има трудни периоди.

Тогава той я погледна. Колкото и слаба да бе светлината, тя забеляза недоверието му.

— Те се мразят.

Това й бе познато. Дълги години се измъчваше заради отношенията на родителите си и не успяваше да намери отговорите. Накрая се бе научила да приема нещата каквито са, но бе по-лесно да стори това с разума, отколкото с чувствата си.

— Независимо дали е така, те обичат вас — децата. Съмняваш ли се в това?

Момчето се извърна наполовина към нея и разгневено изрече:

— Защо тогава е бил с Гретхен?

Чуха някакъв стържещ звук отдолу, едва доловимо потреперване и трополене, сякаш купчинка малки камъчета се търкаляха надолу по зидовете.

Аманда затаи дъх, не помръдна, не каза нищо, докато звукът не замря напълно. В последвалата тишина тя си представи как двамата с Джорди се търкалят надолу и се удрят в стената, както бе станало с камъчетата преди малко.

Къде е Греъм? — извика наум, като се чувстваше страхливка, но не я бе грижа. — Защо се бави толкова?

— Не ми отговори — настоя Джорди.

— Не знаех, че е бил с Гретхен — отвърна тя. — Сигурен ли си в това?

— Няма да е за пръв път да изневери на мама. И не ми казвай, че греша. Чувам ги, като се карат. Мога да ти кажа и имена, ако искаш.

— Той каза ли, че е бил с Гретхен?

— Не, но мама мисли, че е бил. Тя толкова се ядосва, че ме плаши.

На Аманда й се стори, че долавя разтърсване под себе си, слаб трус от наместването на камъните. Усещайки, че започва да й се гади, тя каза:

— Притеснявам се за онзи пистолет, Джорди. Ако си го пъхнал в колана си и той гръмне случайно, когато камъните отново се разтърсят, не ми се мисли какво би могло да стане.

— Няма значение.

— Има — настоя тя. Взря се в момчето, защото то бе по-стабилен ориентир от мрака зад клепачите й, когато затвореше очи, и бавно и дълбоко си пое въздух. Трябваше да го накара да говори непрекъснато, докато пристигне помощта. — С какво те плаши майка ти?

— Тя направо става друг човек, когато говори с него. Не ме интересува какво казваш, тя го мрази и Гретхен е виновна за това. Трябваше да се премести някъде, след като Бен умря. Нямаше причини да остава. Но след като го направи, трябваше да се погрижи за себе си, а не да оставя татко ми и Греъм и Ръс да се суетят около нея. Ако не ги беше примамила, изобщо нищо не би станало.

— Какво имаш предвид?

— Разправиите на родителите ми. И преди са се карали, но всичко си беше наред, преди да се случи това.

— Това е все едно да кажеш, че Куин се е самоубил заради статията във вестника. Прекалено опростено е.

Джорди седеше със стисната челюст, като се мъчеше да оспори думите й.

— Тогава защо се е самоубил?

— Той беше много объркан. Нямаше с кого да поговори. Чувстваше се притиснат да успее. Дойде му прекалено много.

— Всеки се чувства притиснат да успее. Нали същото е и с бележките в училище.

— Той се чувстваше притиснат да бъде на върха.

— Заради братята си ли?

— Вероятно.

— Но той бе на върха.

— Чувстваше се притиснат да остане там. Натискът растеше. Той искаше да успее. Преструваше се на уверен, на спокоен, но вътре в себе си изобщо не се чувстваше така.

Джорди се замисли за миг.

— Значи се е самоубил, защото не е бил идеален? Тогава как би трябвало да се чувстваме ние, останалите? Ние изобщо не сме и наполовина толкова идеални.

— Куин също не бе идеален. Но натискът да постигне съвършенство бе толкова голям, че се почувства безпомощен и се предаде. Най-големият му проблем бе, че чувството за безпомощност отне цялата му сила. Но ти все още си силен, Джорди — още се бориш. Куин се предаде. Той не беше силен.

— Беше. Не би могъл да бъде какъвто всички го познавахме, ако не беше силен.

— Президент на класа? Страхотен бейзболист? Господин Изискани маниери? Животът е пълен с избори, Джорди. Нито едно от тези неща не е било труден избор. В единствения случай, когато Куин се сблъска с необходимостта да вземе важно решение, той направи грешен избор. Смъртта не е добър изход. Не и когато си млад и здрав. Не и когато имаш възможности за развитие. Не и когато хората те обичат.

— Не е толкова просто — промърмори Джорди и хвърли бърз поглед назад към пътеката.

Аманда чу същия звук, който бе доловил и той, шум от приближаващи се стъпки. След секунди лъчите на големи фенери се преплетоха долу на земята.

— По дяволите! — промърмори Джорди.

— Аманда? — извика Греъм някъде отдолу. — Аманда?

— Тук горе! — обади се тя. Единственото, което се виждаше от него, и то само когато фенерите го осветяваха, бе жълтият дъждобран, който бе облякъл. Изведнъж всички лъчи се насочиха нагоре и блеснаха в очите им. Инстинктивно тя вдигна ръка да се предпази, но движението предизвика разтърсване на камъните. Тя се хвана здраво и изкрещя: — Свалете фенерите!

Лъчите бяха насочени надолу и образуваха светлинна решетка по земята.

— Джорди! — извика Карен, очевидно уплашена. Последва я гласът на Лий.

— Какво правиш там горе, Джорди?

— Слез долу — подкани го Карен. — Можем да поговорим. Можем да оправим всичко.

Отново чуха трополене откъм гората, а после и нов глас.

— Екипът идва насам — това бе Ръс. — Дръж се, Джорди. Вече пристигат.

— Аманда е горе при него — каза Греъм. — Аз се качвам.

— Не! — извика Аманда. — Недей, Грей. Кулата не е стабилна. Докато се катерех, падаха камъни. Ако паднат още, ще загазим.

— Аз и без това съм загазил — промърмори Джорди.

Тя сграбчи ръката му.

— Ако скочиш ти, и аз скачам.

Не я интересуваше дали се чувства унизен, задето всички, които обича, са там, долу. Нямаше да го остави да умре заради това, че се чувства засрамен. Не и докато е отговорна за него.

— Ти не разбираш — изрече с прегракнал шепот Джорди. — Аз не мога да сляза. Те ще ме убият, ако разберат какво съм направил.

— За водката ли? Никой няма да те обвинява за това. Ти не си накарал Куин да пие.

— Не за водката — отвърна той, леко уплашен. — За Гретхен.

В този миг нещо просветна в главата на Аманда. Видя следите от ножа, които образуваха думи — любимата фраза на нейния папагал: По дяволите.

— Картината.

— Да — просъска Джорди. — Не мога да понасям тази картина. Не мога да понасям и нея. Искам само да се махне. Родителите ми ще се разбират добре, ако тя си тръгне.

Не беше толкова просто. Аманда знаеше каква бъркотия бе предизвикало недоверието между нея и Греъм, при това, без да съществува някакъв повод. В случая с Котър той беше налице. Лий имаше тайна любовна връзка ако не с Гретхен, то с някоя друга. Бракът му бе застрашен, още преди русата съседка да се появи. Вероятността да се заздрави, ако тя се махне, беше нищожна.

Още камъни тръгнаха надолу и Аманда усети как гранитните блокове под нея се раздвижиха. Пулсът й се ускори. Очакваше още размествания, но такива не последваха.

Долу, на земята, Греъм изруга.

— Тя е права — каза му Ръс, а гласът му едва се чуваше горе. — Остани тук. Не е безопасно.

— Грей! — извика Аманда.

— Добре съм — промърмори той, но вниманието им веднага отново бе привлечено от Джорди.

— Не трябваше да го правя — изрече той със същия отчаян тон. — Само че бях толкова ядосан, а и телефонните обаждания не я прогониха.

— Телефонни обаждания?

— Само колкото да я стресна, но не успях. Беше глупаво от моя страна. Глупаво. Глупаво.

Можеше да усети напрежението в тялото му, докато стискаше китката му. Разтърси го здраво.

— Не е глупаво. Разгневен си, да. Но гневът е нормално чувство. Имаш право да се гневиш, макар и не на Гретхен. Можеш да изпитваш гняв спрямо родителите си, задето се опитват да изяснят някои неща и така те разстройват. И аз съм го изпитвала. Знам какво е. Преживях същото с моите родители. Непрекъснато си повтарях, че не мога да кажа нищо, защото само ще влоша положението. Затова се затварях в себе си и бях мрачна и в лошо настроение, което ги правеше още по-нещастни, а мен — още по-гневна. Години ми трябваха, за да разбера, че имам право да изпитвам гняв; години ми трябваха, за да си позволя да изпитам гняв.

Под шума на дъжда той я слушаше.

— И после какво?

— Дадох воля на гнева си. Казах това, което мислех.

— Това оправи ли нещата между тях?

— Не. Но аз се почувствах по-добре.

Долу настъпи ново раздвижване, появиха се по-мощни фенери, надойдоха още хора.

— Половината град е тук — каза Джорди уплашено.

— Не. Вероятно са само четирима мъже. Толкова са нужни, за да донесат стълба, достатъчно висока, за да стигне дотук.

— Ще го отпечатат във вестника, също като онази статия за Куин.

— Всичко, което знаят, е, че сме се качили тук и сме заседнали.

— Аз няма да сляза. Не мога. Знам, че хората от застрахователната компания са били у Гретхен. Ако те не тръгнат да ме преследват, полицаите сигурно ще го направят.

Поуспокоена, че помощта е налице, Аманда заговори по-меко:

— Няма. Ще измислим нещо.

— Като например да накараме Гретхен да забрави, че картината й е съсипана? — ехидно промълви Джорди.

— Не. Но може би тя ще разбере какво те измъчва и защо се е случило.

— Полицаите вече са замесени.

— Няма да бъдат, ако тя откаже да повдигне обвинение.

Той изсумтя под нос.

— Тогава ще трябва да отговарям пред майка ми и баща ми.

— А те няма ли да се чувстват поне малко виновни? Помисли си за това, Джорди. Спомни си какво изпитваш ти относно водката и Куин. И родителите ти ще разсъждават по същия начин, когато им мине първоначалният гняв. Трябва да поговориш с тях. Трябва да им кажеш как се чувстваш. Това може да им помогне, Джорди. Помисли малко и за това.

Долу се чуваха различни гласове, стъргането на алуминий по камъните, разгъването на стълбата. Последваха дрънчене, тропот, още стъргане и скърцане, докато накрая върхът на стълбата опря в камъка от другата страна на момчето. Аманда затаи дъх, като почти очакваше ръбът на кулата да пропадне и да се срине навътре под тежестта. Но той устоя.

— Няма от какво да се срамуваш, Джорди — извика Карен. — Абсолютно нищо! Понякога стават неща, които не са по твоя вина.

— Всички правим грешки — добави Лий.

Но Аманда чуваше друг глас, гласа на Греъм, по-тих и изключително напрегнат:

— Дръж се, скъпа! Дръж се! Заради мен.

Сърцето й се изпълни и се сви. Въпреки дъждовните капки усети топли сълзи в очите си, но нямаше време да се отдава на чувствата си. Едно последно изскърцване на стълбата оповести, че първият човек от спасителния екип е тръгнал нагоре.

— Какво да правя? — попита я Джорди.

— Те те обичат — увери го тя, като все така здраво стискаше китката му.

Стълбата проскърца; скрипците на удължената й част издрънчаха.

— Ще им кажеш ли, че сме разговаряли в училище? — забързано попита момчето.

— Не — отвърна Аманда, като усещаше, че е наложително да сключат споразумение, преди времето им насаме да свърши. — Обясних ти, че разговорите ни са поверителни. Освен това ти ми каза много повече тук, отколкото в училище. За тези неща трябва да поговориш с родителите си.

— За Гретхен? Те направо ще се разбеснеят.

— Не и ако им обясниш.

— Лесно ти е да го кажеш.

Да, така беше. В този миг, докато помощта бързо се приближаваше към тях, я порази мисълта, че напоследък тя самата не се бе справила добре със споделянето на собствените си чувства и мисли. На това отгоре даваше и съвети.

— Така постъпват силните хора, Джорди — каза тя, макар че би трябвало да го напомни и на себе си. — Така постъпват големите хора — пусна китката му, повдигна му брадичката и го накара да срещне погледа й. — Ти си силен. Ти си борец. Ти си от оцеляващите. Можеш да се справиш с това, Джорди. Знам, че можеш — задържа погледа му, докато не чуха мъжки глас само на метър и половина под тях.

— Хайде, Джорди, ще хвана здраво крака ти и ще го насоча към стълбата.

Момчето започна да поклаща глава, но Аманда го стисна още по-здраво за брадичката.

— Да! — прошепна му твърдо. — Куин бе страхливец. Ти не си. Покажи им го, Джорди. Умолявам те да им покажеш това.

За миг изглеждаше сякаш готов да спори. В следващия миг обаче той издиша облекчено. Не кимна в съгласие, но тя видя, че приема. Пусна брадичката му и задържа ръката му, докато и двата му крака стъпиха на стълбата. Той погледна към нея за последен път.

— Върви — окуражи го Аманда. — Ще сляза веднага след теб.

Видя човека от спасителния екип точно под Джорди, достатъчно близо, за да не може той да падне или да скочи. Заедно се придвижваха стъпка по стъпка. Не след дълго бяха на два метра от нея, после на четири. Тъкмо си мислеше, че вероятно вече са слезли, когато долови срутване на камъни и почувства раздвижване. То не спря толкова бързо.