Барбара Делински
Съседката (6)

Пета глава

В къщата бе тихо. Обикновено Греъм пускаше някаква музика — нещо леко, било джаз, нещо на Алисън Краус или Даръл Скот, които й двамата харесваха, но тази вечер не се чуваше нищо. Не личеше и да е ял. Кухнята бе изрядно подредена.

Някога, не толкова отдавна, когато Аманда се върнеше късно от работа, намираше приготвена от него вечеря на печката. Той знаеше колко много обича тя домашния уют, който очакващото я ястие придава. В живота й, преди да го срещне, не бе имало много спокойствие и уют и тя високо ги ценеше.

В настоящия момент подобен жест би й се отразил чудесно. Особено би й се понравило проявеното внимание.

Но той не бе приготвил вечеря. Което бе добре. Не беше гладна.

Чу телефона. Изчака, като се надяваше, че Греъм ще се обади от кабинета си. След като той не отговори и след четвъртото иззвъняване, вдигна тя.

— Ало?

Катрин, сестрата на Греъм, започна без предисловия:

— Грей се обадил на Джо, а той — на мен. Много съжалявам за бебето, Аманда. Ти добре ли си?

Точно в този миг беше ядосана. Не разбираше защо Греъм е трябвало да се обажда на брат си толкова бързо.

— Добре съм.

— Ще стане следващия път. Три е щастливо число.

За Катрин това със сигурност бе вярно. Тя имаше три деца, три кучета, триседмична отпуска. Аманда й завиждаше. Завиждаше и на останалите от семейство О’Лиъри. При тях сякаш всичко се нареждаше от само себе си.

За двама им с Греъм нещата не бяха толкова прости. Засега дори не искаше и да мисли за следващия път.

— Не се отчайвай — говореше зълвата. — Ще си имате бебе. Всички О’Лиъри имат. Хайде, не унивай, скъпа. Но това е само една от причините за обаждането ми. Другата е да ти напомня за неделя. Всички ще се съберем тук в три. Става ли?

— Разбира се.

— Никакви подаръци. Мама не обича подаръци за рождения си ден.

— Знам.

— И ще донесеш плодовия сладкиш?

— Ъхъ, направен с ирландско уиски по рецептата на баба ви.

Не можеше да се направи ирландски сладкиш без ирландско уиски. Аманда бе научила това още първия път, когато се срещна, с многобройната фамилия О’Лиъри. Не можеше да се яде ирландски плодов сладкиш, поне не и в къщата на О’Лиъри, без да се вдигне тост за Ирландия.

— На мама това много ще й хареса — заяви Катрин. — Давала ли ти е рецептата?

— Не, но Мери-Ан ми я даде.

— О. Добре, и така става. Мери-Ан я е записала правилно. Нали знаеш, че не трябва да използваш сметана на прах? Трябва ти истинска сметана, иначе не е същото! И трябва сама да я разбиеш. Да е прясна. Готовата от магазина не става. И аз съм опитвала веднъж по-лесния начин, но — повярвай ми — разликата се усеща. Правила съм този сладкиш стотици пъти, така че, ако имаш въпроси, звънни ми. Ако ли не, ще ви видя в неделя, в три часа, нали?

— Ще бъдем там.

Аманда остави слушалката. Така й се щеше рожденият ден на свекърва й да е, който и да било уикенд, само не и този. Не че не харесваше семейството на Греъм. Обожаваше братята и сестрите му, както и техните съпруги и съпрузи, както и децата им. Проблемът бе в Дороти. Въпреки жизнерадостния изблик на Катрин — въпреки манипулациите на Катрин, тъй като именно тя бе решила кой какво да занесе — Аманда изобщо не бе убедена, че на свекърва й ще й бъде приятно да разбере, че тя е приготвила традиционния за семейство О’Лиъри плодов сладкиш.

Дороти така и не бе приела новата си снаха. Едва ли не, тя я обвиняваше за разпадането на първия брак на сина си, макар че той всъщност бе приключил дълго преди Греъм и Аманда да се срещнат за пръв път. Дори продължителното чакане за анулиране на брака от църквата бе свършило преди онзи ден в Гринуич. Ако Аманда бе католичка, старата жена може би щеше да е на друго мнение. Дори и така обаче, едно бебе О’Лиъри би й помогнало много. Но това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Аманда, която се чувстваше изморена и слаба, мина през тъмното антре, влезе във всекидневната и се отпусна на най-близкия диван.

Той бе широк и с меки възглавнички, различаваше се от поръчковите мебели, предпочитани от майка й. Когато двамата с Греъм обикаляха да купуват мебели, се бе влюбила в него от пръв поглед. Неговите предпочитания бяха чисто физически; той обикаляше от диван на диван, сядаше, наместваше се ту така, ту иначе, за да е сигурен, че му е удобно; но крайният резултат бе пълно съвпадение на избора им.

Сега тя се облегна назад и потъна във възглавничките. Не запали лампата, мракът обгръщаше ума й така, както диванът — тялото й. Бе изтощена и умствено, и физически. Искаше Греъм. Просто не бе уверена, че иска всичко, което ставаше с него в момента.

Когато чу отварянето на кухненската врата, си каза, че трябва да е благодарна, задето съпругът й си прави труда да слезе от кабинета си, когато тя се връща.

— Манди? — извика той.

— Тук съм.

Чу стъпките му по теракотените плочки в кухнята, после по дървения под в антрето. Спряха пред входа на дневната. Знаеше, че ако се обърне назад, ще види главата му само на няколко сантиметра от горния праг. Беше го гледала да стои на това място и преди, бе го съзерцавала от същия диван, на който седеше в момента. Бе го наблюдавала как се приближава с желание в погледа, което означаваше секс там, на ориенталския килим пред дивана. Но не и напоследък. Напоследък го правеха в леглото, на всеки четирийсет и осем часа, в дните, когато бе в овулация и имаше най-голям шанс да зачене.

Сега тя не се обърна, изобщо не помръдна.

— Добре ли си? — попита той с такава топлота и нежност, че очите й се напълниха със сълзи.

— Ъхъ.

— Искаш ли чаша чай?

— Не. Благодаря — отпусна глава на облегалката и му протегна ръка.

Не искаше да спорят. Обичаше го.

Той оцени жеста й, приближи се, взе ръката й и я допря до устните си, докато сядаше до нея. Устните му стоплиха пръстите й.

— Работеше ли? — попита тя, като се сгуши до него и почувства как топлината на тялото му я обгръща.

Греъм сложи ръката й до сърцето си и протегна крака.

— Опитвах се. Но ми липсва вдъхновение. Затова се поразходих. Току-що се върнах и видях колата ти.

— Не съм те видяла.

Би трябвало да е минала покрай него, докато караше по уличката.

— Бях в гората. Минах направо през гробището. Не срещнах никакви духове.

Обичаха да се шегуват за гората, която започваше зад къщата на Таненвалд и се простираше на много декари сред защитената от закона територия. Мястото бе забележително не само с дървесните си видове — канадска ела, бор, дъб, явор, бреза и всевъзможните папрати и мъх. Имаше и богата история, като се започне с надгробни камъни, толкова стари, че надписите върху тях бяха едва различими. Това ги караше да измислят текстове за епитафии — забавни и често не особено почтителни, заради което си казваха един на друг, че духовете на онези добри хора ще ги преследват някой ден. Това бе и тайната им шега.

В гората някога е имало и къщи и неосведоменият турист можеше лесно да пропадне в някое старо каменно мазе. Или още по-зле — някой самонадеян човек можеше да се опита да се покатери по единствената все още стърчаща постройка, една кула, иззидана от същите грубо дялани камъни, от които бяха градени и ниските стени, срещащи се из гората. Бе висока дванайсет метра. Всяка от четирите й страни бе три и половина метра широка в основата, а на върха се стесняваше до метър и половина. Някога вътре е имало стълби, които отдавна бяха рухнали, и сега кулата бе куха и пълна с донесени от вятъра листа в различен стадий на разлагане. Всичко това обаче не обезкуражаваше катерачите. Наклонените навътре зидове предлагаха удобни за захващане места.

Мястото имаше мрачна слава — разказваха се истории за умрели животни и за мъртви хора. Изобилстваха и шеги за надгробните плочи, макар че нито една не се основаваше на реален случай. Никой не знаеше със сигурност дали кулата е била построена от местните индианци или от ранните бели заселници. Всичко, което знаеха, бе, че който успееше да се изкачи догоре, не можеше да слезе обратно. Беше се случвало неведнъж, и то не само с деца. Често се налагаше спасителните екипи да свалят с подвижните си стълби и възрастни. Лошото бе, че всяко катерене, всяка спасителна акция правеше зидовете все по-нестабилни. Един слаб земен трус неотдавна бе съборил няколко камъка и това, което остана от кулата, бе станало още по-опасно от когато и да било, но нищо не можеше да се направи. Винаги, когато градският управител предлагаше да сринат руината до основи, местните жители вдигаха такъв шум, че въпросът се отлагаше за неопределено време. Общото мнение бе, че ако има духове, то именно там им е мястото.

Сега Аманда едва се усмихна на опита на Греъм да се пошегува.

— Играеш си с огъня, като се разхождаш там по тъмно.

— Не повече, отколкото ти, като се върна в училище. Решено ли е всичко?

— За наказанието на Куин — да. Проблемите му — не. Той има такива, Грей. Онова момче, което видях да седи там тази вечер, не бе щастливо. Казах на родителите му, че ще се радвам да поговоря със сина им. Дори им предложих да се срещна с него някъде извън училище. Никой не би разбрал, че не обсъждаме въпроси, свързани с ученическия комитет.

— Отказаха ли?

— Категорично.

— Това те безпокои.

Той я прегърна още по-здраво, уверената му ръка бе зад гърба й и тя усети, че отново се влюбва в него — влюбва се в широката му душа, в топлотата му, в уханието му, в разбирането му за нейните нужди. В този миг помежду им нямаше напрежение. Нищо на света не би могло да ги раздели.

— Изглеждаш ми уморена — меко каза Греъм.

— Така е.

— Понякога си мисля, че е заради мен.

— Какво имаш предвид?

— Че не искаш да разговаряш с мен.

— Защо казваш това?

— Можеше да ми се обадиш следобед. Чаках — гласът му бе все така нежен, но думите бяха строги. — Не само ти си заложила много, нали така?

Тя се изви леко, за да може да го погледне, като се подпря с ръка на ребрата му, но лицето му бе в сянка.

— Заложила. Това е толкова безлична дума.

Той също се премести леко и срещна погледа й.

— В това се превърна. Нещо безлично. Проект. Никога не съм мислил, че ще продължи толкова дълго. Досега би трябвало да си имаме бебе. Не разбирам защо нямаме.

И ето, отново бяха там, където бяха спрели по-рано. Сега обаче тя бе по-уморена и по-нащрек. Бе се борила с родителите на Куин. Страхуваше се да не стане същото и с Греъм.

— Нали се опитваме да разберем — меко го укори тя. — Какво искаш от мен да направя?

— Искам да забременееш — отвърна той. — Не казаха ли нещо при последния опит?

— Какво например? — попита Аманда и се обърна да го погледне лице в лице. — Щях да ти кажа, ако бяха споменали нещо. Беше напълно сигурна, напълно стандартна процедура. Измериха яйцеклетките ми с ултразвук и заключиха, че моментът е подходящ. Всичко изглежда нормално, казаха.

Греъм се надигна и отиде до прозореца. В продължение на минута се взира в мрака, после се върна, но този път предпочете дивана отсреща. Помежду им имаше близо два метра широк ориенталски килим и квадратна масичка за кафе. Той седна и се наведе напред с лакти на коленете.

— Само питам, Аманда. Чувствам се объркан.

— Това не беше въпрос. Беше обвинение.

— Не. Не е така. Ако си го разбрала по този начин, проблемът е твой.

— Проблемът е наш — каза тя. Извърна глава настрани и затвори очи. Не искаше да мисли. За нищо.

— Какво ще правим по-нататък? — попита съпругът й.

Тя не отговори. Мисълта да започнат всичко отначало — отново да взема „Кломид“, отново да си мери температурата, да се подложи на процедурата и отново да чака със затаен дъх — всичко това караше стомаха й да се преобръща.

— Бяха ни казали, че може да се наложат три опита за изкуствено осеменяване, преди да се постигне резултат — каза Греъм, сякаш се опитваше да анализира нещата, като ги изрече на глас. — Имаме още един опит. Остава ни и ЦИС или ОИВ.

При друг случай Аманда би могла да опише подробно последните два метода. Двамата бяха станали експерти в тази област. Точно сега обаче не искаше даже да мисли за думите, скрити зад сухите абревиатури.

— Не — меко каза тя.

— „Не“ какво? „Не“ на третия опит?

Аманда не помръдваше. Краката й сякаш бяха от олово, сърцето й бе като камък, а гласът й бе готов да се скъса.

— Не и на трите неща.

Последва дълга пауза и разтревожен въпрос:

— Не и на трите ли? Какво, по дяволите, значи това?

Тя отвори очи и се опита да осмисли какво означаваше това, но единствените й думи бяха:

— Уморена съм.

— От усилията ни? От мен?

— От мен. От този начин на живот.

— Отказваш ли се?

— Не. Правя пауза. Имам нужда от почивка.

— Сега? Господи, Аманда, не можем да спрем сега!

— За един месец, Греъм. Един месец. Не би се отразило на общия ни план. Може дори да помогне. Както когато се опитваш да отслабнеш и спазваш диетата толкова стриктно, че тялото ти просто изключва. Ако нарушиш диетата за ден-два и приемаш съвършено различни неща, това може да провокира храносмилателната ти система и отново да започнеш да смъкваш килограми.

— Откога знаеш толкова много за диетите?

— Откакто вземам „Кломид“ и съм качила четири кила.

— Къде?

— Сега никъде. Свалих ги. Но трябваше да се потрудя за това.

— Емили разреши ли ти?

— Не. Но не беше кой знае какво. Просто внимавах какво ям.

— Аманда, или ще слушаш лекарите, или не. Трябваше да й кажеш.

Тя скръсти ръце.

— Добре, ще й кажа утре. Но ако си мислиш, че заради това не съм забременяла, на грешен път си. Между другото, Гретхен наистина е бременна. Карен отишла при нея и я попитала. Не съм си въобразила. Знам прекрасно какво видях.

Той не отговори.

— Чудехме се кой ли би могъл да е бащата.

Греъм продължи да мълчи.

— Не виждам лицето ти — отбеляза Аманда. — Шокиран ли си? Уплашен? Разтревожен?

— Разтревожен? За какво?

— Че някой би могъл да помисли, че си ти.

— За какво говориш?

— Бременна е в седмия месец. Това значи, че е заченала миналия октомври. Тогава ти работеше при нея.

— Направих й план за озеленяването.

— Бил си в къщата й.

Настъпи тишина, а после той каза тихо:

— Не мога да повярвам, че намекваш за подобно нещо.

Ядосана, че съпругът й не отрече ясно и категорично, тя само отбеляза:

— Щом обувката е по мярка…

Той мигновено скочи от дивана.

— Ще се постарая да забравя това, което току-що каза — заяви троснато и се отправи към вратата. — Ще забравя и ще ти простя, защото мога да си представя защо го каза. Израснала си в семейство, в което родителите са си изневерявали. Тези думи бяха на майка ти, която говореше вместо теб.

— Гретхен е бременна — повтори Аманда, просто не можеше да се спре. — Не го е направила сама. Откъде се е взело тогава детето?

— Нямам представа. Не знам с кого се среща. Не я следя какво прави.

— Тя не ходи по срещи.

— Ти откъде знаеш? Може да се среща с някого в града.

— Всяка вечер си е вкъщи.

— Е, и? Бебета се правят и през деня.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, но не е нужно да имаш постоянна връзка, за да заченеш. Би могло да се случи и за пет минути в някой коридор, случайна среща, моментен изблик на страст.

— Именно.

Откъм вратата лъхна ледено мълчание. А след това прозвуча ядният му глас:

— Не знаеш нищо, Аманда. Не знаеш какво иска Гретхен или кой иска нея. Защо пък бебето да не е от Бен. Може да е замразил част от спермата си. Може тя да се е подложила на изкуствено осеменяване и да се е получило… Ти не би могла да знаеш!

Той излезе от стаята.

* * *

Аманда не помръдна. В мига, в който се възцари тишина, тя дочу ехото от думите си и осъзна, че Греъм е прав. У нея бе проговорила майка й. Бе израсла сред непрекъснати обвинения и повечето от тях бяха основателни. И двамата й родители бяха имали любовници, като всеки се мъчеше да отмъсти на другия за изневярата му. И до ден-днешен тя не знаеше кой пръв е кривнал от правия път. Или поне не знаеше цялата истина. Бе чула безброй обяснения, сякаш всяка следваща изневяра би могла да се извини с онова първо прегрешение. Ако бе от психолозите, които работеха с родителите й, би им препоръчала да се разведат. Когато доверието е тотално разрушено и не може да се изгради отново, за любовта няма никаква надежда. Но не бе психолог на родителите си. Беше им дъщеря и страдаше при всяка поредна битка помежду им.

И ето че сега обвиняваше собствения си съпруг в изневяра, без да има основание. Греъм бе сред най-верните хора, които познаваше. Всъщност това бе едно от нещата, които я бяха привлекли у него. През целия си живот бе имал само една връзка преди нея и тя бе продължителна и моногамна. Такива бяха всички О’Лиъри — и това бе още едно предимство за Греъм. Братята и сестрите му бяха невероятни — открити и щедри в изразяването на чувствата си, искрени в загрижеността си. Нито един от тях не се бе развеждал, с изключение на Греъм, но и това не бе по негова вина.

Аманда знаеше обстоятелствата около първия му брак с Мегън. Мегън бе съседското момиче; били са приятели от детинство; бил й е верен през цялото време, докато са били женени, и все още щеше да е женен за нея, ако тя не го бе напуснала.

Макар да знаеше тези неща, Аманда никога не се бе съмнявала в любовта на Греъм към нея. Безпокоеше я физическата страст. Познаваше нуждите му. По-рано тя бе обектът на желанията му, но не и в последно време. Напоследък това, което правеха в леглото, бе подчинено на разума и лекарските предписания. Липсваше спонтанност, нямаше я зашеметяващата страст. А от другата страна на улицата бе Гретхен Таненвалд — вече свободна, определено харесвана от мъжете и в много отношения приличаща на Мегън, за което двамата с Греъм често се бяха шегували.

Шеги. Сега, когато вдовицата бе бременна, Аманда се питаше дали шегата не е била за нейна сметка.

Незабавно се смъмри. Такова мислене определено бе характерно за майка й. Но как да спре тези мисли?

Като се чудеше къде ли е Греъм, отиде в кухнята. Той не бе там, нито в спалнята на горния етаж. Тя провери дори в стаите, които бяха определени за децата, но и те бяха празни. Част от нея искаше да излезе да го потърси. Вероятно бе в кабинета си… Но друга част искаше да се предпази от студенината му.

Влезе в малката уютна работна стая до спалнята, излегна се на дивана, зави се до брадичката с вълненото одеяло, затвори очи и изключи ума си. Дишаше дълбоко, поемаше си въздух и го изпускаше в спокоен ритъм, който й бе липсвал през целия ден. Не след дълго там, на дивана, тя заспа.

 

 

Греъм не я събуди. Но в сряда сутринта я чакаше в кухнята, устните му бяха опънати в тънка права линия, а големите му ръце стискаха здраво чашата с кафе. Сериозните му зелени очи се спряха на нея в мига, в който се появи.