Барбара Делински
Съседката (10)

Девета глава

Бейзболна звезда, отстранена от отбора след инцидент с алкохол. В статията се разказваше с подробности за събитията от вторник.

Аманда произнесе тихо:

— О, не!

Карен бе отворила своя вестник и четеше същия материал.

— Е, това се казва новина.

— Не бива по този начин. Даже не е на спортната страница. Това си е разпъване на кръст.

— Когато си звезда, трябва да приемеш и лошата страна на славата.

Единственото, за което Аманда мислеше в момента, бе как Куин Дейвис нервно потърква пръсти на срещата онази вечер. Напълно му липсваха спокойствие и увереност. Едно момче, което владее положението, не би се появило пияно на тренировка. Като се има предвид ожесточението, с което родителите му се бяха опитали да потулят нещата, това излагане на първа страница никак нямаше да им се понрави. Аманда само можеше да предполага как би реагирал самият Куин.

Едва бе влязла в кухнята си, и телефонът иззвъня. Беше Маги Дод, разтревожена също като нея заради статията. Да, училищните власти са били разпитвани за инцидента, потвърди тя, но не са давали никакви подробности. Очевидно те са дошли от треньора по бейзбол, от членовете на отбора и от приятелите на Куин.

Двете с Аманда обсъждаха възможните последствия, когато Маги я помоли да остане на телефона, докато отговори на другата линия. Когато се чуха отново, гласът й бе напрегнат.

— Бяха родителите на Куин. Бесни са. Искат да знаят как може синът им да бъде очернян по този начин.

Една част от Аманда бе съгласна с малко рязката оценка, която Карен бе направила преди минути. През четирите години, в които четеше вестник „Уудли Уикли“, бе виждала многобройни статии на първа страница, в които се хвалеше един или друг член от семейство Дейвис. Това бе просто обратната страна на медала и донякъде бе неизбежно. До известна степен беше просто новина. Друга част от нея, психотерапевтът, се безпокоеше за Куин.

Нека аз да им се обадя — предложи тя на Маги. — Ще ида у тях да поговорим, ако ми позволят.

* * *

Те не позволяваха.

— Би било само загуба на време, госпожо Кар — заяви бащата на Куин. — Можехте да ни помогнете онази нощ. Но не бяхте на наша страна.

— Не става дума за вземането на страна — опита се да изтъкне Аманда. — Длъжни сме да сторим това, което е в интерес на Куин. В момента се безпокоя за него. Дали е видял статията?

— Разбира се, че я е видял. Не би могъл да я пропусне. Приятелите му се обаждат. Нашите приятели ни се обаждат.

— Той добре ли е?

— Не. Но това не е ваша грижа.

— Моя е. Това ми е работата. И по натура съм такава. Наистина бих искала да разговарям с него.

— Ние ще се оправим. Благодаря ви — и той затвори телефона.

 

 

Аманда се почувства безпомощна във връзка с Куин. Искаше да поговори за това с Греъм. Той имаше добра интуиция. Можеше да я успокои или да й даде съвет. Това би било неутрална тема за обсъждане.

За миг си помисли, че желанието й се сбъдва. Греъм се обади скоро след като тя приключи разговора си с бащата на Куин.

— Здравей — каза той предпазливо.

По звуците разбра, че се обажда от камиона. Сигналът бе леко несигурен.

— Здравей. Къде си? — попита го, както правеше често.

В същото време се питаше дали е на две, на десет или на двайсет минути от нея. Този път обаче и в нейната интонация имаше предпазливост, както и в неговата, затова въпросът прозвуча като подозрение.

Това се почувства в гласа му. Сега бе по-твърд и не допускаше обсъждане.

— Тъкмо сега тръгвам за Провидънс. Доста съм закъснял.

Тя помълча за секунда.

— Всеки ден ли ще бъде така?

— Не знам. Поръчката е добра. Помага да си запълвам времето, докато си в училище.

— Аз не съм в училище всяка вечер.

— Ами, във вторник се върна обратно.

— Беше важно.

— И това е важно — той изпсува. Аманда чу гневния звук на клаксон и после ядосания му глас. — Този нещастник се престрои в моята лента, като ме засече със сто и двайсет километра в час.

— Обикновено не караш толкова бързо.

— Закъснявам.

— Лош ден ли си имал?

— Просто напрегнат. Е, ако и това бе разговор…

— Кога ще си бъдеш у дома?

— Към десет-единайсет.

— Добре. Приятна работа.

— Да.

Аманда затвори телефона, като си мислеше за всички неща, които би могла да каже, би трябвало да каже, за всички начини, по които би могла да го накара той да говори повече. Но този Греъм й бе непознат. Не знаеше как би реагирал на казаното от нея. Дори не знаеше как би изглеждало казаното от нея. Вероятно бе по-добре, че дори не се опита да повдигне темата.

Сексът може би щеше да помогне. Винаги успяваха да постигнат хармония на физическо ниво.

Макар и не през последните месеци.

Но цикълът й вече привършваше, а тя отказваше и да мисли за клиничните аспекти на правенето на бебета, така че може би страстта им щеше да се разпали.

Поне такива мисли се въртяха в главата й по-късно същата вечер, когато си взе вана, намаза тялото си с ароматен лосион, облече си една от леко неприличните нощнички, които Греъм й бе купил в първите им, най-страстни дни заедно, и легна в общото им легло. Това си бе направо мирно предложение.

Лежеше нетърпеливо в мрака и поглеждаше към часовника на всеки няколко минути, след като удари десет. Вече минаваше единайсет, когато Греъм влезе. Чу го да се качва по стълбите и го зачака да влезе в спалнята. Вместо това той отиде в малкия кабинет и включи телевизора. В полунощ тя отиде до вратата и погледна вътре. Той спеше.

„Събуди го“ — извика част от нея. Но не можеше. Ако бе в такова настроение, в каквото бе по-рано на телефона, нямаше да се поддаде на съблазняване. Това би я накарало да се почувства глупаво и по-малко желана от когато и да било.

Затова се върна в спалнята им и легна в тъмнината, като се опитваше да прочисти мозъка си от мрачните мисли, докато накрая изтощението не си каза думата.

Събуди се в шест и половина на другата сутрин, когато Греъм влезе в спалнята. Той отиде до гардероба, взе си чисти дрехи, свали тези, с които бе спал, и ги хвърли в коша, после се отправи към банята. Тя чуваше как тече водата от душа и за един кратък миг й мина през ум да иде при него — после изгуби кураж.

 

 

— Здравей, красавице — издърдори Мади, когато Аманда влезе в кабинета си.

— Здравей, красавице — поздрави пилето и Аманда, но отиде направо до компютъра си и прати съобщение на Греъм в електронната поща:

„Там ли си?“

Знаеше, че това е проява на малодушие. Но ако то вършеше работа на най-притеснителните сред учениците й, може би щеше да свърши и на нея.

След кратък разговор с едно момче и десетминутно обикаляне по коридорите в търсене на Куин тя получи отговор.

„Тук съм — пишеше той. Какво има?“

„Трябва да поговорим“ — написа тя в отговор, изпрати съобщението, после прекара трийсет минути в учителската стая в разговор с преподавателката по английски на Куин.

Момчето бе присъствало в часа й тази сутрин и ако се съди по вида му, сякаш нямало ни най-малката грижа на света. Дали е бил подготвен? Учителката не бе сигурна. За домашно имали да прочетат части от „Крал Лир“, а в клас гледали видеозапис на театралната постановка.

Отговорът на Греъм я чакаше, когато се върна в кабинета си.

„Чудесно. Говори.“

„Ядосан ли си ми?“ — написа тя.

Отговорът му дойде след съвсем кратко време — колкото му трябваше, за да получи и прочете съобщението й и после да напише:

„Да. Ядосан съм. Не по този начин си представях брака ни.“

„Бракът ни е прекрасен — отвърна тя като му написа думата «прекрасен» с големи черни букви и я подчерта. — Това е първият ни проблем.“

„За бебето ли говориш, или за доверието?“

„И за двете“ — написа тя и едва бе започнала да чете докладите на бюрото си, когато на екрана се появи отговорът му.

„Но по въпроса за бебето не става дума за доверие.“

„Напротив, става.“

„Как?“

Тя обмисляше отговора си, докато се разхождаше по коридорите по време на междучасието. Някои от най-резултатните срещи с ученици бе осъществила точно по този начин. Да бъде очи в очи с учениците, бе много важно. Да бъде на разположение, се нареждаше веднага след него.

Този път не успя да осъществи значими контакти в коридора, макар че видя Куин. Той се смееше с приятелите си и изглеждаше добре. Не погледна към нея, пък и тя не очакваше от него да го направи. Той избягваше това, с което не можеше да се справи.

Не правеше ли и тя така? Тя се гордееше, че е по-възрастна и по-мъдра от учениците си, но начинът, по който отбягваше Греъм, не бе постъпка на зрял човек.

Затова се върна в кабинета си и му написа това, от което най-много се страхуваше.

„Какво ще стане, ако не можем да си имаме бебе? Мога ли да вярвам, че все още ще искаш да си женен за мен?“

— Обичам те — избърбори Мади.

Като се усмихна тъжно, Аманда даде захарче на птицата.

— Ти си добричка.

— Захарче, скъпа? — попита папагалът.

— Захарче, скъпа — отвърна тя и му даде още една бучка. После се върна пред компютъра.

Отговорът на Греъм дойде след няколко минути.

„Този въпрос е толкова обиден“ — гласеше той, като думата „толкова“ бе подчертана и написана с големи букви.

„Но аз знам колко много искаш деца — написа тя. — Знам колко много ги иска семейството ти. Семейството ти е всичко на света за теб. Не съм сигурна, че това се отнася за мен.“

„Не става отново дума за избор, нали?“

„Не. Аз просто се нуждая от потвърждение. Напоследък не се чувствам много женствена.“

„Ами и аз не се приемам като особено мъжествен. Това, че спиш в малкия кабинет, не помага особено. Кара ме да се чувствам нежелан.“

„Кой спа в кабинета снощи? — натрака тя в отговор, а после веднага допълни: — Електронната поща е отвратителна. Това ще прозвучи не както трябва. Не те обвинявам. Само дето не знам как се чувстваш.“

„Отхвърлен“ — отговори той.

Сърцето я заболя от това.

„Може ли да вечеряме заедно днес? Ще приготвя пържоли и салата и ще поговорим.“

Докато очакваше отговора му, тя се срещна с един ученик, после обядва в столовата с група първокурсници, които консултираше по един проект на общината. Прекара неспокойни трийсет минути в кабинета си над записките за сутрешните си срещи с учениците, преди Греъм да отговори на поканата й.

„Ти не разговаряш. Ти обвиняваш и после се отдръпваш.“

„Така съм научена“ — написа тя в отговор и едва не го изтри. Можеше да обвинява родителите си колкото си ще, но това нямаше да помогне на собствения й брак. В определен момент трябваше да поеме отговорност за действията си. При все това написаното помагаше да се разбере защо е направила това, което бе направила. Затова го остави и добави: „Помогни ми да се променя, Греъм.“

Неговият отговор дойде след минути.

„Ще си бъда вкъщи за вечеря.“

* * *

Греъм отказваше дори и да мисли за думата „развод“, но след като веднъж го бе преживял, тя бе неизличима част от речника му. Ако бракът му с Аманда се провалеше, това означаваше, че за втори път ще е от губещите. Като се има предвид семейството, от което произхождаше, и религиозното му възпитание, това би било емоционален удар, от който вероятно нямаше да се съвземе никога.

Освен това разводът бе толкова далеч от мислите му, че можеше да се присмее на идеята. Той обичаше Аманда. Само преживяваха труден период. Това бе всичко.

Щеше му се да знае как да постъпи. Всичко в поведението й му подсказваше, че иска да остане сама, и точно това бе направил. Ако искаше да спи сама — добре. Той й даваше простор. Положението не му харесваше, но не смяташе, че има избор. Не би се унизил да пълзи в краката й — особено ако тя изпитваше някакви съмнения относно брака им. Може би искаше да си иде, както бе направила Мегън. Може би нещо не бе съвсем наред в съпружеските му способности. Може би нещо не бе наред в мъжките му способности.

Какво бе казала тя — че електронната поща е отвратителна, защото всичко се получава изопачено? Напоследък, що се отнася до Аманда, това бе вярно за всяко негово действие или дума. Можеше да каже абсолютно всичко на братята си, без да се безпокои кой как ще го разбере, но за жена му всяка дума бе важна — и не просто важна, а звучеше прекалено рязко. Толкова голям бе залогът.

Сега имаха среща. Щяха да поговорят на вечеря. Щеше му се преди това да може да изкара ускорен курс по общуване със съпругата си. Щеше му се да има по-добър опит в брачните отношения.

Беше добър в работата си. Имаше повече поръчки, отколкото можеше да поеме. Ако Аманда бе забременяла, не би се наел с работата в Провидънс. Колкото и привлекателна да беше, колкото и предизвикателна в професионално отношение да беше, щеше също и да отнема много от времето му.

Но Аманда не беше бременна, затова бе благодарен, че има с какво да запълва времето си. Остана да работи в офиса си до късно в петък следобед, после се отправи към дома, защото, в края на краищата, искаше да прегърне Аманда. Но тя все още не се бе прибрала даже.

Почти бе решил да се върне в офиса. Не искаше да изглежда прекалено нетърпелив, не искаше да се изложи на разочарование, ако тя не бе настроена на същата вълна като него. Но той обичаше къщата, а и имаше разни неща за вършене наоколо.

Миеше камиона, когато намина Джорди Котър.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Разбира се — Греъм му хвърли един парцал. — Избърши хубаво покрай ръбчетата на фаровете. Там се задържа много прахоляк. Почистих по-голямата част с маркуча, но ако искаш да провериш, би било чудесно. Хей, днес няма ли мач?

Много от родителите в квартала посещаваха мачовете по бейзбол в петък следобед. И Греъм също се отбиваше често, особено сега, след като познаваше играчите покрай Джорди.

Момчето стисна устни.

— Днес имаше само тренировка. Мачът бе вчера. Паднахме.

— Много зле ли беше?

— Дванайсет на три.

Греъм направи гримаса.

— Оох.

— Така е, защото загубихме Куин — обвинително каза Джорди. — Едлин трябваше да помисли за това, преди да го отстрани. Аманда подкрепя ли отстраняването?

Греъм не искаше да злепоставя жена си по един или друг начин.

— Не знам. Но нещо трябваше да се направи. Момчетата не бива да се появяват пияни на тренировка. Значи на отбора му се отразява много зле, а?

— Да — тийнейджърът избърса разсеяно стоповете на колата. — От кулата са паднали още камъни.

— Знам. Ходих там миналата нощ.

Двамата с Джорди много обичаха гората и споделяха това чувство още от времето, когато Греъм и Аманда се бяха преместили тук. Тогава момчето бе на десет, после на единайсет, на дванайсет, когато водеше Греъм към кулата и сядаше с него до основите й. Заедно си бяха фантазирали за произхода й и бяха си съставили немалко невероятни теории.

Отдавна не бяха се разхождали заедно из гората. Неведнъж обаче Греъм бе виждал младежа да се отправя натам самичък.

— Мислиш ли, че ще се срути? — попита сега Джорди.

— Досега не го е направила.

— Знаеш ли за бебето на Гретхен?

Докато търкаше засъхнала кал по каросерията, Греъм превключи на новата тема.

— Всъщност, да. Разбрах онзи ден.

— Какво мислиш за това?

— Смятам, че е чудесно.

— Имам предвид, с кой ли може да е била? Кой е бащата?

— Може да бъде всеки. Не знаем с кого се среща Гретхен.

— Тя не се среща с никого. Чух мама да казва това. Тя мисли, че е моят баща.

Греъм спря да търка и го погледна.

— На кого го каза това?

— На себе си. Тя си говори на глас, когато е ядосана. Нали се сещаш, тропа насам-натам и си мърмори. Чух я тази сутрин. Оправяше леглата. Те спореха за това миналата нощ. Не го обвини направо, но беше близко. Мислиш ли, че той го е направил?

— Не — отговори Греъм, както бе редно. Джорди разговаряше с него така, както не можеше с другите възрастни, вероятно защото Греъм винаги бе откровен с него. Но сега ставаше дума за баща му, а и нищо не бе доказано със сигурност. — Той обича майка ти.

— Това не го е спирало по-рано — промърмори момчето и Греъм бе поразен колко различен е той от онова хлапе, с което скитаха из гората. Сега се бе облегнал на задния капак на камиона, вперил поглед в къщата на вдовицата. — Тя гледа към нас в момента, знаеш ли?

— Не. Всъщност не знаех това.

— Стои в трапезарията и наднича над перденцата си.

— Може би усеща, че гледаш към нея.

— Какво иска от нас?

— Същото, което всеки иска от съседа си. Или от хората в квартала.

Малко червено BMW се приближи по уличката. Един поглед стигаше на Джорди да се преобрази напълно.

— О, уау! — възкликна той. — Погледни само тази кола!

Греъм погледна. Видя едно хлапе, което бе твърде малко, за да шофира, в един автомобил, който със сигурност не беше купило само.

— Кой е този?

— Алекс Стауър. Хей, трябва да бягам — върна парцала на Греъм и точно това и направи.

Само за секунди той се вмъкна на задната седалка, а возилото направи завой и изхвърча нататък по улицата. Греъм още гледаше след него, когато се приближи колата на Лий Котър.

— Това моето дете ли беше? — извика той през прозореца.

— Да — отвърна Греъм и се върна към работата си. Лий паркира и отиде при него.

— Биваше си я колата.

— Караше я Алекс Стауър. Той не беше ли от момчетата, които изключиха от отбора заедно с Куин.

— Да, разбира се.

— Смяташ ли, че това е утешителна награда от родителите му?

— Колата е на майка му. У нея има нещо диво — каза Лий с многозначителна усмивка, която Греъм добре познаваше.

— Откъде знаеш? — попита той и в следващия миг вдигна ръка. — Не ми отговаряй. Не искам да знам. Така, ако ме заловят и ме подложат на неописуеми мъчения, няма да имам какво да си признавам.

Лий се засмя, после стана сериозен.

— Като стана дума, много ще съм ти признателен, ако опровергаеш слуховете за мен и вдовицата — когато Греъм му отправи неразбиращ поглед, той поясни: — Карен вдига врява. Мисли, че аз съм бащата на бебето.

— Ти ли си?

— Бих ли ти казал, та да предоставя оръжие в ръцете на мъчителите ти? — попита Лий. — Просто застани на моя страна. Някога показвах на Карен, че я обичам, като й направя някое бебе, но последния път, когато опитах този метод, се озовахме с три деца.

— Можеше да спреш след близнаците.

Събеседникът му направи физиономия:

— Имах малка забежка след близнаците. Трябваше да бъда доста убедителен.

Греъм изпита лека неприязън.

— Карен заслужава по-добро отношение.

Лий пак се ухили.

— Всички жени го заслужават, но хей, така е устроен светът! Тя си има къща. Има си деца. Два пъти в годината ходим на почивка. Тя се справя доста добре като цяло. Е, ще ме покриеш ли за Гретхен? Ще помолиш ли Аманда да ме отърве от обвиненията на Гретхен?

Греъм не би направил нищо подобно. Даже и да одобряваше това, което Лий правеше, а той не го одобряваше, имаше много други важни неща за обсъждане с жена си.

* * *

Аманда спря в центъра на Уудли за храна на път за вкъщи след работа. Взе две порции филе миньон от щанда за месо, една маруля, един огромен домат, по една червена, оранжева и зелена чушка, както и необходимите продукти за любимия на Греъм малинов винегрет. Когато мина по тяхната тиха уличка, едва погледна към Гретхен, която отново поливаше цветята си, и махна за поздрав на Карен, която бе на предната веранда. Очите й се спряха на Греъм, който изглеждаше толкова нормален и привлекателен, докато лъскаше камиона си с кърпа, че за миг се почувства засрамена.

Улови погледа му, докато слизаше от колата си.

— Имаш ли нужда от помощ за пакетите? — попита той.

Тя поклати глава, усмихна се за миг и влезе вътре.

Подреди масата в трапезарията, като извади финия порцеланов сервиз, кристалните чаши и сребърните прибори, които бяха получили като сватбени подаръци. Изплакна пържолите, подсуши ги и ги остави върху поднос. Приготви салатата, после и заливката за нея. Тъкмо щеше да се качи до спалнята, за да се поосвежи и преоблече, когато иззвъня телефонът. Опасявайки се, че търсят Греъм по работа, което би било крайно нежелателно в този момент, вдигна слушалката и каза забързано:

— Ало?

— Аманда? Аз съм, Маги. Имаме самоубийство.