Барбара Делински
Съседката (13)

Дванадесета глава

Нуждая се от Греъм.

Всички най-лоши страхове на Аманда изведнъж излязоха на бял свят. В този миг тя бе убедена не само че съпругът й е баща на бебето, но и че двамата с Гретхен са лудо влюбени. Очите на бременната — огромни сини очи — бяха вперени покрай нея в Греъм и сякаш потвърждаваха подозренията й. Жената изглеждаше отчаяна.

Отчаяна? Аманда се съвзе. Не отчаяна. Уплашена. Греъм пристъпи напред.

— Станало ли е нещо?

— Аз, ъъъ… аз мисля, знам, че някой е влизал в къщата ми без разрешение — каза Гретхен с монотонен глас, очевидно разстроена и обладана от страх. — Има поражения. Тъкмо се върнах, и видях. Не знам дали онзи човек все още не е вътре.

Нахлуване с взлом. Аманда би се изсмяла от облекчение, ако не бе толкова уплашена. Това произшествие не беше нещо, което се случва в Уудли, още по-малко на уличка като тяхната, където непрекъснато имаше хора.

— Кражба? — попита Греъм, също сепнат.

— Поражения. На картините на Бен. Моите картини. Не бях включила алармата. Знаех, че вие сте тук, и семейство Ланг, а и Карен Котър. Аз… аз даже не заключих задната врата. Само прескочих до магазина за плодове. Не съм се бавила повече от трийсет минути.

Аманда също бе вкъщи почти през цялото това време. Не бе забелязала нищо необичайно или странно по улицата, когато се прибираше с колата. Но натрапникът може да е дошъл и през гората.

Греъм излезе навън, като леко побутна Гретхен встрани, докато минаваше край нея.

— Ще проверя.

Когато тя понечи да го последва, Аманда я хвана за ръката и усети, че трепери.

— Нека да иде сам. За всеки случай.

Гретхен преглътна с мъка.

— Може би не трябва. Може да пострада. Може би е редно да извикам полицията.

Но тя изглеждаше прекалено безпомощна, за да направи каквото и да било. Освен това риска поемаше Греъм. Затова Аманда издърпа Гретхен в кухнята и позвъни сама. Даде на полицаите необходимите сведения и после изведе вдовицата навън. Двете слязоха по алеята и останаха да чакат на тротоара, откъдето съседната къща се виждаше ясно, но бяха на безопасно разстояние. Греъм вече се бе забавил доста дълго и Аманда започна да се притеснява.

Джули Котър си играеше на кукли на стъпалата пред дома си, а близнаците Джаред и Джон кръжаха наоколо със скутерите си. Никой от тримата, изглежда, не виждаше нещо необичайно в това, че Аманда стои на тротоара отсреща с Гретхен Таненвалд. Освен че Джули им махна с ръка, децата почти не им обръщаха внимание.

На Аманда й хрумна да ги изпрати да се прибират. В противен случай биха се оказали примамливи заложници, в случай че от къщата изскочеше някой луд. Но реши, че подобна мисъл е абсурдна. Освен това и тя беше там заедно с Гретхен. Това правеше съотношението пет на един.

Разбира се, ако неканеният гост имаше оръжие, броят нямаше да има значение.

— Съжалявам — продума вдовицата. Застанала много близо до нея, тя вероятно мислеше за същото. — Провалих вечерта ви. Но не знаех какво друго да сторя.

— Не бъди глупава — нежно каза Аманда. — Нали за това са съседите. Нещо откраднато ли е?

— Не знам. Видях картината във входното антре и избягах навън. Вероятно бих могла да се обадя на полицията и оттам. Но единственото, което исках, бе да се махна.

— Аз бих направила същото.

— Нямам телефон в колата. Иначе щях да се обадя от него.

— Постъпила си правилно — увери я Аманда, но тревогата й се засилваше.

Представяше си Греъм потънал в кръв на пода, след като е бил нападнат от престъпника, скрит в килера. Но пък вероятно мъжът й просто правеше пълен оглед на къщата. В края на краищата той се ориентираше добре вътре. И по-рано бе влизал. И двамата бяха ходили — по покана на Бен и Джун.

Гретхен притисна уста с тънките си пръсти. Бе по-висока от съседката си с половин глава, но изглеждаше невероятно крехка въпреки ръста си и наедрелия корем. Когато погледна към него, Аманда усети толкова силна завист, че дори би протегнала ръка да го пипне.

Решена да не обръща внимание на това, тя попита:

— Какви поражения са нанесени? С боя ли са нацапани?

— Разрязани са — отвърна Гретхен иззад юмруците пред устата си.

— Господи! — отново си представи ранения Греъм.

— Звънят ми по телефона и мълчат. Реших, че е някой от синовете на Бен. Но не мисля, че биха унищожили нещо, което баща им обичаше. А и не си ги представям да се крият в гората и да чакат да изляза от къщата.

Аманда се бе срещала със синовете няколко пъти. По възраст двамата с Греъм бяха по-близо до братята Таненвалд, отколкото до баща им, но тя предпочиташе Бен за приятел. С него бе лесно да се разбере човек. Същото важеше и за Джун. Синовете им бяха по-затворени хора.

Напълно съсредоточена върху къщата, Аманда подскочи, когато усети нещо топло да се притиска в бедрото й.

— Джули! — извика облекчено и погали детето по главата. — Стресна ме.

 

— Случило ли се е нещо? — попита момиченцето.

— Не мисля — отвърна Аманда с възможно най-безгрижен тон.

— Защо стоите тук?

— Само чакаме Греъм — обви раменете на детето с ръка и леко го притисна, после го пусна. Искаше да внуши на Джули да се върне обратно на предната им веранда.

— Мога ли да почакам с вас?

— Нали обикновено помагаш на мама за вечерята?

— Тя вече сготви. Помолих я да ми почете, но тя каза, че не може. Само че не знам защо — добави малката засегната. — Само си седи там.

— Може да се е замислила за нещо — подхвърли шеговито Аманда, макар че лесно можеше да си представи какви са мислите на Карен. Много бе вероятно голяма част от тях да са свързани с жената, застанала отляво. — Може да се нуждае от спасение. Иди да й помогнеш, скъпа.

Джули сбърчи носле.

— Тя ще ми каже да си играя със Саманта — Саманта бе куклата, която седеше прилежно подпряна на стъпалата пред къщата на семейство Котър. — Винаги ми казва това. Къде е Греъм?

— У Гретхен.

— Защо?

— Прави й услуга.

Детето любопитно изгледа Гретхен. Загрижена, че може да започне да задава неудобни въпроси, Аманда си отдъхна, когато то каза: „О, добре“, и изтича нататък.

— Ти си много добра с нея — отбеляза вдовицата, макар че очите й бяха приковани в къщата.

— С нея е лесно да си добър — каза Аманда, после промърмори: — Къде ли е Греъм?

— Къде са полицаите? — добави Гретхен.

И двата въпроса получиха отговор в следващата минута. Греъм се показа на входната врата тъкмо когато една патрулна кола зави по уличката.

Облекчена, Аманда се втурна към него. Гретхен я следваше.

— Вътре няма никой — каза той, когато се срещнаха на алеята, и помаха с ръка на полицаите да се приближат. — Огледах цялата къща. Единствените поражения, които забелязах, са по картините.

— Картините? — попита Гретхен, като звучеше още по-изплашена отпреди. — Не само тази в антрето?

— Пострадали са и две във всекидневната.

Бременната жена се затича и изкачи предните стъпала. Като ругаеше под нос, Греъм я последва. Аманда не мислеше да изостава. Тя тръгна след тях, мина през входната врата, после покрай картината в антрето, разрязана с един удар през средата, и влезе във всекидневната.

Гретхен стоеше, притиснала юмрук до сърцето си, и се взираше в платното на стената. Сълзи се стичаха по бледото й лице. Аманда погледна и другата повредена творба, но разликата бе впечатляваща. На La Voisine бе нанесена много по-голяма вреда, отколкото на другите две картини. Разрезите по нея бяха жестоки и сега изумително красивата жена, изрисувана на картината, бе направо неузнаваема.

Полицаите се обадиха от вратата.

— Тук вътре сме — обади се в отговор Греъм.

Когато те се появиха на прага на всекидневната, той поздрави и двамата по име, ръкува се с тях и после ги представи на жените. Лицата им бяха познати на Аманда, макар че никога не се бе запознавала с тях официално. По-възрастният, Дан Мийхън, бе около петдесетте и бе приятен човек. Партньорът му, Боби Чиапизи, бе поне двайсетина години по-млад и очевидно бе с по-малък стаж в полицията. Униформата му бе колосана, а маниерите му напълно й подхождаха.

Като ги насочи към La Voisine, Греъм им разказа онова, което знаеше.

— Уау! — възкликна Дан. — Някой е бил много ядосан. Значи става дума за тази картина и за другите две — той се обърна към Гретхен. — Нещо друго?

Домакинята не се и опита да избърше сълзите от лицето си. Изглеждаше слаба. „Съсипана“ бе думата, която мина през ума на Аманда. Тя не можеше да не съчувства на жената.

— Не знам — прошепна Гретхен и приседна на дивана, без дори за миг да отклони поглед от картината.

— Не забелязах нищо, докато обикалях из къщата — каза Греъм, — но търсех само очевидни неща. Нищо не бе съборено на пода. Изглежда, не е тършувано. Госпожа Таненвалд ще трябва да си прегледа нещата и да каже дали нещо е взето.

— Не съм отсъствала дълго — каза вдовицата с безизразен глас.

— Колко време ви нямаше? — попита по-младият полицай, стиснал здраво малкия си бележник и химикалката.

— Двайсет минути. Може би трийсет.

Дан погледна към Аманда и Греъм.

— И никой нищо не е видял?

Те поклатиха глави. В този момент във всекидневната влезе Карен. Джули и близнаците вървяха подире й, широко разтворили очи.

— Какво е станало с онази картина? — попита новодошлата, като махна с ръка зад гърба си, но за миг спря да си поеме дъх, когато погледна пред себе си. — О, боже мой…

— Имало е натрапник — обясни й Дан. — Вие сте госпожа Котър, нали? — когато Карен кимна, той продължи: — Наблизо ли живеете?

— В съседната къща.

— Видяхте ли някой да влиза или да излиза през последния час?

— Само Гретхен — тя не можеше да откъсне очи от La Voisine. — Каква каша.

Джорджия и Ръс се появиха зад нея.

— Защо полицията е тук? — попита Ръс секунда преди и неговите очи да се обърнат към картината.

Греъм се приближи, към тях да им обясни, а по-възрастният полицай коленичи пред Гретхен. Аманда си помисли, че тя изглежда покъртително сама там, на дивана, с обляното си в сълзи лице, затова отиде и седна до нея.

— Бихте ли проверили дали още нещо е взето? — попита униформеният.

Вдовицата поклати глава.

— Единствените ценни неща са обиците и пръстенът ми, а аз никога не ги свалям — обиците представляваха обковани диаманти, които подхождаха по размер и форма на камъка в средата на елегантна венчална халка.

— Има ли някъде пари, които биха могли да откраднат?

— Не — тя промени мнението си. — Да. Но парите не ме интересуват. Тях могат да вземат. Но защо са направили това?

— Имате ли някаква представа кой може да го е направил? — попита той. Гретхен поклати глава. — Кой има ключ за къщата?

— Вратата не беше заключена.

— Има ли замесен приятел?

— Не.

— Ами бащата на бебето?

— Не.

— Какво „не“? — подкани я да довърши полицаят.

— Бащата на бебето не би сторил това.

— Може би, ако ни дадете името му…

— Няма никаква нужда — с тиха решителност заяви жената.

Почувствала се неловко, Аманда попита полицая:

— Няма ли да снемете отпечатъци или нещо такова?

— Ще го направим — той погледна към партньора си. Боби Чиапизи изглеждаше недоволен.

— Ако е имало отпечатъци върху някоя брава, вероятно вече са изтрити. Само откакто сме тук, половината квартал мина през тези врати.

Ето че и Алисън и Томи бяха дошли и преди някой да успее да каже нещо, зад тях се появи и Лий.

— Какво пропуснах? — попита той, после видя картината. — О, боже мой!

Отвращението му се стори на Аманда съвсем истинско. И все пак би й се искало да знае къде е бил той през последния час и кой може да гарантира за него.

Дан Мийхън се изправи на крака и изпъна тяло.

— Това, което трябва да направим, е да позволим на госпожа Таненвалд да обиколи къщата си, за да види дали нещо друго е било пипано. Може пък да си имаме работа с любител на изкуството.

— Това бе единствената вещ в къщата, която бе от значение за мен — промърмори Гретхен.

Като не знаеше какво да каже, Аманда просто сложи утешително ръка на рамото й.

— Най-доброто, което мога да ви предложа — каза със съжаление по-възрастният полицай, — е да се обадите на застрахователната си компания.

За пръв път Гретхен се вгледа право в очите му.

— Могат ли да ми върнат картината обратно? — попита тя ядно и Аманда изпита гордост от нея. Всеки глупак можеше да види, че платното има сантиментална стойност.

— Не — отговори Дан Мийхън. — Но ще изпратят свои хора да разследват, както и оценител. Ще получите пари, с които да си купите нова картина.

Един поглед към лицето на Гретхен бе достатъчен на Аманда, за да каже тихо, но твърдо на полицая:

— Не мисля, че тя иска нова. Тази имаше специална стойност. Който и да е направил това, е отнел значението на картината за нея. Най-доброто, което можете да предложите — тя нарочно използва неговите думи, — е да кажете, че участъкът ще издири виновника и ще разбере защо е направил това.

Човекът изглеждаше искрено засрамен.

— Да, госпожо О’Лиъри. Ще се опитаме да направим това. Ще изпратим патрулни коли от другата страна на гората и ще проверим дали и в онези къщи някой не е забелязал нещо странно. Ще отделим особено внимание на този район. Ще направим каквото е по силите ни.

— Благодаря — каза Аманда.

* * *

Аманда напусна къщата последна от жените. Полицаите все още бяха вътре, както и Греъм и Лий. Останалите се бяха разотишли. От децата единствено Джорди наблюдаваше случката, подпрян с ръка на една от колоните на предната им веранда. Въпреки зловещото присъствие на патрулната кола уличката бе тиха.

Когато Аманда се приближи до тротоара, където стояха другите две жени, Карен попита:

— Какво прави вътре толкова дълго?

— Обиколих къщата заедно с Гретхен, за да видим дали липсва нещо. Съчувствам й. Ако бях на нейно място, нямаше да искам да го направя сама. Не и след като някой е бил в къщата ми. Тръпки ме побиват.

Карен повдигна едната си вежда.

— Да си в къщата й ли?

— Като знам, че някой друг е бил вътре и е правил ужасни неща с нож. Ако бях на мястото на Гретхен — продължи Аманда, като се опита да си го представи, — щях да се питам какво е докосвал и какво си е мислил и дали не се крие някъде наоколо, за да се върне пак.

— Помисли за бельото — подметна Джорджия. — Ами ако е отварял шкафовете и е пипал нещата? Можеш ли да си представиш? Чувствам се омърсена само като си го представя.

— Аз използвах думата „осквернена“ — каза Аманда, като си мислеше за откъслечните реплики, разменени с Гретхен по време на претърсването.

Карен не бе толкова състрадателно настроена.

— Има алармена инсталация. Да я беше използвала.

— Ти използваш ли твоята? — попита Джорджия.

— Не. Не мога. Заради децата. Все ще се заключат — вътре или вън. Би било голяма бъркотия — тя се обърна към Аманда. — И липсва ли нещо?

— Не. Не смята, че се е качвал горе. Каза, че всичко изглежда така, сякаш не е било докосвано. Невъзможно е да е прекарал много време вътре. Не е отсъствала дълго — не беше студено, но Аманда обви ръце около тялото си да се стопли. Макар Гретхен да не беше най-скъпият й човек на света, никоя жена не би трябвало да се сблъсква с подобно нещо. Да спи в къщата тази нощ, щеше да е изпитание. — Все си представям разкъсаното платно увиснало на различни страни. Който и да е направил това, е бил болен.

— Тя махна ли я от стената? — попита Джорджия.

 

— Не. Греъм я попита дали не би искала да й помогне за това, но тя каза, че сама ще я свали по-късно.

— Е, на мен тази картина няма да ми липсва — отбеляза Карен. — Само неприятности носеше. Е, кой, мислите, го е направил? Не мога да повярвам, че е случайно.

— Едва ли — каза Джорджия.

Аманда се съгласи.

— Който и да е влизал в къщата, е имал определена мисия. Целта му е била картината.

— Значи не е било кражба — разсъди Джорджия — и който и да е бил, й има зъб — тя се обърна към Карен с многозначителна усмивка. — Знаем, че ти имаш мотив.

Някога всички щяха да се засмеят от сърце, осъзна Аманда. Щяха да са на едно мнение и да споделят смеха си. Щяха да са един отбор, особено що се отнася до красивата млада русокоса вдовица на Бен.

Сега обаче Карен не се усмихна.

— Ха-ха — каза само тя сериозно и добави: — Видяхте ли как Боби Чиапизи гледа Гретхен?

— Не я е гледал — отвърна Джорджия.

— Именно. Не смееше да я погледне. Сякаш би искал да е, където и да е, само не и тук.

Джорджия се намръщи.

— Мислиш, че той и Гретхен… — тя поклати глава. Аманда беше съгласна с нея.

— Виждала съм го из града. Не я е избягвал нарочно. Той си е такъв през цялото време — строг, официален, скован, тромав.

— На възраст е подходящ — каза Карен. — Ерген е. Вечно стои навън и регулира движението в центъра на града. Може да го е виждала. Може той да я е харесал — тя вдигна вежди. — Той не беше ли сред полицаите, които бяха дошли на погребението на Бен?

— Може и да е бил — каза Аманда, макар да не си спомняше със сигурност.

— Полицейският участък не е голям — добави и Джорджия в съгласие.

Карен изглеждаше доволна от тази вероятност.

— Е — обърна се тя отново към Аманда, — ти качи ли се горе с нея?

— Ъхъ.

— Хубава ли е спалнята?

Аманда помисли малко.

— Хубава? Доста. Съблазнителна — не.

Джорджия се върна на въпроса за опасностите след взлома.

— Редно ли е да остава сама тази нощ?

— И аз я попитах — каза Аманда. — Попитах я дали има у кого да преспи — роднина или приятел. Тя ми отговори, че няма.

— Аз няма да я прибера в къщата си — заяви Карен. — Добросъседската загриженост е едно, но да спи в съседната стая, си е чисто самоубийство — настъпи неловка тишина. Карен махна с ръка, сякаш да заличи думите. — О, боже. Това беше грешка на езика. Не ми обръщайте внимание.

Но как биха могли да не го правят, помисли си Аманда. И трите бяха присъствали на погребението на едно шестнайсетгодишно момче същата сутрин. Това поставяше вандализма в различна перспектива.

Очевидно съгласна с това, Джорджия каза:

— Алисън е неспокойна. Когато си е вкъщи, стои като залепена за мен — тя погледна към верандата на семейство Котър. — Как е Джорди?

Карен проследи погледа й.

— Мълчалив е — сниши глас. — Нека да видя дали мога да поговоря с него.

Жената тръгна, но преди още да стигне до стъпалата, синът й се скри в къщата. Тя спря, поколеба се и го последва по-бавно.

— Ето това е проблем — въздъхна Джорджия. — Майка и син не се разбират. Донякъде сигурно е свързано с възрастта. Но защо им е толкова трудно?

Аманда не отговори веднага. Не обичаше да анализира приятелите си, а и всъщност от Коледа не бе влизала в къщата на семейство Котър, за да види как се държат един с друг.

Но имаше доверие на Джорджия. Искаше да сподели мислите си и да чуе мнението й. Затова тръгна надолу по улицата към къщата на семейство Ланг. След малко Джорджия я настигна.

— Мисля, че има напрежение в семейството им — каза психоложката. — Смятам, че нещата между Карен и Лий не вървят. Това се отразява на децата.

— Карен казвала ли ти е нещо? — попита Джорджия.

— Не. Но нали я чуваш как говори.

— Огорчена е. Липсва й чувство за хумор. Не се смее. Не споделя клюки. Не дава нищо от себе си.

— Само подозрителност.

— По-рано не беше такава — мнението на Джорджия напълно съвпадаше с впечатленията на приятелката й. — Това май е много познато. Мислиш ли, че Лий е баща на бебето на Гретхен?

— Не знам — Аманда бе искрено объркана по въпроса — Гретхен не реагира по никакъв начин, когато той дойде. Наблюдавах я. Не реагира и на присъствието на Боби. Не мога да си представя, че може да е той.

— Вероятно не е — каза Джорджия. Вече бяха пред нейната къща и седнаха една до друга на бордюра. — Но това ме накара да се замисля, знаеш ли?

— За Боби ли?

— За Ръс. Аз отсъствам много. О, не вярвам, че се е забъркал с Гретхен. Не мисля, че е чак толкова самотен. Все още не.

— Той те обича безумно — изтъкна Аманда.

— Да, но всичко си има граници. Видях част от това, което е написал за рубриката си във вестника. Беше за самотата на родителя, който си стои вкъщи. Беше го напечатал и захвърлил, но без да сгъне листа или да го смачка, сякаш е искал да го намеря.

— Дал ли го е за печат?

— Не. Ако го беше дал, щеше преди това да ми го покаже. Такава е уговорката ни. Винаги ми показва материалите, които макар и косвено са свързани с нас.

— Защо го е захвърлил?

— Добър въпрос. Защото е прекалено разголващо? Не особено мъжествено? В едно съм сигурна — радвам се, че се върнах по-рано.

— Много ли се объркаха нещата с купувача ти, задето заряза неговите хора в Тампа?

— Да. Но си струваше. Алисън има нужда от мен. Томи също, защото познаваше Куин, достатъчно, за да е тъжен или в шок, или да се страхува, или каквото и да изпитва в момента. Не може да го изрази добре. Но се радва, че съм тук. Непрекъснато го казва.

Аманда й се възхищаваше. Тази жена нямаше нужда от специализация по психология, за да разбира семейството си и неговите нужди, и правеше всичко това в добавка към успешната си бизнес кариера. Дори и сега, в края на деня, изглеждаше спретната и елегантна в ушитите си по поръчка панталони и блуза, с добре поддържаната си къса права коса. Аманда работеше в града, а светът на Джорджия бе много по-широк. Макар самата тя да не се стремеше към подобни хоризонти, бе впечатлена от възможностите на приятелката си.

— И какво, тази компания ще изкупи ли твоята? — попита Джорджия.

— Адвокатите ни преговарят. Моят казва, че ще ни направят предложение. Въпросът е дали условията им ще ме задоволят. Те искат аз да остана за още три години и да правя всичко, което съм правила досега, но на заплата. Това би означавало да пътувам толкова много, както в момента. Не знам дали го искам. Може просто да ми се иска да се махна.

— И ако им го кажеш?

— Може и те да решат да се махнат. Изглежда, мислят, че аз лично ръководя всичко в компанията и без мен тя ще се разпадне. Хей, това ме ласкае. Но е тъпо. Имам предвид, кого заблуждавам? Компанията ще се справи и без мен. Но те ме искат, защото знаят, че ме е грижа и ще се втурна начаса, ако нещо се обърка, и ще ме искат, докато някой в тяхната администрация не изучи методите ми. Само че не знам дали искам аз да съм учителят.

— Ами ако решат да се откажат? Има ли и други възможни купувачи?

— Има двама, но аз държа точно на този. Компанията е добра. Ако те се откажат, ще трябва да започна целия панаир отначало, а аз не бих желала да го правя. Но не искам, вместо да изпиша вежди, да извадя очи. Имам предвид, че ако продам компанията, с цел да спра с пътуванията, а после се окаже, че пак съм на път, само че съм отговорна пред някой друг, това би било гаден номер.

Аманда познаваше това чувство и се усмихна тъжно.

— Често се случва.

— За бебето ли говориш? — попита Джорджия.

— Отчасти.

— И за Греъм?

Приятелката й кимна, като гледаше през улицата към къщата на Гретхен. Настъпваше здрач, завършекът на един дълъг ден.

— Още ли не си говорите?

— Ами, говорим си. Опитваме се.

— А сексът? — попита Джорджия. Аманда й хвърли кратък поглед и се засмя.

— Човек може да разчита на теб — минаваш направо на въпроса.

Джорджия я обви с ръка и тихо каза:

— Не бих го направила с всеки. Просто ме е грижа за вас с Греъм повече, отколкото за някои други. Ти изслушваш проблемите на хората по цял ден. А кой изслушва теб?

— Ти.

— Слушам те.

Здрачът разпръсваше виолетови сенки наоколо и Аманда се чувстваше по-малко разголена, отколкото посред бял ден. Така й бе по-лесно да говори.

— Той ме прегръща нощем. Топлотата му е чудесна. Лежа и си представям, че сме възрастна двойка, двама съпрузи, които просто се нуждаят от утеха. Само че ние не сме и искаме нещо повече.

— Щом го искате, какъв е проблемът?

Опита се да намери точните думи.

— Като че ли между нас има някаква преграда. Когато мислим за секс, сякаш се сковаваме. Сякаш сексът се е превърнал в условен рефлекс.

— Но невинаги е било така, нали?

— Господи, не — развълнувано отвърна Аманда. — Обожавам тялото му. Той ме възбужда страхотно — погледът й отново се отправи към отсрещната страна на улицата, когато мъжете се показаха от къщата на Гретхен и застанаха на верандата. Домакинята бе запалила светлините. Аманда се загледа в Греъм. — Искам да кажа… само го погледни. Висок, тъмен и красив. Има ли нещо по-шаблонно от това — или по-примамливо? Обичам очите му. Обичам усмивката му. Обичам брадата му.

— Ръс се опита да си пусне брада веднъж — с обич си припомни Джорджия. — Горкият ми човек. Мислеше си, че ще го прави да изглежда страхотно, но тя израсна прошарена. Трябва да призная, че брадата на Греъм е хубава.

— А ласките му — продължи Аманда, защото в този момент бе настроена за това — да споделя, да се доверява, да излее чувствата си. — Знае как да прави любов. Внимателен е, и нежен. Усеща нуждите ми и разбира настроението ми. Знае как да достави удоволствие на една жена — спря насред дума, издиша шумно. — Ето какъв е той. И аз му отговарям и ставам такава, каквато искам да бъда.

— Звучи ми идеално.

— Беше. До миналата година. Сега, когато правим любов, сякаш не сме ние двамата. Дори не сме и такива, каквито искаме. Просто изпълняваме движенията.

— Все още мислите за бебето.

С решителен тон, Аманда заяви:

— Не и този месец. Няма да мисля. Няма да броя. Оставям всичко настрана, всички таблици и предписания — далеч от очите ми, далеч от ума ми. Няма да си меря температурата, нито да гълтам хапчета, нито да тичам до клиниката — тя въздъхна безпомощно. — Но, изглежда, няма значение. Сякаш не можем да продължим нататък. Като че ли сме забравили как да се наслаждаваме един на друг по този начин. Сякаш не можем да направим това… да направим това последно…

— Обвързване? Именно това бе думата.

— Да.

— Обвързване за бъдещето?

— Да.

— Гледате към общата картина и се питате какво ще се получи.

— Да — Аманда се усмихна с благодарност. — Благодаря ти за разбирането.

— Опитвам се. Трудно ми е да си представя какво ви е било. Аз родих деца, когато ги исках — отсреща мъжете се раздвижиха и слязоха по пътеката към полицейската кола. Джорджия продължи по-меко: — Не мислиш сериозно, че Греъм е човекът на Гретхен, нали?

Аманда разбра онова, което приятелката й не изрече на глас.

— Защото тя дойде да го потърси в този случай ли? Мина ми през ума. Но ако бях на нейно място, и аз бих сторила същото. Греъм се справя добре в такива ситуации. Той е спокоен и разумен.

— Не отговори на въпроса ми — укори я Джорджия.

— Не, не мисля, че той е баща на това бебе.

— Тогава кой е?

* * *

— Не казва — каза Ръс един час по-късно — устата й е заключена.

Тримата мъже играеха баскетбол на един кош на алеята на семейство Ланг под светлината на прожектори, монтирани на покрива на гаража. Греъм открадна топката от Лий и се извъртя, когато Ръс се опита да блокира достъпа му до коша. Прицели се и остави топката да полети. Тя мина през коша, без изобщо да го закачи.

— Добър удар — отбеляза Лий, като хвана топката и започна да дриблира с нея.

Ръс избута с китка очилата си по-нагоре, после загледа другите двама с ръце на кръста.

— Изненадан съм, че полицаите не продължиха да настояват. Не е за чудене, че се интересуват от бащата на бебето, след като тя така упорито мълчи. Живеем в епоха на разрушаване на домашните ценности.

— Говори за себе си — каза Лий, като се опитваше да вкара кош.

Греъм лесно му отне топката, дриблира за малко надалеч, после се затича, скочи, заби. Сам хвана топката под коша и я подаде на Ръс.

— Знаеш какво имам предвид — каза Ръс, като хвана топката, без да помръдне. — Ако тя не иска да каже кой е бащата, а някой е влязъл и е унищожил картината, която първият й съпруг — когото тя обичаше, когото ценеше високо, когото боготвори и досега — е купил, разумно е да се предположи, че бащата на бебето е бесен от завист.

Лий махна с ръка към топката.

— Така ли ще стоиш и ще говориш, или ще играеш?

Греъм се опита да прикрие усмивката си. Ръс не беше спортна натура. Той носеше задължителното горнище на анцуг, провиснали къси гащета и беше потен и разрошен. Като се прибави и ръстът му, някой минувач би помислил, че е звездата на отбора. Всъщност той харесваше приятелската атмосфера повече от самата игра. След забележката на Лий той подаде на Греъм.

Греъм дриблира на място. Харесваше му звукът — онова ритмично бум-бум-бум, — винаги го бе харесвал. Връщаше го в детството му, когато с часове играеше с братята си. Това бе обичаен звук, предвидим, контролируем звук.

Протегна ръка, за да се предпази от атаката на Лий, и попита:

— Е, кой би искал да унищожи тази картина? — дриблира надолу по алеята, където не можеха да го стигнат. — Аз бих заложил на синовете на Бен. Те не бяха любезни с нея дори и когато Бен бе жив, а когато той умря, бяха направо груби. Изненадан съм, че не оспориха завещанието.

Той се прицели и хвърли. Топката отскочи от ръба на коша.

Лий се втурна напред.

— Искаха. Аз ги убедих да не го правят.

Хвана топката и я хвърли нагоре. Този път тя влезе в коша.

Греъм спокойно я хвана отдолу. Зад гърба му Ръс попита Лий:

— Често ли говориш с тях?

— Понякога. Те са свестни хора. Някога, когато идваха при Бен и Джун, си говорехме за акции и облигации.

— На чия страна е адвокатът? — попита Греъм. Приготви се за удар отдалеч, прицели се, скочи и размаха победоносно юмрук, когато топката мина през мрежата.

Лий я сграбчи.

— Дийдс ли? — престори се, че подава на Ръс, който напразно протегна ръце. После се извъртя на другата страна, хвърли безспорен удар с подскок отдолу и остави Греъм да хване топката под коша. — Дийдс е на страната на братята. Но той е мухльо. Не би искал да ходи в съда. Няма да знае какво да прави там.

— И какво мислиш ти? — попита Греъм под ритъма на успокоителното бум-бум-бум. — Мислиш ли, че някой от двамата синове е повредил картината?

— Те лично ли? Не.

— Биха ли наели някого да го направи?

— Може би.

— Ще ги питаш ли?

Лий се засмя.

— Защо? Вече е свършено. Точка. Край.

Греъм му хвърли топката по-силно, отколкото би го направил, ако бе показал грам съчувствие. Лий я хвана. Греъм не бе изненадан, той имаше ловкостта на лисица.

— Ами ако не са били те? — попита Греъм. — Ами ако е бил някой друг, някой, който следващия път може да влезе в твоята къща, само че когато жена ти е там?

Лий подпря топката на хълбока си и остана така, приковал очи в Греъм. Не каза нито дума. Греъм бе отвратен.

— Исусе, защо просто не се разведеш? Ако я мразиш толкова, махни се, по дяволите. Остави я да си иде. Нека да продължи с живота си.

— Защо? Мен ме устройва. Имаме дом. Имаме семейство. Все още имаме чудесни моменти.

— А какво ще стане, когато децата напуснат дома? — попита Ръс. — Често си мисля за това. Още седем години — и оставаме само двамата с Джорджия. Какво ще правиш, когато останете сами с Карен?

— Ооо — започна Лий, вдигна рамене, за да избегне отговора, и подаде нисък пас към коша. — Никога няма да бъдем само Карен и аз.

Греъм бе толкова обезпокоен, че остави топката да се изтърколи в мрака.

— Добре. Забрави Карен. Ами ти? Доволен ли си от такъв живот?

— Да. Доволен съм. Плащам сметките, а тя е заета. Това ми дава свободата да правя каквото си искам.

— Значи ключът е в свободата?

— За мен е. Не мога да живея без това. Карен го знае. Тя го приема.

— А децата?

— Децата ме обичат.

Греъм се питаше колко ли ще продължи това. Беше чул Джорди. Имаше и обич, но имаше и много негодувание в думите му. Едно дете не биваше да живее с това. Не и в собствения си дом. Каквито и различия да бе имал с майка си, Греъм не би могъл да я обвини в подобно нещо. Родителите му се обичаха много. Той искаше това и за своите деца.

Ами ако никога нямаме бебе? — бе попитала Аманда. — Какво ще се случи с нас тогава? Ако се подложим още веднъж на изкуствено осеменяване, после опитаме и оплождане ин витро и все пак не успеем да заченем, тогава какво? Ще продължаваш ли да ме искаш?

Проблемът бе, че тя гледаше само от своята страна. Лесно би могъл да обърне въпросите и да я попита какво би направила тя, ако никога не се появи бебе. Лекарите нямаха доказателство, че причината е у нея. Макар добронамерените му роднини да продължаваха при всеки удобен случай да настояват за противното, проблемът можеше и да е у него, можеше тя да е тази, която да се отдръпне. Би могъл да изтъкне, че вече е започнала.

Това бе смущаваща мисъл.

Ако бяха сами, може би щеше да сподели с Ръс, да получи подкрепата му, да се почувства малко по-добре. Но с Лий бе различно. Греъм не би споделил личните си проблеми с него.

Внезапно изгубил интерес към играта, той каза:

— Трябва да тръгвам — и закрачи в тъмнината.