Барбара Делински
Съседката (5)

Четвърта глава

Джорджия Ланг седеше сама в хотелската си стая в Сан Антонио, без изобщо да забелязва обстановката наоколо. След като през последните няколко години бе прекарала толкова нощи в различни хотелски стаи, те вече се сливаха една с друга. Рядко разопаковаше целия си багаж, само изваждаше на закачалки дрехите, които не биваше да се измачкат; колкото и да бе странен животът й с вечно опакованите куфари, й бе по-добре, отколкото да се опитва да се почувства уютно на чуждо място. Освен това обичаше да си представя, че нейната къща, която толкова й липсваше, е точно до вратата на хотелската й стая. Така понасяше по-лесно отсъствието си от къщи — докато в един миг усетеше, че очаква Ръс и децата да влязат при нея. Това ставаше по времето, когато те обикновено приключваха с вечерята и се заемаха с обичайните си занимания. Тогава тя вземаше телефона и им се обаждаше.

Тази вечер линията се оказа заета при първите няколко набирания, което означаваше, че дъщеря й е окупирала телефона и говори поред с приятелките си. Както се и очакваше, когато накрая се свърза, вдигна Алисън, която развълнувано каза:

— Ало?

— Здравей, скъпа.

— Мамо — момичето говореше с дълбок, изпълнен със страхопочитание глас. Това обикновено означаваше, че се е случило нещо. — Куин Дейвис е изгонен от училище.

— Какво?!

— Отишъл на бейзболната тренировка здраво натряскан. Родителите му в момента разговарят с господин Едлин, но Мелиса — нали я знаеш, приятелката на Куин, тя казва, че ще го изключат. Мелиса се обадила на Брук, която звънна на мен и на Кристен. Иска аз да се обадя на Джорди, защото той може да знае нещо, но Алиса е на другата линия. Чакай да се разбера с нея.

Последва превключване и после тишина.

Пиян? Джорджия усети как изтръпва.

Али се върна.

— Не могат да изключат Куин. Той е председател на класа.

— Наистина ли е бил пиян?

— Направо е залитал.

— Защо?

— Защо е бил пиян? Защо хората се напиват? Не знам. Но ако изключат него, значи могат да изключат всекиго.

— Ами би трябвало. Къде е пил? — Джорджия си представи Куин сам вкъщи, докато родителите му са заети с поредната обществена кауза. Или още по-зле, представи си гаража им, където едно момче можеше да се напие до лудост, както онези двама тийнейджъри, които бяха изпочупили всичко наоколо си, преди да идат в училище и да започнат да стрелят там с пушки. — Бира ли е пил? Твърд алкохол? Откъде би могъл да вземе, което и да било?

— Стига, мамо. Ако човек иска, може да намери. Това напълно ще провали бейзболния сезон. Имам предвид, че можехме да спечелим първенството…

— Алисън, забрави за бейзбола. Какво го е накарало да пие?

Дъщеря й въздъхна.

— Ами децата пият, мамо. На Куин не му е за пръв път. И не е само пиенето.

— Какво друго има? — попита майка й със свито сърце.

— Хапчета.

— Куин?

— Той не е светец. Не е чак толкова различен от останалите деца.

— Ти не пиеш. Нали?

— Боже мой, не. Говорили сме за това. Знаеш, че не пия. Но момчетата го правят. Виж, мамо, съжалявам, че ти казах. Не е голяма работа.

— Достатъчно голяма е — каза Джорджия. Алисън бе на четиринайсет и бе сред най-малките в класа си. Повечето от приятелите й бяха с година по-големи. Някои дори бяха навършили шестнайсет и вече шофираха. — Ще ми се да бях при вас. — Дъщеря й растеше прекалено бързо. — Къде е баща ти?

— Долу. Не се безпокой. Той знае за това. Но сега не мога да говоря повече. Трябва да видя дали Джорди знае нещо повече от нас. Искаш ли да говориш с татко?

Джорджия искаше. Определено.

— Най-напред ми дай брат си.

— Добре. Томи! Чао, мамо.

— Али, обади ми се по-късно. Номерът ми е на дъската.

Но тишината отсреща й подсказваше, че Алисън вече я няма, и след секунди слушалката вдигна Томи.

— Здрасти, мамо. Всичко тук е наред, но сега играя с приятелите си на компютъра и не мога да говоря дълго. Кога ще си дойдеш?

— Утре следобед — тя реши, че той или не знае за Куин, или е прекалено малък, за да го интересува, което бе добре. Щеше й се тя лично да говори с него за тези неща. — Как беше в училище днес?

— Добре, но сега не мога да говоря, може ли да ти разкажа утре?

— Има ли нещо за казване? Случи ли се нещо? — тя изчака, но всичко, което чу, бе потракването на Томи по копчетата на компютърната клавиатура. — Томи?

— Училището си е училище, училището си е все същото училище, но не мога да пиша на клавиатурата и да говоря в едно и също време, а момчетата ме чакат, мамо.

— Готов ли си за теста по математика?

— Предполагам. Вкъщи ли ще си, когато се върна от училище?

— Определено. Обичам те, Томи. Липсваш ми.

— И аз теб, мамо. Ще се видим утре. Чао.

Той затвори тъкмо когато Джорджия щеше да го помоли да извика Ръс. Въздъхна, изгледа слушалката и отново набра номера. Когато вдигна Ръс, тя почувства незабавно облекчение. Той бе нейната опора. Никога не би могла да постигне професионалните си успехи, ако той не стоеше вкъщи вместо нея. Не й се искаше дори и да си помисли какво би било, ако съпругът й ходеше на работа в града и децата прекарваха следобедите си сами. Ако сега се тревожеше, то тогава направо би се поболяла от притеснение.

— Ръс — въздъхна тя. — Алисън ми каза за Куин. Наистина ли е бил пиян? Посред бял ден? По средата на седмицата?

— Така изглежда — спокойно отговори мъжът й.

— Това не е типично.

— Не.

— Алисън бе на един и същи купон с него преди две седмици. Това малко ме плаши.

— Тя е добре, Джорджи.

— Тя разбира ли, че това, което той е сторил, е лошо, нездравословно, опасно?

— Ще разбере. Новината все още е прекалено гореща. Никой не знае със сигурност какви са фактите. Засега момичетата само клюкарстват.

— Мислиш ли, че Алисън пие на тези купони?

— Вкъщи се прибира трезва. Знаем това. Виждаме я.

— Невинаги. Понякога остава да пренощува у Кристен. Или у Алиса. Не знаем дали другите родители внимават за тези неща, а и друго — скоро нашите деца ще почнат да шофират. Какво ще стане, ако пият тогава?

— Ще посветя редица статии на въпроса за трезвеността на шофьорите.

— Говоря сериозно, Ръс.

— Аз също. И на мен не ми харесва да пият, както и на теб, но толкова много от тях го правят в определен момент, че би било глупаво да си заравяме главите в пясъка. Ти си на същото мнение. Сега просто се чувстваш изолирана.

— Чувствам се разпъната на кръст. Повече ми харесваше, когато ние водехме децата си навсякъде и знаехме, че пристигат живи и здрави. Искам да се върнат онези дни.

— Нямаше да си на същото мнение, ако ти беше основният шофьор вкъщи — изтъкна Ръс. — Животът ми ще стане значително по-лек, когато Али започне сама да шофира. Аз й вярвам.

— Аз също — каза Джорджия. — Тревожа се за приятелите й.

— Те са добри деца.

— И Куин е такъв.

— Отдаваш прекалено голямо значение на случката.

Вероятно бе така. Но й бе трудно да не го прави, когато бе на хиляди километри от дома си. Едва вторник ли е? Вчера сутринта си бе вкъщи, а вече й се струваше, че е минала поне седмица.

— Томи готов ли е за теста?

— Колкото и друг път. Проверих му домашните. Справил се е добре.

— Много бързаше да ми затвори телефона. Реших, че може да крие нещо.

— Не. Просто бъбри с приятелите си в Интернет. Сигурно мисли, че може да ти разкаже всичко, като се върнеш. Кога трябва да пристигнеш?

— Около три.

— Направо вкъщи ли? Или първо ще се отбиеш до офиса?

— Вкъщи — дълбоко у себе си усети копнеж да си е у дома. Напоследък това чувство я спохождаше все по-често и ставаше все по-силно. — Не ми харесва този начин на живот, Ръс. Струва ми се, че пропускам прекалено много.

— Всичко е под контрол.

— Знам. Но ми се иска и аз да съм там.

— Ти искаше да работиш. Не може да имаш и двете неща.

Ако някой друг бе казал това, забележката можеше да прозвучи като укор. Но Ръс го направи нежно. Освен това той пръв би признал, че работата й много облекчава натиска върху него. Налагаше му се да се справя с много повече задължения в професионален аспект, когато само той изхранваше семейството. Не отричаше, че предпочита сегашния си живот. А и как да не го предпочита? Беше вкъщи с децата и споделяше живота им така, както и тя някога, но вече не можеше, а много й липсваше.

— Какво друго става?

Той изхъмка неопределено.

— Нищо особено.

— Дойдоха ли хората за моравата?

— Тази сутрин.

— Показаха ли се лалетата?

— У Гретхен има повече, отколкото у нас и у другите съседи. На нея й върви с цветята.

Жена му не се съмняваше в това. Гретхен имаше също голям бюст и особено излъчване, но Джорджия не би обсъждала тези неща с него. Той преценяваше нещата от мъжка гледна точка — било то Гретхен или пиенето — и засега й стигаше толкова.

— Нещо ново?

— Нищо от вчера насам. Освен дето Аманда не е бременна.

— О, Господи! — Джорджия почувства болката й. — Горката. Сигурно е много разочарована.

— Така е.

— Какво ще правят сега?

— Не знам. Не попитах.

Тя би го направила, защото през последните четири години Аманда й бе станала близка приятелка и те често обсъждаха какво, как и защо би станало. Това си бе чисто женско качество. Ръс се справяше просто чудесно с отглеждането на децата и с грижите за домакинството, но не би могъл да е едно от момичетата.

— Ще я питам утре — каза Джорджия, като си помисли, че има още една причина да иска да си е вкъщи. Липсваха й приятелките. — Как го приема Греъм?

— Не знам. Би било чудесна тема за рубриката ми — мъжката гледна точка. Идвам след секунда! — извика той. — Трябва да затварям, скъпа. Ще закарам Али у Брук. Имат да пишат заедно есе по история.

— По история? Наистина ли?

— Добре де. Ще си говорят за Куин. Но в това няма нищо лошо. Идвам, Али! Джорджи, трябва да затварям.

— Значи няма нищо ново?

— Не. Ще се видим утре.

— Какво ще правиш, след като закараш Али у Брук?

Той въздъхна.

— Ще гледам новините, за да измисля темата за следващата си статия, после ще сложа Томи да си легне, а след това ще ида да взема Али. Само си помисли. Ако имаше шофьорска книжка, щеше да прави това сама. Чао, скъпа.

Джорджия остави слушалката, защото той затвори. На нея й се искаше да си побъбрят. Но децата бързаха да й затворят. Ръс бързаше да й затвори. Как да не се почувства изолирана?

Някога не бе така. Не толкова отдавна тя бе в центъра на ежедневието им. Опита се да си припомни онези дни, особено недостатъците, за да може да оцени предимствата на самотата си. Опита се да си припомни какво е да се чувства уморена, ядосана и отегчена. Да си припомни раздразнението от безкрайното пране на дрехи, подреждане на играчки, записване на децата в различни забавачници и курсове, уроци по музика и футболни срещи. Опита се да си спомни колко й бе трудно да признае пред себе си, че й е нужно и нещо друго, освен грижите за децата, за да даде смисъл на живота й. Но недостатъците й убягваха. Помнеше единствено колко приятно й е било. И все пак не би върнала времето назад. Беше започнала бизнеса си преди седем години и до днес не спираше да се изненадва от постигнатия напредък. Нямаше да знае какво да каже, ако трябваше да изнесе лекция на тема: „Ключът към успеха“.

Бе се натъкнала случайно на нещо. Късметът вероятно бе също толкова важен в случая, както и всичко останало.

Зеленчуковият сок не бе нещо ново. Имаше го от години. Само че сега се наричаше „Зеленчукова бира“, предлагаше се в красиви кутии и освен от цвекло се произвеждаха пет различни напитки, всяка следваща — по-вкусна от предишната. В началото бизнесът бе малък, помещаваше се в професионално обзаведената кухня на един местен доставчик, а стоката се продаваше само в няколко от местните магазини. Сега имаха преработвателни заводи и на двата бряга, суровините им идваха от дузина различни щати и също толкова държави в чужбина, готовата продукция се търгуваше във всички по-големи вериги от супермаркети.

Хората я наричаха гений в предприемачеството, но Джорджия не бе такава. Бизнесът бе потръгнал сам и тя просто следваше развитието му. Да, знаеше как да организира нещата; майчинството я бе научило на това. Но дали бе започнала с поставянето на голяма цел? Не. Беше измислила продукта си за работническата класа. И до днес не знаеше как майките бяха започнали да го пият, а също и децата им. Сега обаче виждаше големия потенциал. Един от сериозните производители в хранителната индустрия й бе направил примамливо предложение, като се надяваше да откупи правата и запазената марка на продукта й. Сумата, за която ставаше дума, бе направо зашеметяваща. Толкова пари щяха да осигурят образованието на децата и да останат още много. Щеше да има за семейни почивки за години напред, плюс къща на брега, плюс добра пенсионна осигуровка. Не че й предстоеше да се пенсионира. Бе едва на четирийсет. Предложението включваше и оставането й на поста генерален изпълнителен директор. Това бе част от сделката.

Джорджия не бе сигурна дали идеята й харесва. Особено в нощ като тази. Чувстваше се толкова далеч от дома си, толкова изолирана от живота на съпруга и децата си. Прекарваше всеки уикенд с тях, но не беше същото. Нито пък разговорите по телефона всяка вечер можеха да заменят живото общуване.

Бе изминала дълъг път. Всички го твърдяха и нямаха предвид само бизнеса й. Преди седем години бе само една старомодно облечена майка с неподдържана коса, която криеше корема си под широки пуловери, защото й бе писнало да се чувства унизена в гимнастическия салон, и която се опитваше да влезе във форма, като пие морковен сок. Сега бе десетина килограма по-слаба, с модерно подстригана къса прическа, гримираше се ежедневно, а гардеробът й бе пълен с елегантни делови костюми.

О, да, бе изминала дълъг път. Но това имаше и своята цена.

* * *

Аманда прекара в училището два часа. Когато се връщаше с колата, бе почти осем часът и тя се питаше дали изобщо би искала да става родител, ако това означаваше да води битки като тази, в която току-що бе участвала. Разбира се, двамата с Греъм щяха да са много по-разумни, отколкото семейство Дейвис, надяваше се да проявяват повече разбиране към нуждите на детето си, а Куин Дейвис със сигурност имаше своите нужди. Днес бе видяла пролуката в бронята му. Той седеше там с измъчено лице и потъркваше палци и показалци, докато майка му и баща му спореха от негово име. Двамата очевидно пренебрегваха нервните му жестове. Когато към края на дебатите Аманда тихо и спокойно се осмели да предложи да поговори с Куин, те се нахвърлиха върху й. С тяхното дете всичко бе наред, заявиха родителите.

Цялата тази случка я изтощи.

Това, че цикълът й бе дошъл, бе допълнителен товар. Чувстваше се изцедена.

Но стига. Тя си пое дълбоко въздух и се съсредоточи върху разтоварването от напрежението. Обстановката бе подходяща. Мракът обгръщаше със спокойствие тихата уличка. В началото на всяка алея грееха газените лампи, а от къщите сияеше по-меката електрическа светлина. В кабинета на първия етаж у семейство Ланг проблясваше телевизионен екран, което означаваше, че Ръс е там. На втория етаж в дома на Котър светеха лампите в две съседни стаи и подскачащите сенки зад пердетата показваха, че близнаците са вкъщи. А къде ли беше вдовицата от следващата къща? Предните прозорци бяха тъмни. Едва когато стигна алеята към собствения си дом, видя светлината отзад във всекидневната на Гретхен — тя бе в библиотеката, както се случваше често вечер. Какво ли прави там, запита се Аманда.

Джун обичаше да чете всеки бестселър, до който успееше да се добере, художествена литература, документалистика, каквото и да е. Посещаваше три литературни кръжока, които я извеждаха отвъд тихата уличка, а после често преразказваше водените там дискусии на Аманда, Джорджия и Карен. Синовете на Джун, и двамата вече прехвърлили четирийсетте, бяха наясно, че книгите са желан подарък за майка им. Бен също го знаеше и обичаше да й угажда.

Дали Гретхен четеше книги от колекцията на Джун? Аманда се съмняваше в това. В случаите, когато споменеше някоя книга в опит да завърже разговор, вдовицата изглеждаше напълно неподготвена. Тогава може би четеше книги за бременността? Би могла да й услужи с някоя и друга.

Като се сети за това, Аманда погледна към собствената си къща и стомахът й се сви. Случката с Куин Дейвис я бе разсеяла, но сега си бе вкъщи и имаше нужда от Грей. Имаше нужда от утеха по повод на шестнайсетгодишните, които не можеха да задоволят изискванията на родителите си, да не говорим за трийсет и пет годишните, които не можеха да задоволят изискванията на своите роднини.

Освен от газената лампа в началото на алеята единствената друга светлина идваше от малката стая над гаража, от половинката на Греъм в техния домашен работен кабинет. Тя си го представяше пред чертожната дъска — с крак, подпрян на табуретката, със свито коляно, подпрян на лакти, за да придаде устойчивост на ръката си, докато чертае плановете си в тясно осветеното от подвижната лампа пространство. До стената вляво имаше и компютърно оборудване, но то стоеше неизползвано. Бе го купил от уважение към тримата си сътрудници и бизнес мениджъра, които работеха в офиса му в града, и бе последна дума на техниката, с всички необходими допълнения. Греъм бе идеално подготвен. Можеше да работи с графичните компютърни програми толкова добре, колкото и всеки току-що завършил колеж по дизайн. Ако имаше избор обаче, работеше на ръка.

Със сигурност правеше точно така в нощ като тази. Сигурно копнееше за развлечение, за каквото и да е развлечение, дори ако това означава да намира утеха в работата вместо при съпругата си.

Но пък и нея си я биваше в приказките. Тя също се криеше зад работата си.

Нещата се разпадаха. Връзката им се разпадаше. Дори и топлата ласка на нощния въздух върху лицето й, когато слезе от колата, не можеше да заличи болката от този факт.

С измъчена въздишка, тя погледна нагоре към нощното небе, толкова красиво и изпъстрено със звезди и толкова безмълвно. Не знаеше защо двамата с Греъм не можеха да имат дете. Толкова добре се справяха с всичко останало.

Тя сведе глава и тъкмо щеше да влезе вътре, когато забеляза някакво движение на верандата на семейство Котър. Бе върхът на цигара, който проблясваше в наситенооранжево при вдишването. Карен бе там.

Като си позволи това последно малко разсейване, преди да се изправи пред Греъм, Аманда пресече уличката и последва миризмата на цигарен дим по моравата, докато стигне до верандата.

— Не казвай нищо — меко я предупреди Карен. Светлината идваше иззад гърба й и лицето й бе потънало в дълбока сянка. — Само една е.

Новодошлата приседна на стъпалото под нея.

— Толкова добре се справяше. Нали ги отказа?

— Само една. Това е всичко. Какви са последните новини за Куин?

Аманда би предпочела да попита какво е провокирало желанието й да запали цигара, но терапевтът у нея отстъпи.

— Сега е трезвен.

— Ще го изключат ли?

— Да го изключат? Боже мой, не. Отстранен е от отбора до края на сезона.

Това не бе издаване на някаква тайна, а само коригиране на неверен слух. Истината бе публично достояние.

— Отстранен е от бейзболния отбор? Това ли е всичко?

— Да.

Карен се загледа в нощта. После каза тихо:

— Наказанието е същото като на другите две момчета. Аз бих наказала Куин по-строго. Когато си в позицията на лидер, стандартите се променят. Очакванията са по-големи.

— Какво казва Джорди?

Карен допря цигарата до устните си и дръпна. Отговорът й дойде след тънка струйка дим.

— Немного. Поне не и на нас. Изтича от къщи скоро след като разбра. Боже, колко мразя тази възраст.

— Нашата? Или тяхната?

— Точно сега тяхната. Мразя потайността. Кара те да се питаш какво ли става наистина.

— Мислиш ли, че Джорди пие?

— Не, но не смятах, че и Куин го прави. Така че какво ли знам аз? — тя дръпна по-силно от цигарата си, но ако това имаше за цел да я успокои, то не успя. Гласът й бе все така напрегнат. — Всъщност знам едно нещо. Гретхен е бременна. Занесох й малко курабийки. Отблизо е съвсем ясно.

Значи Аманда не си бе въобразила. В това имаше някакво удовлетворение.

— В седмия месец е.

— В седмия ли? Не изглежда толкова едра.

Другата изсумтя.

— Без съмнение и бебето ще е кльощаво като нея.

Аманда пресметна наум.

— Ако е в седмия месец, значи е заченала през октомври. По това време имаше дърводелец, който поправяше покрива на верандата.

— Ъхъ — съгласи се Карен, — а след покрива направи полици в една от спалните за гости, после постави допълнителни подпори в голямата баня заради джакузито. Водопроводчикът и електротехникът също се помотаха известно време, докато монтират ваната.

— Искаш да кажеш, че са били тройка? — попита на шега Аманда. Човек търсеше убежище в смеха в подобни дни. — Тогава кой е бащата?

— Не знам.

— Попита ли?

— Не посмях — когато отново дръпна от цигарата, къдрави струйки дим се извиха нагоре от устните към ноздрите й. — Двете с Гретхен не сме първи приятелки. Приятел й е мъжът ми. Той е този, който непрекъснато тича там — да рине сняг, да прибира дърва или да помага за капаците на прозорците. Би трябвало него да пратя да пита.

— Може пък вече да знае — пошегува се Аманда, както правеха и другите две съседки с темата за съпрузите си и вдовицата. Всички знаеха, че тя би споделила с мъжете им.

Сега обаче Карен се отдръпна засегната.

— Защо казваш това?

Аманда помълча, преди да отговори.

— Чудех се дали някой от работниците не е намигнал или да е намекнал по някакъв начин, чисто по мъжки да се похвали, че спи с нея. Смяташ ли, че тя ще се премести?

Мигновено успокоена, Карен отново се облегна с лакти на коленете си.

— Няма да е скоро. Каза ми, че боядисва детската стая. Ризата й беше опръскана с боя.

Аманда си я представи. И тя би направила същото, ако беше бременна. Неведнъж беше си представяла как боядисва детската — тук един цвят, там — друг, шаблон за ръба, голям люлеещ се стол. Обаче бе достатъчно суеверна, за да изчака, не че чакането бе помогнало. Тогава може би трябваше да го направи. Може би трябваше да направи някакъв жест на отдаване. Би могла да боядиса, да купи мебелите, да окачи играчки. Можеше да насели лавиците с плюшени животинчета и ако сърцето й щеше да се къса от мъка всеки божи ден, когато мине покрай подобна стая, то едва ли би било по-тежко, отколкото сега. Помещението бе пълно с кашони, които би трябвало да се разопаковат и изхвърлят още преди години. В тях бяха останките от живота им преди брака, всеки прилежно надписан с името на Греъм или с нейното. Там сливането в двойка отсъстваше. Тя се питаше дали, метафорично погледнато, именно това не бе проблемът.

Карен дръпна за последен път от цигарата, преди да я угаси отстрани на стъпалото.

— Джорджия трябва да се върне утре. Чудя се какво ли мисли за всичко това.

— Сигурно се тревожи дали и Алисън не пие.

— Имам предвид Гретхен. От всички заподозрени Ръс е човекът с най-много възможности.

Аманда би казала, че Ръс уважава достатъчно много Джорджия и не би й изневерил. Само че това би било все едно да каже, че Лий не уважава Карен. Макар да беше вярно, нямаше смисъл да й го натяква. А и коя бе самата тя, че да съди другите? Вярно, Лий беше изневерявал и по-рано. Разбира се, че Ръс едва ли не прекарваше дните си в двора на Гретхен. Но Греъм също бе посещавал онази къща през миналия октомври — ту за час, ту за два. Ако правеха списък на заподозрените, трябваше да включи и него.