Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (12)

Единадесета глава

Топлина… Протегна ръка в тъмното и откри топлина вместо студената гладка повърхност на неизползвана възглавница. Моди се събуди с неописуемото чувство, че цяла нощ са я прегръщали и обичали, въпреки че Киган бе заспал в мига, в който главата му докосна възглавницата.

— Готова ли си за десерта? — промърмори той и дъхът му погали ухото й.

— Сега ли? — светлината от прозореца хвърляше отблясъци по килима на пода. Чудеше се колко ли е часът.

— Мога да изпратя цял отряд бойскаути да търсят кокосовия ти пай или…

— Или? — сърцето й подскочи в гърдите. Последното нещо, от което имаше нужда сега, бе да увеличи с още един скъпоценната малка купчина спомени. И без това вече й се бяха събрали доста.

— Ти избираш — каза той, а ръцете му вече създаваха нови спомени, които щяха да я тормозят твърде дълго в неясното и пусто бъдеще.

— О, Киган, не ми причинявай това! — простена Моди и се обърна в прегръдките му, но вече бе твърде късно. И двамата го знаеха. Защо тогава й бе предоставил правото на избор? Той никога не питаше, просто действаше. Ето че близна онова чувствително място между шията и рамото и я подлуди. Бе го открил онази нощ… Или преди няколко нощи? Моди губеше представа за времето. Дали бе съществувал период в живота й, в който Киган да не е в центъра?

— О, моля те! — изстена тя, когато устата му се придвижи към върховете на гърдите й. Проряза я тръпка, която стигна чак до слабините. Тя се притисна към гърдите му, а пръстите й се впиха в стегнатите мускули по гърба му. Днес, утре или вдругиден той щеше да си тръгне, без да се обърне, щеше да я остави на жалкото й самотно съществуване…

Безсилна да му устои, Моди затвори очи и се предаде на неизбежното. Киган я любеше с нежност, която направо късаше сърцето й. Любеше всяка частица от тялото й. Нямаше представа колко дълго останаха в онова огромно пухкаво легло. Знаеше само, че когато той се озова върху нея, тялото й се беше превърнало в болезнено пулсираща и тръпнеща от желание плът.

Този път той се бе погрижил за сигурността, но нищо не би могло да предпази сърцето й. То вече не й принадлежеше. Рич погали лицето й с треперещи пръсти и се вгледа в нея с очи, сини като ясно октомврийско небе. После облада тялото й…

След час, ден или седмица той щеше да си отиде, си каза Моди, но обсебена от любовта, се отдаде на момента. Тя стенеше, докато той бавно проникваше в нея.

Рич плъзна ръце под ханша й я притегли към себе си.

— Не се движи — задъхано каза той, заровил лице в гърдите й. Ръцете му се забиха болезнено в бедрата й, за да я спрат, когато на нея й се искаше да се отдаде на дивото желание да се извива под него.

— Рич, моля те, аз…

— О, Моди, не знаеш колко много аз…

Тя се отпусна в прегръдките му и задържа дъха си, докато той търсеше устните й. Само това малко движение бе достатъчно да задвижи огромната лавина от чувства и без да обръщат внимание на опасността, те се изкачиха към върха и се хвърлиха задъхано в чувствена забрава.

 

 

Цяла вечност по-късно телефонът на нощното шкафче дискретно иззвъня. Киган се извърна и вдигна слушалката.

— Пази гърба си — предупреди Моди, докато опитваше да се освободи от омотаните около краката й чаршафи.

— Сигурно е службата за събуждане — промърмори Киган. — Отпусни се и дремни, докато си вземам душ и се бръсна — той каза в телефонната слушалка номера на стаята, заслуша се за миг, кимна и после подаде телефона на Моди. — Съжалявам, дъщеря ти е. Иска да говори с теб.

Моди затвори очи и въздъхна.

— О, Господи, как ще й обясня… Здравей, миличка. Добре ли си? Сигурна ли си?

Последва дълга пауза, през която Киган долавяше тънкия глас от другата страна на линията.

— Девет и половина ли?! — възкликна Моди. — Колко е часът сега? Но, миличка, исках да…

Киган я слушаше как тя на няколко пъти опита да се възпротиви на това, което казваше дъщеря й. Не й бе оказал голяма услуга, като вдигна телефона. Не трябваше да се набърква във всичко. А може би трябваше.

— Стой там, където си, чуваш ли ме? Ще бъдем там след… Рич, за колко време ще стигнем до болницата? Не, не сме закусвали още, но закуската ще почака. Ан-Мари, не искам да тръгваш, преди да дойда при теб! Дори не познавам хората, при които искаш да останеш!

Преди дъщеря й да успее да възрази, тя затвори, а Киган се зачуди как изобщо е бил толкова наивен, че да смята Моди за студена, спокойна и уравновесена жена. Неговата Моди. Неговата ли?! Да, неговата.

Това бе най-малкото, което би могъл да каже в тази ситуация. А обикновено го биваше да обяснява надълго и нашироко.

Без да сложат и залък в уста, набързо изкъпани и облечени, те вече бяха на половината път до болницата, когато Моди се сети:

— О, не! — възкликна тя.

Киган спря зад един камион. Искаше му се да я притегли в обятията си и да й каже да не се притеснява — малкото й момиченце вече бе пораснало, а Моди трябваше да се справя със собствения си живот. Но ако отвореше дума за това, никога нямаше да стигнат навреме.

— Не се тормози, Моди. Още два светофара и сме там.

— Как можа да ми позволиш да изглеждам такъв идиот в очите на дъщеря си? — попита тя.

— Би ли могла да ми обясниш по-точно?

— Знаеш какво имам предвид!

— Е, добре де. Вдигнах слушалката, чудо голямо. Ан-Мари знае, че съм те докарал дотук.

— Да, но аз й казах, че все още не сме закусвали, което е все едно да й призная, че…

— Че все още не сме закусвали. Не се стряскай, Моди. Ан-Мари ми се видя доста разумно момиче.

— Точно от това се страхувам!

Киган зави и паркира пред болницата. Обърна се и каза:

— Чуй ме, Моди Уинтърс, ще влезем вътре заедно и ще оставиш дъщеря ти сама да си направи изводи. Ако е със своя кавалер, още по-добре.

— Как може да си…

— Твоето „детенце“ вече е голямо и колкото по-скоро приемеш този факт, толкова по-скоро ще се наслаждаваш на новите отношения помежду ви.

— Не искам нови отношения!

— Зная, миличка, всички предпочитаме да задържим нещата, които изпълват живота ни, но е невъзможно.

Моди изглеждаше угрижена.

— Какво ли ще кажеш за моя начин на живот, Рич?

— Ще поговорим за твоя начин на живот по-късно. Трябва да ти кажа нещо, което открих, докато лежах върху онази врата и се чудех кога ли покривът ще се срути върху главата ми.

— Покривът в тази част на къщата е абсолютно здрав. Иначе никога не бих…

— Добре. Както ти казах, ще говорим за това по-късно. Между другото, в Кодекса на Киган алинея 2, точка 1 е казано, че животът е движеща се мишена. Или я уцелваш, или губиш.

— Киган, дъщеря ми чака да бъде изписана от болницата! Или ми кажи съкратената версия, или не казвай дума повече!

— Добре, ето ти кратката версия. Независимо дали ти харесва, или не, децата са твърдо решени да започнат свой живот. Майките могат да избират — или да станат част от техния живот, или не. Единственото нещо, което не можем да направим, е да задържим всичко така, както е било. Това е Философията на Киган, страница 158-ма на том втори, в който се третират отношенията в семейството — устните му се разтегнаха в усмивка. Тя го гледаше недоумяващо и видимо започваше да се ядосва. Киган допълни: — Сега предлагам да открием дъщеря ти и всички приятели, които имат връзка с нея и да ги заведем на закуска. Можеш да намажеш с масло препечената й филийка. Така ще се почувстваш по-добре. Може би ще ти позволи да го направиш, но това ще бъде за последен път…

 

 

Почти през целия път на връщане Моди мълча. Навън валеше, но в колата бе уютно и слушаха кънтри музика.

— Това, което каза на Ан Мри, истина ли е? — попита Моди.

Бяха оставили семейство Стивънс и Ан-Мари на паркинга пред болницата. На тръгване той бе споменал нещо за плановете си да възстанови къщата, но умът му в момента не бе ангажиран точно с тези намерения, защото през последните двадесет и четири часа беше разбрал, че не си представя бъдещето без нея. Без тази дребна, уравновесена, страстна, решителна жена, чиято сила и красота нямаха равни.

— Както казах — промърмори той, — зависи.

— Но защо? Ти не си предприемач, а и цялото ти семейство е в Кънектикът. Тогава защо?

Той внимателно обмисляше отговора си. Най-важното щеше да й каже поне след седмица. Или след ден? Сега тя изглеждаше твърде уязвима и Киган не искаше да я товари допълнително. Но, по дяволите, той имаше нужда от нея! Това би трябвало да й е достатъчно, въпреки че не беше същото. Той никога не би могъл да замести дъщеря й и това бе последното, което искаше. Но нима в живота й нямаше място за мъж, който я обича страстно, който отчаяно има нужда от нея, който би искал да й поднесе света на тепсия? Или поне да изгради здрав покрив над главата й…

Закусиха в едно кафене до болницата. Киган бе поел инициативата в свои ръце. Беше разговарял с приятеля на Ан-Мари, за да открие намеренията и плановете му за бъдещето, докато Моди разменяше учтивости с госпожа Стивънс. Ан-Мари собственоръчно бе намазала филийката си с масло.

На втората чаша кафе разговорите се промениха. Госпожа Стивънс бе отишла да напудри носа си, а Киган говореше с Ан-Мари, докато хлапакът безуспешно се опитваше да заинтригува Моди с възможностите, които се откриват пред един току-що завършил колежа геолог, притежател на акции от мини някъде в Юта.

Горката Моди! Тя се бе опитала да бъде приветлива, но ръцете й, тези барометри на настроението, не бяха помръднали от скута й. Не хапна и залък. Изкуствената й усмивка направо разбиваше сърцето на Рич. Най-много от всичко на света му се искаше да я заведе обратно на острова, където би могъл да я убеди, че не е сама и че една връзка с него не е чак толкова лоша перспектива.

Но първо трябваше да убеди себе си.

Киган знаеше, че ще бъде глупаво да й говори след всичко, което бе преживяла през последните двадесет и четири часа. Трябваше да положи усилия, за да я убеди в разумността на евентуалната връзка с един мъж, който не може да предложи нищо повече от откачените си идеи за развитието на острова, един мъж, чийто гръб е бил шит и прекрояван неколкократно; мъж, налагащ мнението си и обсебващ живота на другите, както казваха сестрите му, които въпреки това го обичаха.

Добрите намерения нямаха нищо общо. В този момент бе по-разумно да се придържа към практическата страна на нещата и да остави чувствата за по-късно.

— Що се отнася до къщата — каза той, — проверих я доста внимателно. В добра форма е. Смятам да махнем двете странични крила, да изградим отново централната задна част, да добавим една прилична кухня и още две-три спални и разбира се, да изградим съвременна канализация, а после…

— Извинявай, но кой ще се грижи за империята, която смяташ да създадеш?

— Смятам, че, ъ-ъ-ъ, можем да обсъдим подробностите по-късно. В момента просто се интересувам от мнението ти.

— Изобщо не е така. Както винаги, ти ще направиш това, което искаш, нали?

— Не, невинаги — каза той след известно време.

Киган спря до супермаркета и когато Моди понечи да излезе, той поклати глава.

— Остани тук. Можеш да дремнеш, докато аз напазарувам за следващите няколко дни.

За първи път Моди се подчини, и то защото бе уморена. Искаше й се да затвори очи. Но съзнанието й нашепваше: „Та той толкова прилича на Санфорд! Щом в алчните му ръце попадне жена с малко недвижима собственост, той решава, че след като я обнови, ще направи състояние.“

Но Киган изобщо не приличаше на Санфорд. Тя се бе опарила веднъж и мислеше, че си е взела поука, но дали една жена можеше да се поучи от опита си, що се отнася до сърдечните работи?

Нима, когато обичаш, винаги губиш?

Нощта бе вече настъпила, когато те се качиха в лодката и се отправиха към острова.

— Твърде изолирана си на този остров.

— Това се нарича лично пространство и усамотение. Някои хора го предпочитат.

— А какво правиш, когато всички вили са пълни с наематели?

— Едва понасям съществуването си.

— Така ли понасяш и моето присъствие?!

Тя видимо се напрегна, а той се загледа в мрака към малката й фигура на носа на лодката. В колата тя изглеждаше твърде бледа, с изключение на връхчето на носа, което пък беше прекалено розово. Тринадесетгодишната му племенничка винаги изглеждаше така, когато се опитваше да сдържи сълзите си.

Господи, как е възможно да усещаш нечия болка, радост, смях, надежди и страхове така, както той усещаше тези на Моди? Никога през живота си не бе чувствал друг човек толкова близък. Чувстваше се като неопитен юноша, вместо като мъж с един брак зад гърба си и повече жени, отколкото би могъл да си спомни.

— А какво ще кажеш, ако след около две седмици наема всичките пет вили за един месец?

— И петте ли?! — извика Моди.

Той умело заобикаляше плитчините, както се бе научил от нея. Въпреки това и двамата бяха подгизнали от пръските и дребния дъждец. Моментът не бе подходящ да се захваща с тази тема. Защо не изчака, докато се приберат?

— Добре де, може би само три от тях. Мисля си, че Кен и семейството му, а може би и семейството на Денис и Мери или на Сара и Бил, биха пожелали да почиват тук. Пък и смятам, че част от екипа на Кен биха могли да дойдат…

— Рич, би ли се концентрирал върху това, което правиш в момента, за да ни закараш вкъщи, преди да се удавим? Ще поговорим за мухата, която ти е влязла в главата, след като се стоплим. Никога не ми е било толкова студено!

— Слушам! — Киган свали коженото си яке и го наметна върху свитите рамене на Моди, без да обръща внимание на протестите й. Въпреки че не бе най-галантния ухажор в света, поне би могъл да я предпази от замръзване.

Тя започна да се отпуска чак когато занесоха покупките в къщата и запалиха огъня. Под ръководството на Моди той бе разпалил печката. За човек, който навремето смяташе, че знае всички отговори, бе научил много от една жена.

Киган направи кафе, а Моди извади брендито. Заедно приготвиха богати сандвичи и придърпаха столовете си по-близо до топлината.

— Изненадващо е колко бързо човек може да се пристрасти към този начин на живот — каза той след малко.

Моди пиеше кафето си с удоволствие.

— М-м-м — промърмори тя, а погледът й се плъзна по дългите му мускулести крака, протегнати към огъня.

— Разбира се, малко жени биха се задоволили да живеят на такова място.

— М-м-м… — тя топлеше ръцете си в горещата чаша и си казваше да не се заслушва в думите му, да не им придава смисъл, да не се надява напразно…

— Както казах по пътя насам, възнамерявам да започнем с малки промени, а по-големите да дойдат после. Но без крайности. Без неща, които не биха се харесали на Реджина.

„Не се притеснявай, Моди, каза си тя, той говори за практични неща, а не за романтика!“

— Мога да полагам грижи за колкото вили искаш, ако ми кажеш точните дати и срокове — каза Моди спокойно. — Семейството ти може и да не хареса Кронок. Някои хора предпочитат водни пързалки, бинго зали и цивилизовани плажове.

— Те ще се влюбят в острова. Само да го видят през лятото!

— И ти самият не си го виждал през лятото — отбеляза тя сухо, докато се възхищаваше на отблясъците, които огънят хвърляше по лицето и косата му. Той не беше красавец в общоприетия смисъл на думата. Не бе… идеален. Господ да й е на помощ, но тя го обичаше още повече заради недостатъците му. — Киган, би ли ми казал за какво, по дяволите, става дума? Говориш за цели тълпи на този остров, а февруари е един от най-неприятните студени и бурни месеци тук! Освен това вече съм изпомпала водата, сложила съм антифриз и…

— Чудя се дали би искала да се омъжиш за мен?

— … изчистила съм…

— Добре, може би просто ще поразмислиш и ще ми отговориш по-късно, когато си починеш.

— Какво каза преди малко?!

— Няма да са тълпи, а само строителите на Кен. Поне част от тях. И някои роднини. Когато се обадих от болницата тази сутрин, Кен ми каза, че ще изпрати специалисти. Смятам, че на семейството ще му хареса, защото…

— Да.

— … всичко това е част от наследството на Киганови. Бенджи, един от племенниците ми, има проблеми с белите дробове. Предполага се, че ще се оправи, но както го глезят, не зная. Всъщност… — той примигна от изненада. — „Да“ ли каза?

Тя кимна.

— Не съм сигурна как точно да го формулирам. „Да, сър?“ Или: „Да, полковник?“ А какво ще кажеш за: „Да, любими?“

Зениците му се разшириха. Той бавно се изправи и се обърна към нея.

— Моди? Дали току-що каза това, което си мисля, че чух?

— Ами… Не съм сигурна дали съм разбрала правилно въпроса ти. Всичко бе толкова объркано… Нали ставаше дума за чистене и строители… Останах с впечатлението, че ме попита дали искам да се омъжа за теб, но ще съм първата, която ще признае грешката си, ако не съм те разбрала правилно.

Преди Моди да направи каквото и да било, Киган коленичи пред нея. Очите й се напълниха със сълзи при вида на този суров воин, застанал на колене, но когато се опита да протестира, Киган се засмя и каза:

— Повярвай ми, така е много по-безопасно, отколкото ако се наведа. Сигурна ли си, че си наясно в каква авантюра се впускаш?

— Не, но съм готова да те изслушам, ако искаш да ме осветлиш по въпроса.

— Откъде да започна?

Тя нямаше намерение да му подсказва. Той трябваше сам да изрече думите. Ръцете му бяха подпрени върху бедрата й, а лицето му — точно срещу нейното. Очите му потъмняха от страст, а нейният поглед бе подозрително влажен.

— Зависи от теб — каза тя с дрезгав глас.

— Можем да започнем с факта, че един бивш ас и настоящ инвалид няма кой знае колко общо с млада и красива жена, която притежава цял остров.

Той изглеждаше нервен. Сърцето й се преизпълни с нежност. Самоувереният офицер, мъжът, свикнал да командва хора и машини, сега се потеше и заекваше.

— От друга страна — каза тя нежно, — надзирателка на средна възраст няма много общо с един офицер и джентълмен, видял през живота си всичко, което си заслужава да се види и направил всичко, което си струва да се направи.

— Отхвърля се като незначително. А любовта? — дръзна да попита той.

Моди едва устоя на желанието си да го погали.

— Има и такова нещо — прошепна тя и зачака. Не смееше да се надява.

— Аз, ъ-ъ-ъ, също. Теб. Много. Ужасно много. Аз… О, по дяволите, това не звучи така, както исках!

— А как би искал?

Той сигурно бе наясно с чувствата й. Нима и Рич бе толкова неуверен в себе си, колкото нея?

— Поне да можех да говоря по-членоразделно! Моди, Всевишният знае, че не съм кой знае каква партия за брак, но не бих могъл да понеса мисълта, че не ме обичаш поне мъничко. Обичаш ли ме? Или е твърде рано и ти трябва време?

Под напора на обзелите я чувства Моди затвори очи.

— О, да… Много… — започна тя с несигурен глас. — Толкова, че се страхувам да не се пръсна от всички луди желания, които ме обземат. Не зная как се случи, но съм сигурна, че ти си най-прекрасното нещо в живота ми.

Киган зарови лице в скута й. После се изправи и я притегли към себе си.

— Имаме да осъществяваме толкова много планове, млада госпожо. Ще те омотая с метри червена панделка, за да не можеш да ми избягаш през следващите поне петдесет години!

— Чудесно! — възкликна тя, преизпълнена с щастие. На лицето й грееше усмивка. Вдигна поглед към огромния, несъвършен и… Всъщност — към нейния рицар. — Оставям плановете на теб, защото си майстор да ги съставяш. Утре можеш да започнеш със списъците, но мисля, че сега е по-добре да си починем.

Киган не успя да скрие триумфиращата си усмивка. Вдигна Моди на ръце.

— Внимавай! Гърбът ти! Да не си посмял да го повредиш точно сега!

— Не се тревожи, мила, имам планове за този гръб. Какво ще кажеш да започнем медения месец, преди да пристигнат всичките ни роднини?

— Точно това ми харесва във вас, полковник. Винаги по същество. В моето легло или в твоето? — подразни го Моди и го целуна.

Сякаш след цяла вечност Киган изрече:

— А не може ли в „нашето“ легло?