Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (3)

Втора глава

Моди предпочете двадесет и петте конски сили на скутера пред трите на моторната лодка, защото днес бързаше. Докато стигне до пристана и завърже лодката на обичайното място, небето се покри с облаци.

— На гости на Джанин и баща ти ли? — попита Джери, като й подаде ръка.

— Не и днес — отговори тя и си помисли без съжаление, че ако беше попитал новата съпруга на баща й, отговорът щеше да бъде „никога“. Но старият Уинтърс беше щастлив и това бе най-важното.

— Видя ли онзи тип, който сутринта тръгна към острова ти? Създава ли неприятности?

— Нищо, с което да не мога да се справя сама — отвърна мрачно тя. — Само трябва да взема нещо от колата му, и веднага се връщам.

Беше доволна, че размени няколко думи с Джери. За нея приятелите и семейството бяха над всичко. Ценеше и независимостта си. Бе се справила отлично за жена, която се е омъжила на осемнайсет и станала майка на двайсет, при това — без пукнат грош. Имаше сравнително здрав покрив над главата си, достатъчно време да рисува, както и заплата през цялата година — нещо рядко за място, където повечето работни места са сезонни. Ако през зимните месеци почувстваше липсата на човешки глас, просто трябваше да отиде на Хатерас или да дочака неизбежния нарушител.

Тя стремглаво прекоси паркинга. През последния един час бе раздразнена, уплашена и разтревожена. Истински емоционален ураган за жена, която се гордееше с улегналия си нрав. Бе му изневерила само веднъж — преди двадесет години, когато Санфорд Уинтърс й бе казал, че не се чувства готов да издържа семейство. Тогава, като че ли, беше изразходвала целия си гняв.

Моди също не бе подготвена за семейство, но то вече беше налице. Върна се у дома, за да роди, а Санфорд — под предлог, че го е изоставила, започна бракоразводно дело. По онова време той бе студент по медицина и живееха от неговата малка стипендия и нейната чиновническа заплата. При развода той прие да открие сметка на името на дъщеря им до нейното пълнолетие. Именно с помощта на тези средства плащаха таксата за колежа на Ан-Мари. Санфорд си имаше недостатъци, но те се оказаха много повече, отколкото Моди си представяше, когато се омъжи за осемнадесетгодишния първокурсник с искрящи очи. Все пак, той се погрижи за бъдещето на дъщеря им — единственото, за което го бе помолила, и единственото, на което той се бе съгласил…

 

 

Рязката болка понамаля и Киган най-сетне огледа обстановката. Когато пристигна тук, се озова в помещение с пропадащ таван. Тогава набързо събра книгите и взе две чаши и очилата от масата, както и няколко картини, оставени до вратата сякаш на произвола на съдбата и крадците. Бе опитал да отвори вратата в дъното, но реши, че е залостена. Ако я беше насилил, щеше да открие убежището й. Преди години стаята явно е била предназначена за кухня. Имаше порцеланова мивка до стената без канализация, която сега бе превърната в кош за ненужни вещи — един грозен бюст, няколко рибарски такъми и зацапан буркан с мармалад.

Отстрани имаше сместена поцинкована мивка с помпа и странно на вид приспособление за оттичане. На отсрещната стена, между два безкрайно мръсни прозореца, се мъдреше ръждив хладилник от онези с компресор в горната част, както и двоен газов котлон, над който висяха три почернели тигана от времето на дядо му. Имаше и стара чугунена печка, чийто кюнец бе изведен навън през един прозорец със счупено стъкло. Вероятно топлеше, но Киган не смееше и да си помисли за противопожарната безопасност. Мебелировката включваше няколко различни стола, дървена маса, три табуретки и леглото, на което в момента лежеше. Въпреки че стените и таванът изглеждаха сравнително безопасни, мястото си беше долнопробна дупка. Не си струваше идването и нямаше да губи време тук.

А жената или щеше да изгони, или… Или какво?

Ричмънд Киган бе човек на реда. Беше израснал в дом с още шест невръстни деца и майка инвалид и знаеше, че средно положение между ред и хаос няма, а в този дом цареше безпорядък. Това означаваше, че Моди Уинтърс е…

Както и да е. Тя явно едва свързваше двата края. Бог знае как е открила това място и от колко време се е погребала тук. Той просто трябваше да се отърве от нея. Ами ако я изгони и тя остане без покрив над главата си? По дяволите, той не би могъл да спаси целия свят. Идеализмът, ръководил го в младостта му, се беше превърнал в истински прагматизъм и сега го устройваше напълно.

Преди време проумя, че хората водят войни и носят разрушения, убийства, смърт. От време на време, доброто надделяваше над злото. Киган се надяваше, но не беше уверен, че е помогнал за добруването на света. Нямаше кой да го задължи да се погрижи и за една жена, насочила към него револвер.

Лека усмивка пробяга по суровото му лице. Малката сладурана нито за миг не бе повишила тон. Висока не повече от метър и петдесет и тежка не повече от петдесет килограма с мокри дрехи, въоръжена с незареден револвер и впити в него леденостудени зелени очи, тя не се беше поколебала да предизвика добре тренирания едър мъж.

Киган се възхищаваше от куража, а малката лейди имаше от него в излишък. Дали да не й разреши да остане? Можеше да си позволи да бъде щедър. Имаше дарбата безпогрешно да преценява ситуациите, както и усет, който го бе превърнал в ас и забележителен офицер. Умееше да анализира и оценява положението. Жената не беше от Киганови, значи бе нарушила частната им собственост. Мястото несъмнено принадлежеше на дядо му — бе открил покритата с патина табелка „Киган’с Хънт“, тоест — „Ловът на Киган“. Ако я изгонеше, тя най-вероятно щеше да остане без дом, а ако я оставеше тук, би могла да пострада от някоя падаща греда на тавана. А едно дело за обезщетение щеше да разори три поколения Киганови.

Бе дребна, добре изваяна, привлекателна, ухаеща на сапун, слънце и детелина, с трапчинка на брадичката, с красиви вежди над морскозелените очи, с мек дрезгав глас и…

О, по дяволите!

Идеята му да остане тук за ден-два сигурно не беше лоша. И без това нямаше какво друго да прави. Можеше и да постегне това място — да укрепи някоя и друга стена, да поправи покрива… Не основно, разбира се, а само толкова, колкото да е сигурен, че госпожа Уинтърс ще живее по-добре. Дори би могъл тактично да й остави пари. Човек, изпаднал в крайна бедност, като нея, щеше да намери за какво да ги похарчи. А той по-лесно щеше да свикне с промените и с факта, че след толкова години в униформа вече е цивилен.

 

 

След дрямката, умът му изцяло бе погълнат от планове за добруването на Моди. Киган чу шума от приближаващия се скутер и погледна часовника си. Тя бе отсъствала по-малко от час, който му се бе сторил безкраен.

— Нося го — каза тя малко по-късно, когато влезе в къщата.

— Ще ти се отплатя.

Тя го погледна изненадано:

— За сака? Не ставай смешен!

— За изгубеното време, разбира се.

— Не е необходимо — отвърна спокойно, докато сваляше грейката си.

Вече познаваше този тип хора. Бе се сблъсквал с тях в страните от третия свят. Нужда и уязвимост, съчетани с гордост, достатъчна да задави и камила. Или да разбие нечие сърце.

Тя остави войнишкия сак до него и се запъти към хладилника.

— Искате ли да изпиете лекарството с нещо безалкохолно?

— Първо ми трябва ръка, която да измъкне лекарството. Освен ако не държите да видите как един мъж плаче.

Моди го погледна косо и отвори ципа на сака с надеждата, че лекарството е най-отгоре. Като видя колко грижливо е подреден багажът, си спомни, че бившият й съпруг също беше откачен на тема чистота и подреденост.

— Не можете ли да го откриете? Би трябвало да е някъде отгоре.

— Място за всичко и всичко на мястото си — промърмори тя.

— Да не би да ви създава проблеми?

— Кое?

— Всичко да си бъде на мястото.

— Това не е мой проблем, а ваш.

— Хапчетата са в несесера — отвърна той с раздразнение.

Естествено, и в несесера всичко бе подредено. Моди също бе привърженик на реда и чистотата, но по свой начин. При нея всичко се свеждаше до средствата. Намери шишенцето и прочете етикета на глас:

— Ричмънд Киган, полковник, ВВС на САЩ. Това вие ли сте?

— Извинете, че не ставам на крака. Ще ви се поклоня два пъти утре.

Тя само сви устни в отговор на неговата ирония и му подаде таблетките и чаша вода. Той опита да отпие, без да се полее, но като видя колко е безпомощен, тя милостиво подложи ръка под тила му.

— По-полека — каза той и се намръщи от болка.

Главата му тежеше сякаш тон. И е изключително твърда, помисли тя. Тъмнорусата му коса, посивяла тук-там, беше пораснала и нямаше следа от обичайната войнишка прическа. Бе невъзможно да не забележи мъжествените черти на лицето му и искрящите сини очи.

— Как смятате, след колко време ще можете да си тръгнете? — попита тя.

— Самата гостоприемност сте, няма що! — той попи потта над горната си устна, а Моди не можеше да отмести поглед от него.

Бе свалил коженото си яке и сега гърдите му изглеждаха внушителни в синята риза. Дори легнал, той наистина беше великолепен, мъжествен и привлекателен… Изобщо бе от типа мъже, с които тя не искаше да си има работа.

— Съжалявам, полковник Киган, но…

— Наричайте ме Ричмънд — поправи я той — или Рич, както предпочитате.

Тя стисна устни и в очите й проблесна раздразнение.

— Ако желаете, мога да ви закарам до колата ви. Полковник Киган, удобствата у дома за гости са изключително ограничени.

— У дома ли?

— Тук. Това някакви проблеми ли ви създава? — нападна го тя и Киган се намръщи.

Моди извърна очи. „Намръщването му е ужасно, той не е привлекателен мъж и аз ни най-малко не се интересувам какво прави тук този полковник от ВВС, легнал върху леглото ми обездвижен, в средата на януари!“, опитваше да се убеди тя.

— Госпожо Уинтърс, май ще трябва да обсъдим чие притежание е това място, но ако ви е все едно, ще го оставим за друг път.

Моди загуби дар слово.

— Само ви казах… — опита да обясни тя, ала млъкна.

— А аз ви казах, че няма да си тръгвам скоро и щом не желаете да споделите с мен пространството си, млада госпожо, предлагам да си потърсите друго място. Доколкото зная, на острова има още пет вили и ако започнете да се приготвяте веднага, ще успеете да се пренесете, преди да се стъмни.

— Явно вече сте обмислили всичко. Много ви бива да унищожавате домашния уют, полковник. Виждате ли, случайно имам идеално легло с чисти чаршафи и три топли одеяла. А и защо да се нанасям в някаква студена и влажна къща, чиито стаи не са проветрявани от месеци?

— След като нямате нищо против съвместното съжителство… От моя страна проблеми няма — погледът му оценяващо се плъзна по съблазнителното й тяло, като се спря за миг на женствената извивка на гърдите, преди да обходи стройните бедра в избелели сини джинси. — И мога да гарантирам, че не представлявам заплаха за вас. Поне не тази вечер.

Моди не успя да си спомни кога за последен път е губила самообладание, но бе твърдо решена да не му позволява да й влезе под кожата, което той се опитваше да направи. Бившият й съпруг също бе майстор в манипулирането, но за съжаление, тя установи това след две години брак и много страдания.

— Желаете ли чаша кафе? — попита тя, решила да преглътне раздразнението си.

— Бих желал много повече, но засега ще се задоволя само с кафе — тя се обърна и го изгледа, а той допълни: — Пропуснах закуската тази сутрин, а…

— Вината едва ли е моя.

— … а сега вече е време за вечеря.

— Ще ви направя сандвич и ще отворя консерва супа. Ще можете ли да се храните легнал, без да се задавите?

— Ще опитам. Но ако това се случи, винаги бихте могли да ме потупате по гърба — тя му хвърли смразяващ поглед, а той й се усмихна в отговор. Този път беше сигурна, че чаровната му усмивка е твърде опасна! — Вижте, дойдох дотук само, за да видя дали има нещо ценно за прибиране. Семейството ми е голямо и може би след време децата ще се радват да притежават нещо от техния дядо или прадядо.

Той има семейство, помисли Моди със съжаление. Но какво я интересуваше? Той бе само един непознат, който не различава една съвременна рисунка с акварелни бои от истинско произведение на изкуството, каквото дядо му би могъл да притежава.

— Бихте могли да вземете бюста и някои от мебелите, но ви предупреждавам, че повечето от тях често са се мокрили и едва ли си заслужават усилието. По-старите части от къщата са пострадали доста през 40-те и 50-те години. Тогава наистина имаше няколко ужасни бури.

— Едва ли говорите като очевидец — каза Киган, като се опитваше да познае възрастта й. Тя можеше да бъде и в средата на двадесетте, и в средата на тридесетте си години. Притежаваше особена красота — светлокестенява коса, мургава кожа, страхотна фигура, въпреки миниатюрните размери — върху която възрастта не оставя отпечатък.

Моди направи още една кана кафе. Докато разговаряха, навън се стъмни. Вятърът свиреше и старата къща изглеждаше уютна въпреки пукнатините по стените.

— През последните години нямаше много бури. Мисля, че те зависят от някакви природни цикли.

Рич даде воля на въображението си. Нещо в тази жена го привличаше невероятно, но все още не можеше да си обясни какво точно.

— Вашият дядо е притежавал земи на Кронок, така ли? — попита той.

— Моят прадядо.

— Добре. А родителите ви все още ли живеят на Хатерас?

— Баща ми и новата му съпруга.

Мащеха! Това би могло да обясни някои неща.

— Ваши ли са останалите вили на острова? — попита той.

— Не. Навремето семейството ми е притежавало целия остров, но в последствие го е разпродало на парцели. Някои земи просто бяха погълнати от океана. Предполагам, че прадядо ми е дал под наем земята за вашата къща. Зная и това, че дядо ми е ловувал тук. А татко е работил на острова като водач, когато е бил на тринадесет години.

— Толкова млад?

— Навярно е било незаконно, но никой не го е издал. Твърде добре се е справял. Той дори е бил от екипа по поддържането дълго, след като ловците са спрели да идват насам. Не мисля, че са му плащали, но той все пак е бил заинтересован по някакъв начин.

— Предполагам, че имаме общи интереси тук — каза Киган в проточилото се мълчание.

Той все още се чудеше как ще я остави тук толкова беззащитна и съвсем сама. Ами ако се появи някой истински мошеник? Ами ако връхлети ураган? А ако тя се разболее?

— Вие всъщност живеете тук постоянно, нали? — попита той, въпреки че знаеше отговора.

Щом баща й живееше на Хатерас, защо тя да прекарва отпуските си в тази дупка, а не у дома? Заради мащехата ли? Някак не можеше да си представи госпожица Уинтърс, изгонена от собствения й дом от друга жена. Тя се бе справила с него — закаления в битки непознат с буен характер и го бе предизвикала, без да й мигне окото. Можеше да си навлече много неприятности.

Погледът му проследи спокойните й, грациозни движения, докато тя се приближаваше към печката. Моди простря ръце над нея, за да ги стопли. Времето беше сравнително топло за януари, а в къщата бе уютно. За миг Киган си спомни ужасната кашлица и болките в гърба, когато бе военнопленник, без каквото и да било медицинско обслужване…

— Добре тогава — каза тя примирена. — Можете да останете да спите тук или на леглото в стаята за гости. Когато дъщеря ми ме посещава, спи там.

Стая за гости ли? Тя приема гости в тази дупка? Дъщеря й?!

— Ако леглото е поне малко по-дълго от това, ще спя на него.

— Смятате ли, че ще успеете да се придвижите? — погледна го скептично.

— Ако ми помогнете да седна, ще мога да продължа сам, макар и с доста усилия.

„Усилия“ не беше точната дума. Тя му помогна и го изправи до седнало положение, при което копринените й коси докоснаха лицето му, а съблазнителните й гърди се притиснаха към неговото тяло. В този миг Киган бе готов да се предаде.

Господи! Той знаеше, че му е липсвал секс, но не предполагаше, че положението е толкова сериозно. Дългото му пленничество, а после и болницата, си бяха казали думата. Не че беше от мъжете, които не подбират връзките си, но дребничката госпожа Уинтърс бе истинско изкушение. За нещастие, в момента състоянието не му позволяваше да се възползва от възможността да провери страстта й.

Стаята, в която го въведе, бе широка около шест и дълга десетина метра. Бог знае какво е било предназначението й някога. Единственото, което го вълнуваше в момента, беше дали стените са горе-долу вертикални, а таванът и подът — хоризонтални. Имаше легло, което изглеждаше като мраморна гробница. Имаше и баня. Страхотно! Слава Богу, нямаше посред нощ да се препъва в търсене на тоалетна.

Той се облегна сковано на рамката на вратата, а домакинята му подаде хавлиена кърпа.

— Страхувам се, че ваната не се ползва — каза тя и той не се изненада особено. — Топлим вода за къпане на печката.

Макар че в момента би дал половината от пенсията си за половин час във вана, той каза:

— Няма проблеми.

— Ами… Щом това е всичко, което ви е нужно…

Не беше всичко, но Рич предполагаше, че изобщо не я е грижа от какво наистина има нужда…

Помисли си, че му предстои дълга нощ, и колкото по-скоро се настрои за нея, толкова по-скоро тя ще свърши.

Леглото се оказа влажно и студено. Беше прекалил с кафето и не му се спеше. Имаше и куп неща, които да обмисли. Бе едва девет часът, а той си лягаше винаги след късните новини. На острова нямаше будка за вестници, да не говорим за телевизия. Как ли успяваха хората тук да се почувстват в крак с времето, ако то изобщо ги интересуваше?

Идеята да дойде тук, за да вземе някои вещи, които да напомнят на Киганови за историята на рода, вече му се струваше нелепа. Киган обаче реши да остане поне още един ден, за да отстрани най-явните опасности, които криеше къщата. После щеше да се отправи отново на север. Най-много — за няколко дни. Той имаше собствен живот и трябваше да планира бъдещето си.

Бе дошло времето да се замисли над възможностите за кариера, откриващи се пред един бивш ас и сегашен инвалид от армията. Не заради парите. През всички години на службата си бе инвестирал внимателно и като се изключи слабостта му към прецизната техника, независимо дали се отнасяше до елерони, колесници или хронометри — водеше доста аскетичен начин на живот.

Особено откакто не бе обвързан с екстравагантната си съпруга. Не можеше да си представи, че ще мързелува дълго. Докато размишляваше над перспективите за един четиридесет и две годишен мъж в лошо физическо състояние и без опит в цивилния живот, порив на вятъра разклати дървените стени на паянтовата постройка.

— По дяволите! — промърмори той и избърса с ръка струя вода от лицето си. — Покривът тече!