Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (11)

Десета глава

Ама че „детенце“, помисли си Киган, докато подаваше ключовете от колата на момчето. После въведе Моди във фоайето на хотела. „Детенцето“ на Моди бе високо около метър и седемдесет и вероятно тежеше колкото майка си. Той поклати глава и се усмихна. Бе си представял мъниче с блестящи очи, което при малко късмет би могло поне отчасти да наподоби прекрасната външност на майка си, да не говорим за характера. Вместо това бе посрещнат от чернокоса амазонка с малко посмачкан фасон, но изпълнена с достойнство и чувство за независимост.

— Не бих казал, че дъщеря ти е дете, скъпа — каза той, когато доближиха черния мраморен плот. Преди Моди да успее да си отвори устата, Киган я сряза: — Аз ще се оправя с администратора.

— Благодаря ти, но се чувствам напълно способна да си резервирам стая.

— Направи ми тази услуга, моля те. Денят бе достатъчно дълъг и ръката ме боли ужасно — казваше чиста истина, но той не искаше да прехвърля вината върху нея, защото след всичко, което й се бе струпало, това щеше да бъде удар под пояса. — Една двойна стая на седмия етаж или по-ниско. С баня.

— Две отделни стаи, на който и да е етаж — възрази Моди и му хвърли убийствен поглед. — Аз ще платя моята.

— Външните аварийни стълби стигат само до седмия етаж.

— Тогава престани да си играеш с огъня!

— Тя просто е уморена — обясни той на възрастния администратор, който търпеливо кимаше с глава. Без съмнение не му се случваше за първи път.

Накрая се споразумяха за двоен апартамент и Киган я поведе към асансьора, като държеше в здравата си ръка и двете чанти. Моди едвам се държеше на крака.

Той помисли: „Цел от първостепенно значение: храна. От второстепенно: приятно отпускаща вана. И към двете хубаво вино, за да има резултат. После — неангажиращ разговор.“ Точно така. По-късно щеше да се опита да подреди проблемите, които улавяше вътрешния му радар.

Киган остави двете чанти пред двойното легло. Моди взе своята и се отправи към втората стая. Той я последва.

— Почакай малко, ако обичаш. Може да ми потрябваш — каза той, като сочеше наранената си ръка.

— О! Господи! Бях забравила! Защо не ми напомни, докато бяхме в болницата? Можехме да се консултираме с някого. Ела в банята, може би има… Съблечи си палтото. Едва ли си се сетил да вземеш…

Бе му отнело цяла седмица, докато научи, че когато Моди е емоционално объркана, а това се случваше често, тя не довършваше горе-долу всяко пето изречение. Харесваше му усещането, че я познава толкова добре. Дори много добре.

— Моди…

— Ето, ти бе зад волана с тази болна ръка през целия ден, а аз дори…

— Моди!

Както ровеше в купчината шампоани, четки и балсами за еднократна употреба с надеждата да намери нещо антисептично, тя се обърна и го погледна през рамо. Рич съзря бледото й лице, отпуснатите краища на устните и изтощението в очите.

— Хайде, миличка, недей. Ще отскоча до аптеката отсреща, ако ми обещаеш, че ще се потопиш в горещата вана и няма да излизаш.

Тя опита да му възрази, но той постави пръст върху устните й. Размисли и го замени с устните си. Целуна я бавно. И двамата бяха уморени, Моди имаше и тревоги, а цели четиринадесет часа не бяха слагали нищо в уста.

„Нямаме нито гориво, нито енергия“, помисли полковникът от ВВС.

— Виж какво, нека първо си поръчаме вечеря, а после ти ще се потопиш във ваната, а аз ще отида до аптеката. След като се нахраним, ще телефонираме на „момиченцето“ ти в болницата за лека нощ.

Отпусната в прегръдките му, Моди премигна и отстъпи от позициите си.

— Наистина трябва да хапнем.

— Абсолютно си права — подразни я той и бе възнаграден от весели пламъчета в очите й. — Така че, раздвижи се, скъпа, и докато се разделяш с дрехите си, ми кажи как предпочиташ пържолата.

— Провери, моля те, дали предлагат… пастет, например.

— Препечена ли искаш пържолата или алангле? Пастет ще ядеш на закуска. В момента ти трябва нещо по-хранително.

— Не ми се яде месо.

— Добре. Тогава ще поръчам една алангле и една добре изпечена. И двете с малко тлъстина. Устройва ли те?

— Въобразяваш си, че винаги знаеш кое е най-доброто…

— Невинаги. Ако някога сгреша, пръв ще си призная, обещавам ти.

— Ще ми се да го чуя поне веднъж — тя уморено сви рамене. — Рич, какво мислиш за нея? Нали е прекрасна? Отличничка е и посещава допълнителни часове по разните „-софии“ и „-логии“, по които е луда.

— Изглежда обожава не само учебните предмети…

Моди се отпусна във фотьойла и събу обувките си.

— Да… Утре възнамерявам да поговоря с нея за това. Тя все още е дете.

— Ти на колко беше, когато я роди?

— Това няма нищо общо!

— О, има! — той се усмихна. — Някак си очаквах, че „детето“ ще прилича повече на теб. Явно е копие на таткото.

— Няма нищо общо със Санфорд, освен може би ръста и цвета на косата. Ан-Мари е сладка, търпелива и мила. И с прекрасно чувство за хумор още от дете.

Това му каза доста неща за „бившия“. От банята Рич се обади по телефона и поръча две пържоли с гарнитура, пържени картофи, салата и бутилка от най-доброто червено вино.

— Ако си приключил, бих искала да поръчам нещо и за себе си. Ще искам…

— Току-що поръчах и за двама ни.

— … печено пиле с ориз и задушени зеленчуци. Сладолед, кафе и кокосов пай, ако имат.

— Ще прегледам десертите, след като изядем пържолите. В противен случай паят ще изстине, а сладоледът ще се разтопи.

— Това означава две идвания и два бакшиша. По дяволите, Киган, аз…

— Аз черпя. Ще ми се да те поглезя.

— Киган, не ми пука как се държиш с подчинените си, но аз не съм твоя подчинена! Затова ми дай телефона!

— Те практически са летци. Ваната се пълни бързо, така че…

— Не ме интересува. Дори да са качулати гълъби! Ти…

— В банята има доста място, така че бих могъл да ти насапунисам гърба.

Моди изръмжа нещо, заобиколи го и тръшна вратата на банята. Ако не бе изтощена до смърт, вече щеше да е на рецепцията и да си взема стая в другия край на хотела. А ако беше възможно — от другата страна на планетата!

Обожаваше топли и благоуханни вани, а за последен път бе използвала очуканото чугунено корито в бащиния си дом преди две години.

Киган прекоси стаята и дръпна пердетата. Загледа се в светлините на града. Дали не прекали? Умишлено поддържаше напрежението, защото ако не изпитваше гняв, Моди щеше да се гмурне в леглото и да потъне в сън, без да се нахрани и нямаше да си почине както трябва.

Той искаше да й даде… По дяволите, не знаеше какво искаше да й даде. Но се обзалагаше, че е повече, отколкото тя желае да приеме. Трудно щеше да заобиколи дяволската й гордост.

Пиле с ориз! Нима бе забравила, че е споделяла с него колко мрази пилешко? Сигурно не обичаше и ориз. Колкото до пая, щеше да се погрижи да го има, дори ако трябва да отиде до Таити за кокосови орехи и сам да забърка тестото.

— Отивам до аптеката. Трябва ли ти нещо, преди да тръгна? — извика той през затворената врата.

— Не, благодаря — изглеждаше невинна като агънце, което означаваше, че вътрешно кипи от гняв.

— Сигурна ли си? Пудра? Чипс? Жартиери? — не му се искаше тя да се отпусне и да заспи във водата, преди да се е върнал.

— Иди, моля те на война или на тренировъчен полет и ме остави на мира, по дяволите!

Широко усмихнат Киган взе дрехите за пране, отдаде чест и излезе от стаята.

 

 

Пържолите бяха прегорени, картофите — мазни, а салатата — като че ли от вчера, но и двамата бяха твърде гладни, за да протестират. Моди си взе кифличка и я намаза с масло.

— Пилето сигурно щеше да е по-вкусно.

— Не си ли спомняш, че не обичаш пиле?

— Какво те кара да мислиш, че… — тя поклати глава. — Ставаш невъзможен, когато решиш нещо да бъде по твоему.

Киган наля вино. Бяха седнали на масата, макар че той би предпочел да се хранят в леглото.

— Всички ми го казват. Странно, но не го правя нарочно.

— Сигурно. Разкажи ми за семейството си. Рич. Как приемат участието ти в световните военни кризи?

— Опитват да се отърват от мен — каза той просто. — Между другото, именно затова се оказах на прага ти. След като бях изготвил подробен план за всекидневните им задължения, те излъчиха говорител, който да ми предложи пътуване на юг по здравословни причини. Надявам се, че наистина бяха загрижени за моето здраве, а не за тяхното — той се засмя, макар и малко тъжно.

След миг Моди го попита:

— Говориш сериозно, нали?

— Не, пошегувах се.

— Говориш сериозно. Рич, ти си им брат, а на братята е позволено да си пъхат носа навсякъде.

— Малката ми сестричка е само година по-голяма от Ан-Мари. Тя…

— Тя има нужда от теб.

— Тя следва антропология и е омъжена за студент по антропология. Двамата и още дузина техни колеги прекарват ваканциите в ровене на дупки с лъжици. Толкова са погълнати един от друг и от работата си, че дори не забелязаха кога се върнах от войната.

— О, не, това е невъзможно!

— Е, малко преувеличих. Това, което искам да кажа, е, че хората порастват и живеят свой живот. Така останалите им връзки се променят. Забележи, че казвам променят, а не прекъсват. Определено! Това се нарича развитие и ако имаме късмет, всички го изживяваме.

— Но ти…

— Хей, не си създавай погрешна представа. Все още съм баткото. И ще си остана такъв, както и Ан-Мари ще си остане твоя дъщеря. Но децата не искат от нас да ги храним с лъжичка и да носим чадър над главите им. Те вече са пораснали. Заети са с изграждането на собствени семейства.

— Ан-Мари е още дете, но, Рич, ти…

Киган се пресегна през масата и обра с палец няколко трохи от устните й.

— Не ми обяснявай, скъпа. Всичко по реда си. Това е естественият ход на нещата.

За своя собствена изненада Моди откри, че не я вълнува толкова новата страст на дъщеря й, колкото отношението на роднините на Рич към него самия. Би могла да им припомни някои неща за истинската същност на Рич Киган. Та той беше цяло съкровище — грижовен мъж, мил и добър човек, е, да — с малко изнервящ характер… Но само защото мислеше доброто на всички. Като например, да я докара до болницата с обгорената си ръка. Да я измъкне от стаята на Ан-Мари, преди да е казала нещо, за което по-късно щеше да съжалява, нещо за така наречения годеник. Господи!

— Рич, на колко години се ожени? — попита тя внезапно.

Киган се задави с кафето си.

— Какво?! Ами, на двадесет и седем или двадесет и осем. Достатъчно голям, за да бъда по-далновиден.

— Какво се случи?

— Миличка, нали не искаш да се отегчаваш с истории от моето минало? Това вече го обсъдихме. Ако мислех, че ще е от полза, бих ти казал всичко, което искаш да знаеш, но връзката с Алис е минало свършено.

— Казват, че ако не си вземеш поука от миналото, ще повториш същите грешки…

Киган бавно пое дъх.

— Е. добре! Алис живееше в Станфорд. Запозна ни една от сестрите ми. Висока слаба брюнетка, Алис е една от най-красивите жени, които съм познавал. Интелигентна е. И мързелива. И двамата обичахме летенето, спортните коли и се… Ъ-ъ-ъ… Имахме общи интереси. Поне така изглеждаше.

Моди се сви. Нима си бе въобразявала, че Рич може да се ожени за някоя нищо и никаква женичка, отглеждаща стари еноти?

— И какво стана?

— Нищо особено. Оженихме се, когато бях в отпуска от базата Дейвис-Монтан. Бях отвъд океана, когато на Алис й предложиха работа като говорителка в тусконската телевизия. Естествено, на нея не й се искаше да изпуска предложението. Така че, за да се видим, пътувахме, а между пътуванията, както се оказа в последствие, тя си играела на чичо доктор, с когото й паднело. С течение на времето разбрахме, че вече не ни вълнуват едни и същи неща и когато тя поиска развод, аз не възразих.

Моди разбъркваше третата лъжичка захар в кафето си. Разбъркваше и разбъркваше, докато Рич не се пресегна през масата и не взе лъжичката от ръката й. И двамата се усмихнаха. Между тях прескочи искра, но се опитаха да не я забележат.

— А какво ще кажеш за твоя бивш съпруг? — попита той, след като тя отпи от кафето.

— Казва се Санфорд. Миналата година разбрах, че е станал началник-отделение „Пластична хирургия“ — тя се усмихна отново и този път очите й грейнаха. — Не се изненадах от избора му.

— Да няма нощни повиквания?

— Това също. Но най-вече, защото така добре му се удаваше да моделира хората според собствените си виждания, а после да ги променя при всяка прищявка. Или поне да се опитва.

— Защо се омъжи за него?

— Той ме помоли. Бях така впечатлена от външния му вид, маниери, изобщо — от всичко, но най-вече от това, че не бях срещала представителен мъж като него. Санфорд пък си мислел, че съм богата притежателка на земи на Кронок, където би могъл да развие туристически бизнес.

— Ами! Кронок!? — Киган се засмя.

— И Хатерас. Всичко това стана, преди да го обявят за защитена зона.

— Приятна заблуда.

— Която нямаше нищо общо с действителността.

— Но моят прадядо все пак е построил къщата!

— При доста ограничаващи условия.

Киган бутна стола си назад и протегна ръка към нея.

— Искаш ли да обиколим квартала?

— Единственото, което искам, е да се обадя в болницата и после да спя непробудно осем часа. Ако нямаш нищо против, предпочитам само да сънувам здравословното ходене.

Докато Моди се обаждаше по телефона, Киган разчисти масата, остави таблата в коридора. После разопакова багажа й и окачи някои дрехи в огромния гардероб. Неговите в момента се перяха и гладеха и щяха да бъдат в стаята заедно със закуската.

— Ан-Мари каза, че ще я изпишат утре сутрин след визитацията — съобщи Моди, когато остави слушалката.

— Чудесно!

— Това е горе-долу същото, което чух от самата нея.

Киган я наблюдаваше внимателно. Измитата й коса висеше на кичури около умореното лице. Извади от несесера четката за коса и промърмори, прокарвайки я през дългата до раменете коса с цвят на есенни листа:

— Ако не искаш утре косата ти да е на заплетени кичури, наведи се малко. На времето разресвах най-малката ми сестра и после й сплитах плитки. Майка не ни пускаше вън от къщи, ако не отговаряхме на изискванията й за външен вид.

Моди си го представи като момче, прекалено едро за възрастта си, твърде сериозно, нагърбило се с отговорността за цялото семейство. Как би искала да му е сестра! Всъщност — не! Нищо подобно!

— Имаш ли план за утре? — попита я той.

— Още нямам план за тази нощ — каза тя и изведнъж пламна цялата. — Не съм го измислила и ти не си го чул.

Рич се засмя и продължи да я разресва. Моди не искаше да спи сама. Но как би могла да се обвърже с него още повече? Преди двадесет и четири часа тя все още не бе съвсем наясно с чувствата си. Сега обаче беше. Болката от мисълта, че би могла да го изгуби, бе по-силна дори от факта, че дъщеря й се е обвързала с един хлапак с жълто около устата и тениска с глупави надписи. Сякаш прочел мислите й, Киган каза:

— Скъпа, денят бе изморителен и за двама ни. Можем да си легнем заедно, но нямам сили за нищо по-вълнуващо.

Моди скри разочарованието си зад прекалено лъчезарна усмивка, а той добави:

— Ще ти призная, че след напрегнати дни обикновено се връщат кошмарите от пленничеството ми. Едно топло тяло до мен би ми напомняло, че съм сред живи хора.

Тя бе забравила! Само вземаше, а той бе този, който даваше от себе си. Преди по-малко от седмица Киган все още носеше физическия спомен за войната, но един Бог знае какви бяха емоционалните последствия от преживяното. А тя го товареше със своите грижи!

— Идеята ми харесва — съгласи се тя. Сигурно страстното пламъче, появило се в очите му за миг, й се бе привидяло. Рич бе уморен, тя — също. Та нали сам й го каза? Моди видя как той остави четката за коса върху нощното шкафче и загаси лампата. Стаята се осветяваше от коридора през прозореца на вратата. Хрумна й, че той никога не спи в пълна тъмнина. Беше й обяснил, че запалената светлина му е необходима, за да не се спъне. Напълно логично, но сега Моди подозираше, че причината е друга. Може би тя имаше какво да му предложи. Макар и за кратко време.