Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (10)

Девета глава

Решенията на Киган бяха подложени на сериозно изпитание, когато видя, че Моди го чака на кея.

— Здравей. Сети ли се да вземеш малко бекон? Ако не си, ще извадим малко осолена риба за закуската утре.

Бекон ли? Осолена риба? Имаше нещо уязвимо в усмивката й, което говореше за несигурност, и подложи на изпитание още няколко от твърдите му решения. Реши да бъде конкретен:

— Ти знаеше, че ще се върна. Бях оставил целия си багаж като гаранция.

— О, но аз не…

— Моди, не ми обяснявай — и сякаш не бяха нищо повече от съседи, той започна да разтоварва пакетите на кея. — Купил съм много неща. Два килограма от любимото ти кафе, дузина бутилки минерална вода, котлети, картофи, лимонов крем за десерт и бутилка вино. А, да, и малко зеленчуци за салата.

През всичките тези години Киган често бе попадал в ситуации „на другата сутрин“ — и преди, и след брака си. Не можеше да си спомни обаче някога да се е чувствал толкова неудобно, несигурно и зле. Сякаш беше останал без план за полета, имаше авария в системата за управление и нямаше парашут.

— Може би трябваше да оставя бележка — каза той, въпреки че много добре знаеше защо не го направи.

Той все още не бе готов да говорят. Почувства се странно още като се събуди и я видя да лежи до него, дълбоко заспала. Рич остана в леглото дълго време, като си мислеше какво щеше да стане, ако не бе дошъл да види къщата. Или ако след като беше видял, че островът съществува, си бе тръгнал, без да се опита да вземе каквото и да било. А какво — ако никога не бе видял тази дребна нежна жена със зелени очи, широка сладка уста и малки мазолести длани?

— Вземи тези два пакета, не са тежки — каза той и й подаде пакетите с хляб и пресни зеленчуци.

Чак след като всички покупки бяха подредени, Моди успя да събере достатъчно смелост, за да подаде на Киган пинсети, игла и шишенце камфоров спирт.

— Рич, чувствам се ужасно. Ще те притесня, но имам един, хм, проблем.

През цялото време, докато подреждаха, тя усещаше как кърлежът с всяка изминала секунда се впива все по-дълбоко в плътта й.

Киган съблече коженото си яке и го хвърли на облегалката на един стол.

— Ще направя каквото трябва, само кажи.

— Всъщност бях тръгнала към татко и Джанин, когато ти се върна. Щях да я помоля да свърши тази работа, но ако нямаш нищо против…

— Ето каква била причината за посрещането. А аз си мислех, че си нетърпелива да ме видиш отново — в думите му се долавяше закачка, но нещо в очите му я накара да съжали, че изобщо е споменала името на Джанин. Той погледна инструментите в ръцете й.

— Влязла ти е треска, така ли?

— По-лошо. Кърлеж.

— През януари?!

Тя гледаше нещастно в някаква точка над лявото му рамо. Ако не беше споменал за изминалата нощ, нямаше да се притеснява чак толкова.

— Той е на… дупето ми — съкрушено промълви тя. — Опитах с огледала, но не мога да го стигна. Ако нямаш нищо против, би ли… го извадил? — тя разкопча панталона си, обърна се и се наведе над кухненската маса.

— Това са то независимите жени — промърмори той под нос.

Рич внимателно свали джинсите и бикините до коленете, а на нея й идеше да потъне в земята от срам. Би дала мило и драго, само да не бе облегната на кухненска маса и някакъв непознат, който бе наясно с всички тайни по тридесет и осем годишното й тяло, да измъква кърлеж от задните й части.

— Кога трябва да използвам спирта? След като изгоня малкия дявол от рая ли?

— Не! Ще го изгониш тъкмо със спирта!

— Да го удавя, така ли?

— Наричай го както искаш! Само внимавай да не го скъсаш и главата му да остане в кожата. Но най-много бих искала да си затвориш устата! Просто го направи и забрави.

— Слушам, госпожо! Презимето ми е Дълг. Ням съм като гроб.

Моди можеше да се закълне, че в гласа му се долавя ирония, но дори да й даваха цялото богатство на света, освободено от данъци, нямаше да се обърне и да го погледне. Господи, мразеше насекомите повече от всичко друго, а кърлежите повече от всички насекоми, дори повече от осите. Повече и от хлебарките! Усети миризмата на камфора и лекия допир на шишенцето до кожата й и се зачуди къде ли гледа Рич в този момент. Ако беше джентълмен, щеше да гледа през прозореца…

— Мисля, че току-що го видях да се измъква. Готова ли си за втората атака?

— Атакувай! — каза тя през стиснати зъби. Това му отне малко повече време, но най-накрая Киган отстъпи назад и триумфално размаха пинсетата.

— Един на нула за добричките.

Моди яростно сграбчи бикините и панталона си и бързо ги вдигна. Докато се закопчаваше, хвърли поглед през рамо.

— Убеден ли си, че главата не е останала вътре?

— Заповедите ви бяха да не оставям никакви уличаващи доказателства.

— Значи си сигурен. Не бих могла да понеса мисълта, че имам впити в тялото ми части от буболечка — тя потрепери и промърмори притеснено благодарността си, а Киган хвърли кърлежа в печката.

Закачката в очите се смени с нещо много по-нежно.

— В действителност е Харисън — каза той.

— Кой е Харисън? — Моди закопча колана си.

— Презимето ми. Излъгах, когато ти казах, че е Дълг. Харисън се казва кръстникът на майка ми. Той притежаваше верига бижутерски магазини в Мейн и на Роуд Айланд, а мама се надяваше, че той ще ме спомене в завещанието си. Но Харисън остави всичко на любовниците си. Подели го между пет от тях. Семейството му вдигна врява до Бога, но не успяха да оспорят завещанието. Той бе твърде…

— Рич, не вярвам на нито една твоя дума, но ти благодаря за опита да отвлечеш мисълта ми от моето… неудобство. Можеше и да ми се присмееш.

— Аз съм офицер и джентълмен до край. Кодекс на честта, раздел 27, алинея 3, точка 5 гласи: „Един офицер и джентълмен никога не се присмива на дама, чиято опашка е хваната в капан.“ Точките от първа до седма обхващат всички варианти. Точка трета, например, третира интересния вариант с жартиер, заклещен в ескалатор.

Моди избухна в смях. Смя се, докато очите й се напълниха със сълзи и спря чак когато Киган се заслуша и я попита:

— Очакваш ли някого?

— Не, никой специално, поне не до последната седмица на март. Тогава „Доукс Нест“ има наематели за целия месец.

— Чакай тук, ще проверя.

Но тя го последва. Когато разпозна пристигащия Джери, се затича по пътеката. Той идваше тук, само ако трябваше да предаде съобщение лично.

— Баща ми… — прошепна тя и изплашените й очи се вдигнаха към Киган. — Той има проблеми със сърцето.

Рич я прегърна през кръста, докато чакаха лодката да приближи кея.

— Не се тревожи предварително. Аз ще се оправя — каза тихо. — Какво става? — извика няколко минути по-късно и протегна здравата си ръка, за да хване въжето.

— Обадиха се по телефона. Опитах да се свържа по радиото. Моди, но сигурно не си го била включила…

Сърцето й подскочи и се спря в гърлото. Киган я притисна още по-силно към себе си, сякаш физическото му присъствие можеше да промени съдбата.

— Не става дума за татко? — прошепна тя.

— Не. И той, и Джанин са добре. Като изключим лекия грип, който Модлин кара в момента. Става дума за Ан-Мари. Катастрофирала е.

Моди отстъпи назад. Не можеше да повярва. Стисна здраво дясната ръка на Киган.

— О, Господи, моля те, недей!

— Тя е добре. Момчето, което се обади от Норфолк, каза, че е в болница, но…

 

 

По-късно на Киган му хрумна, че за жена, която претендира за здрав разум, Моди Уинтърс се изложи. Пет минути по-късно тя вече имаше готов план. Щеше да се качи на лодката на Джери, да се придвижи на автостоп до Бакстън, да вземе пикапа на баща си и да отиде до Норфолк.

— Отиди и си опаковай някои неща. Сигурно ще искаш да останеш няколко дни — успя най-сетне да се обади Киган.

— Киган, нямам време да…

— Прави каквото ти казах. Моди. Не разсъждаваш трезво. При цялото ми уважение към пикапа на баща ти, предпочитам да използваме моята кола. Ти не си в състояние да шофираш.

— Но…

— Аз ще оправя нещата тук, докато се приготвиш.

— Но аз…

— Моди, губиш ценно време!

— По дяволите, нямаш право да се бъркаш в моите работи и да сипеш заповеди като…

— Искаш ли да дойдеш с мен, или ще си стоиш тук и ще се караме кой на какво има право?

Не, да вървят по дяволите и инатът, и гордостта! Тя наистина имаше нужда от него да я закара, иначе можеше да катастрофира или да я арестуват за превишена скорост.

Четиридесет и пет минути по-късно те се отправиха на север. Тиха музика изпълваше топлата кола. Сграбчил с две ръце кормилото, той й хвърли кос поглед. Моди гледаше мрачно напред, ръцете бяха стиснати в юмруци и лежаха в скута й. Единственото й дете! Едва ли Киган щеше да й бъде от голяма полза, но поне би могъл да бъде до нея.

Когато спряха до спретнатата бяла къща, за да се обадят на баща й, Киган разбра от кого Моди бе наследила съвършената си кожа. Въпреки че не бе висок, Модлин Бъръс създаваше такова впечатление. Държеше се с достойнство и независимо от зачервените очи и сухата кашлица, излезе навън и огледа Киган от глава до пети с тъмните си очи. Моди се бе съвзела достатъчно и успя да успокои баща си.

— Тя е добре, татко. Не е искала да тревожи теб, затова се е обадила на Джери.

— Малкото ми момиченце! — повтори възрастният мъж няколко пъти. — Малкото ми мило момиченце!

— Ще ти се обадя веднага, щом я видя. А сега, за Бога, прибирай се вътре — каза Моди, като видя нервните знаци, които правеше мащехата й — накарай Модлин да се погрижи за себе си, моля те, Джанин.

Джанин подаде един лист на Моди.

— Ако ти остане време да пазаруваш, ето някои неща, от които наистина имам нужда, Моди. Откакто Модлин се разболя от грип, не съм ходила до града и пропуснах всички разпродажби.

Моди се вторачи в листа с недоумение. Киган го взе и го напъха в дамската й чанта. Беше взела чантата си, благодарение на него. Той приготви багажа й — избра рокля, пуловер, още един чифт джинси и няколко ризи. Ако беше оставил на нея, тя щеше да си вземе само нощница и четка за зъби.

— Разкажи ми за Ан-Мари — помоли я той, след като напуснаха Бакстън.

— Тя е най-скъпоценното нещо в живота ми — каза Моди тихо.

— А защо Ан-Мари, а не Мари-Ан?

— Моля? О, аз… — тя въздъхна и Киган нежно я погали. — Баба ми беше Мари-Ан. Нейната баба — Ан-Мари. През няколко поколения името изскача в рода ни по единия или по другия начин. Междувременно имаме и по няколко Моди и Аделини. Това ли е максималната скорост?

— Дори сме превишили ограничението с десетина километра. Как изглежда тя?

— Красива. Симпатична. Добра. Прекрасна. И е най-добрата ми приятелка. Винаги сме били много близки.

— Това обективна преценка ли е?

Моди се усмихна и Киган се почувства така, сякаш току-що бе извършил истински подвиг.

— Добре. Искаш ли да чуеш истината? Тя е най-прекрасното малко момиче, за което една майка би могла да мечтае. И тя правеше бели понякога. Когато беше на четири и половина години в продължение на цяла седмица й миех устата всеки ден със сапун, защото използваше неприлични думи. Накрая обаче стигнах до извода, че харесва вкуса на сапуна.

Киган се засмя.

— Тя е красива… О, това май вече го казах. Обичаше да спи с малката дървена лодка, която татко й направи, вместо с кукли или плюшено мече. Обича музика и шоколад и обожава дядо си. Надявах се да стане учителка, мисля, че все още би могла. Винаги е искала да пътешества. Зная, че е егоистично, но се боя от мига, в който ще порасне и ще поеме по своя път…

— Но не си й го казвала, нали? — тя кимна и Киган продължи: — И когато му дойде времето, ще я оставиш да си отиде, нали?

С крайчеца на очите си той видя странната усмивка, която разведри лицето й.

— Рич, как реагира майка ти, когато постъпи във ВВС?

— Каза, че винаги забравям да си пия витамините и ще умра от простуда, защото никога не се сещам да обличам пуловер под палтото си.

— По този начин е искала да ти каже колко те обича, нали? И колко ще й липсваш, защото майките искат да са необходими.

— Всеки иска да е нужен — каза той тихо.

Няколко километра мълчаха. За нея тишината бе добре дошла. Моди разбра колко истина се съдържаше в тези думи и че сгреши, като позволи на Рич да я закара. Сега тя наистина имаше нужда от него. Ако бе взела пикапа на баща си или колата на Джанин, щеше да бъде напълно независима. Години наред се гордееше със своята независимост, която обаче не й донесе сигурност. А уединението, което навремето търсеше, се бе превърнало в самота и изолираност…

— Давам долар да чуя за какво мислиш — предложи Киган.

Моди въздъхна и се загледа навън през прозореца в мътните води — прекосяваха моста над устието на Орегон.

— Мислех си за независимостта, за сигурността и уединението.

Той кимна.

— И аз съм опитвал да живея в уединение. Повярвай ми, не е чак толкова хубаво, колкото казват.

— Бил си в болница заради гърба си, нали?

Докато стигнаха Боди Айланд, Киган й разказа неща, които не бе споделял дори с братята си за времето, когато не знаеше дали ще доживее до следващия изгрев…

— Как се случи това? — попита тя.

— Бързо. Твърде бързо, за да мога да предприема каквото и да било. Оказах се на неподходящо място в неподходящо време. Попаднах на един иракски конвой.

— Но те спасиха. Сега си тук и си жив.

— Хайде да не говорим за дните ми като военнопленник. Искаш ли кафе?

Тя кимна. После поиска да спрат, за да се обади в болницата. Още преди да излезе от колата, тя измъкна една банкнота от джоба си и бързо влезе в мотела, за да я развали на дребни монети. През това време Киган избра номера на болницата с фонокартата си. В случай, че новините бяха лоши, трябваше да бъде нещо като посредник. Когато тя се върна, я посрещна с добри вести.

— Успях да се свържа с отделението, в което е Ан-Мари. Страхотни новини!

— По дяволите, Рич, исках сама да ги чуя!

— О, Господи, мила, съжалявам! Не се сетих за това. Мислех, че мога да се обадя, с което ще спестим малко време.

Моди гледаше купчината двадесет и петцентови монети в шепата си.

— Трябваше да ме изчакаш, за да мога да поговоря с лекарите — объркано каза тя.

— Да, все си пъхам носа, където не трябва.

— Добре, какво ти казаха? Говори ли с Ан-Мари?

Беше напрегната и Киган едва устоя на желанието да я сграбчи в прегръдките си и да я защитава от целия свят. Тя бе дяволски крехка и уязвима, а така упорито се опитваше да не го показва! С престорен фалцет той изимитира:

— Пациентката Ан Уинтърс се чувства добре, като се има предвид преживяното и ще остане под лекарско наблюдение за известно време.

— Каза ли им, че сме на път за болницата?

— Да, обясних на сестрата, че се обаждам от името на майката на госпожица Уинтърс и най-късно след два часа сме там.

Най-сетне той я придърпа към себе си и Моди прошепна:

— Какво щях да правя без теб? — но не искаше да мисли за това в момента…

 

 

Двамата забързаха към асансьорите. Моди си повтаряше номера на стаята като папагал, а Киган й помагаше да се промъкнат през тълпата в коридора, за да стигнат до целта.

— Точно след стаята за преобличане вляво. Ти върви, миличка, а аз ще те чакам тук, в коридора. Ако ти потрябвам за нещо, повикай ме.

Моди намери сили само да кимне. По-късно щеше да се тревожи за всички неща, за които нямаше време да мисли сега. Вдигна глава, за да му благодари, а той бързо я целуна по бузата.

— Бог да те благослови! — прошепна тя и се затича към стаята.

Първото нещо, което забеляза, бе насиненото око. Второто — гипсираната дясна ръка. Третото — един кльощав младеж с очила, надвесен над Ан-Мари, който рязко се отдръпна.

Лекар?! С тениска с надпис „Подробности…“ и стрелка надолу? Той пламна така, че рамките на очилата му сякаш щяха да се разтопят. Младежът се опитваше да прикрие факта, че в мига, преди тя да влезе, бе целувал дъщеря й. Уау!

— Мамче! О, мамо, не биваше да… Казах на Джери да не…

— Какво се е случило? — Моди трескаво огледа дъщеря си за други поражения. — Горкото ти лице… И ръката ти! Добре ли си? Не, разбира се, че не си! Какво се случи? Разкажи ми всичко! Не ми спестявай нищо, защото после ще разпитам лекарите!

— Мамо, това е Леонард Стивънс. Ние сме сгодени.

— О, Господи! — Моди се тръшна в креслото, което младежът услужливо й подаде точно навреме.

Коленете й сигурно се подкосиха, защото не бе хапвала цял ден. А може би, защото само преди три седмици, по време на Коледната ваканция, Ан-Мари все още бе нейното мъничко момиче — детето, което пиеше какао, носеше пантофки със зайчета и си навиваше кичур коса около пръста, когато се замисляше за нещо…

— Мамо, наистина съм добре. Ръката ми е счупена на две места, а според Лео и окото ми си го бива.

— Никога не съм казвал това, само…

— Като след класическо кроше — пошегува се Ан-Мари и се усмихна едва-едва, защото подпухналите устни я боляха.

— Добре де, ще го видиш със собствените си очи — обади се младежът. — Не се опитвам да крия истината от теб.

А истината е, помисли Моди със смесени чувства, че тук е добре дошла толкова, колкото подранил сняг.

— Мамо, нямаше нужда да идваш. Обадихме се само защото Лео реши, че би искала да знаеш. По всяка вероятност утре ще ме изпишат и пуснат вкъщи.

— Вкъщи?! — повтори Моди.

— Лео иска да остана известно време при майка му. Те живеят близо до колежа и той ще ме кара с кола всеки ден. Госпожа Стивънс каза, че няма нищо против.

Моди се облегна назад и почувства, че й се завива свят. Нещата набираха скорост, а всъщност не би трябвало да се променят изобщо. Това беше нейната Ан-Мари, а не на Лео и — разбира се, не на някаква непозната жена, която живеела близо до колежа и казала, че няма нищо против!

— Моди? — Киган се появи на прага.

Три глави се обърнаха към вратата. На Моди й се искаше да се затича и да се скрие в прегръдките му, докато всичко не се върне по местата си. Вместо това обаче му се усмихна и го покани да влезе.

— Рич, това е дъщеря ми. Ан-Мари, и приятелят й Лео Стивънс.

— Годеникът — поправи я Ан-Мари, а Киган повдигна вежди.

— Деца… — Моди знаеше, че по-късно Ан-Мари ще я убие за това обръщение. — Това е полковник Киган. Той ми предложи да ме докара, когато ми съобщиха за случилото се.

Тя видя любопитните искрици в очите на дъщеря си, но не добави нищо. А и какво би могла да каже? Че полковник Киган е мъжът, с когото случайно живее от няколко дни, мъжът, с когото се бе любила три пъти миналата нощ? Мъжът, който за една нощ й разкри повече за самата нея, отколкото бе научила за себе си през целия си живот като девственица, съпруга и разведена жена?

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожице Уинтърс — Киган се усмихна и Моди видя как любопитството в очите на дъщеря й се смени с нещо друго. — Стивънс, за мен е удоволствие да се запознаем. Моите поздравления и благопожелания. Как се случи това? — обезоръжи всички с усмивка и поясни: — Имам предвид катастрофата, а не годежа.