Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (4)

Трета глава

Когато Моди почука на вратата и влезе, Киган, увит в най-запазения от влажните юргани, седеше на една табуретка в ъгъла.

— Предполагам, че носите спасителен пояс.

— Съжалявам. Когато вали, Ан-Мари обикновено ляга при мен.

— Ако това е покана…

— Не е. Ще се задоволите ли с кушетката?

— С или без врата върху нея?

— По избор — тя се опитваше да овладее треперенето си.

— Врата върху леглото ли е най-доброто, което можете да ми предложите? — замърмори недоволно той.

— Предлагам ви сухо място за през нощта, полковник Киган. Можете да се възползвате или да си тръгнете.

— Ужасно съм ви задължен, мадам — изрече той не без известна доза ирония.

— Няма за какво. Според вас, това си е вашият покрив.

— Според мен ли? Мислех, че вече сме изяснили нещата. Нима подлагате думите ми на съмнение?

— Не се съмнявам, че сте един от Киганови, но това не означава, че произхождате от същия род, който е построил къщата.

— Какво ви накара да промените мнението си през последния час? — изръмжа той.

— Не съм го променяла. Всъщност все още не съм определила становището си.

— Но ме приютихте.

— Не можех да ви оставя полумъртъв върху земите на острова ми — каза тя с усмивка, пред която Мона Лиза изглеждаше като цирков клоун.

— По дяволите, не съм полумъртъв! — избухна той.

Моди повдигна вежди, а спокойствието й даваше преимущество.

— Така ли?

Проклинайки, Киган сви ръце в юмруци и одеялото му започна да се смъква. Той го хвана, ала от рязкото движение изстена от болка и отново избълва яростни проклятия.

— Повтаряте се, полковник. Смятах, че сте били в армията достатъчно дълго, за да имате по-добър речник. Искате ли леглото, или не?

Той не отговори веднага и Моди се върна в дневната, която бе и кухня, и трапезария, и работилница за поправки, и ателие. Овехтелият халат й причиняваше неудобство, а и нощницата се подаваше под него. Тя се изпъна, сякаш така щеше да стане по-висока. Но както често казваше баща й, достойнството е въпрос на маниери, а не на височина.

Полковникът духна свещта си и я последва. Моди си каза, че мъж с неговото телосложение и характер би трябвало да изглежда абсурдно, увит с юрган от благотворителна разпродажба, но не беше така. Ричмънд Киган се държеше с достойнство. Баща й бе прав. Разбира се, това частично би могло да се дължи на факта, че е с около една стъпка по-висок от нея, и имаше тяло, за каквото повечето мъже само биха могли да мечтаят. С или без дрехи, полковник Киган май бе по-опасен, отколкото тя смяташе в началото.

— Ако ви трябва още една възглавница, ще ви дам от моите.

— Благодаря. Ще мина и без нея.

— Настанявайте се — промърмори тя и се запъти към стаята си.

— Това кафе за сутринта ли го пазите? Около една трета от джезвето е пълна.

— Не — отвърна тя, въпреки че, ако не я беше попитал, наистина щяха да го пият на закуска.

— Имате ли нещо против да си сипя?

— Моля, заповядайте.

Силен порив от дъжд и вятър блъсна прозорците и един от кепенците се разби в стената. Моди не му обърна внимание, но Киган реагира така, сякаш това бе изстрел от пистолет.

— Не се безпокойте — успокои го тя. — Кепенците са прикрепени към стената, но понякога куката се изважда и те влитат вътре.

Отново се чу оглушителен трясък. Един клон удари покрива. Моди бе свикнала със звуците в старата къща, но полковникът явно имаше проблеми с нервите и едва ли бе разумно да пие още кафе. Това обаче си бе негова, а не нейна грижа.

— Ами… Лека нощ, полковник — спокойно изрече тя и отново се упъти към уютната си спалня.

— Мога да изляза навън и да оправя проклетото нещо, иначе и двамата няма да можем да мигнем.

— Точно сега ли? Но навън вали!

— Къде са инструментите?

— Добре, добре, отдръпнете се. Просто ще го затворя отвътре до сутринта. — Тя опита да се пресегне, но той препречи пътя й. — Може ли да мина?

— Ако сега отворите, направо ще се наводни! Вятърът блъска водните струи точно от тази страна.

— Забелязах, но вие сте този, който не търпи никакъв шум.

— Но съм и този, който предложи да го оправи!

— Да не би да изпитвате горещо желание да валсирате под дъжда посред нощ със секнат кръст?

— Кръстът ми не е секнат! — извика той.

— Ами защо тогава днес следобед буквално лазехте на четири крака?

Погледът, който й хвърли, би срязал и гранит.

— Беше мускулен спазъм, ясно ли е? Сега всичко ли е наред?

— Всичко, като изключим характера ви.

— По дяволите, госпожице, характерът ми е много добър! Сега ще ми дадете ли инструменти, или да свърша работата с голи ръце?

— Защо просто не оставите нещата така? — Моди се усмихна сладко, взе мушама и я постла под прозореца. Вдигна стъклото и вятърът нахлу. Купчина листа се разпиляха из стаята, една картина падна, а Киган едва удържа юргана около себе си и започна да проклина отново. За по-малко от минута Моди захвана кепенка с куката отвътре.

— Готово, ако куката не се измъкне от старото дърво, ще издържи до сутринта — нави мушамата и я напъха зад порцелановата мивка.

В погледа му се четеше желание да я удуши.

— Обслужете се с кафето, полковник Киган — каза тя и се усмихна. После — за кой ли път, се запъти към спалнята си.

— Госпожо Уинтърс!

Моди спря, без да се обръща. Въпреки че бе полковник, излайваше заповедите си като фелдфебел.

— Да, сър?

— Бихте ли ми казали нещо?

— Ако мога, сър.

— Миличка, бих могъл да понеса цялото безочие, на което си способна, ако това ще ти достави удоволствие.

— Радвам се да го чуя — този мъж я изнервяше, а тя не се ядосваше лесно.

— Защо просто не ме помолихте да оправя проклетия кепенк, вместо да се фукате с независимостта си? Вие сте от онези жени, които държат да докажат, че са по-добри от всеки мъж!

Тя бавно се обърна и впи поглед в лицето му. Не биваше да го прави! Очите му бяха невероятно красиви, а тя не искаше да се разсейва точно сега.

— Няма нужда да го доказвам, полковник. Първо, полковник, аз…

— Името ми е Рич.

— Както вече казах, първо аз…

— Кажи го!

— Да кажа какво?

— Кажи името ми, по дяволите!

Левият крак на Моди, обут в чехъл, започна нервно да потропва по пода.

— Първо, полковник Киган, съм свикнала и способна да се грижа за себе си и за моя дом — изчака дали той ще реагира на думите „моя дом“, но Рич не го направи и тя продължи: — Що се отнася до независимостта, всеки, който е поне малко с ума си, би се въздържал да излиза навън в такова време. Дори ако го бяхте заковали, при истинска буря щеше да се наложи да го отскубвам, за да го затворя и старото дърво можеше да не издържи. Лека нощ, полковник.

Той я проследи с поглед, докато изчезваше зад белязаната от годините орехова врата. Преброи наум до петдесет, за да се поуспокои, ала това не помогна.

Какво им ставаше на жените в днешно време? Дори сестрите му, изведнъж, се оказаха твърде горди, за да приемат помощта му.

Тази Уинтърс наистина имаше нужда от помощ, но трябваше да намери начин да заобиколи проклетата й гордост. Само в това бе проблемът — гордостта! Дявол да го вземе, той не се стремеше да я унижи! Харесваше жените. Дори се възхищаваше от независимостта им. Всяко дете знаеше, че мъжете са по-силни. Ненапразно Бог ги бе създал такива! Жените трябваше да се грижат за дома и семейството, а мъжете да ги защитават и да печелят пари. Но в момента цялото женско съсловие отричаше естествената подредба на света.

Киган посегна към сака и измъкна колосана униформена риза, нави я на руло и я постави точно на осемнадесет инча от края на вратата. Върна се в стаята с течащия покрив, взе възглавницата и я обърна от сухата й страна. После легна внимателно, като внимаваше навитата риза да е точно под врата му, а краката си постави върху възглавницата. Притисна болното място към дървото и придърпа завивката до брадичката си.

С поглед, прикован в тавана, продължаваше да се чуди защо жените са така дяволски решени да се справят без мъже. Без него! Отначало — Алис. После — сестрите и снахите му. А сега и тази миниатюрна статуетка с прекрасни зелени очи…

 

 

— Сигурно вече искате да си отидете — каза Моди на следващата сутрин, докато пиеха кафе и закусваха бекон и препечени филийки.

Тя отново бе облечена с джинси и няколко ката фланели отгоре. Той преброи поне три: розово поло, черен вълнен пуловер и покрита с петна от бои риза. Нищо обаче не можеше да скрие съблазнителните форми на тялото й.

— Не бързам — повдигна рамене Киган, без да обръща внимание на леките бодежи там, където вчера бе мускулният спазъм.

— Ами… Добре. Всъщност това си е ваша работа, но не очаквайте да играя ролята на домакиня. Имам доста грижи, за да чакам, докато решите.

— Какво да реша?

Кое от двете бе тя, чудеше се Киган — ученичка, както изглеждаше, или зряла страстна жена, каквато той подозираше, че е? Имаше нещо в погледа й, което му подсказваше, че не е толкова млада, колкото изглежда. По-скоро бе около тридесет и пет годишна, плюс-минус няколко години. Интересна възраст. Достатъчно млада бе, за да се наслаждава на зрелостта си. А защо не и на неговата?

Очите му се спряха на чувствените й устни и нишката на мисълта му се скъса. Моди ги облиза несъзнателно и той усети, че се облива в пот.

— Вие, ъ-ъ-ъ, май искахте да реша нещо?

— Да решите какво искате да вземете за семейството си.

— Семейството ми… А, да! Значи все пак се съгласихте, че къщата е моя.

— Никога не съм твърдяла противното.

— Опитахте се да ме изгоните от острова, а снощи…

— Да, но островът не е ваш — Моди отпи от кафето и положи усилия да не се впечатлява от привлекателния мъж срещу нея. Самото му присъствие предизвикваше приятни тръпки, които пролазиха по гръбнака й. — Реших да ви присъдя къщата. Въпреки че едва ли сте от онзи род Киганови, сигурно имате повече основания от мен.

— Не мога да повярвам! Каква отстъпчивост! — Рич отново си бе възвърнал чувството за хумор.

— Не казвам, че ще се изнеса, просто споменавам, че вероятно наистина сте роднина на хората, построили това място преди сто години.

— Деветдесет и девет!

— Както и да е. Сега, след като дойдохте, видяхте и победихте, предполагам, че бързате да се приберете там, където живеете.

— Кънектикът. Северен Хартфорд. Но не бързам.

— Добре… Забавлявайте се. След няколко минути аз излизам. Имам работа от другата страна на острова, но ако мога да ви помогна с нещо, преди да тръгна, например да занеса багажа ви до лодката, само кажете. Старите неща са ваши, а новите — мои. Имам ви доверие. Надявам се, че различавате старо от ново.

— Бюстът… Той тук ли беше, когато се нанесохте?

Моди погледна към поочукания бюст изпод слънчевите си очила.

— Имате предвид Йохан ли? Не мислите, че бих купила такава грозотия, нали? — тя отново се усмихна и Киган остана като поразен от гръм — усмивката й беше невероятна! Най-сетне откри разковничето. В нея нямаше никакъв фалш. Беше това, което е, и му харесваше.

— Йохан ли? — огледа бюста. Едното ухо липсваше, носът и едната вежда бяха сериозно повредени. Явно често бе падал по очи.

— Йохан Бах. Отначало го помислих за Бетховен, но косата беше различна. Заради липсващото ухо би могъл да е и Ван Гог, но повече прилича на музикант, нали?

— Тогава е Йохан и тъй като с него вече сте на „ти“, можете да го задържите.

— Дали децата ви няма да имат нещо против?

— Моите деца, ако изобщо имах такива, нямаше да разберат за него.

— Не казахте ли, че имате деца?

— Нямам. Ако съм споменал нещо за деца, се е отнасяло за племенниците ми. А те са почти дузина.

— Явно сте доста близки — заключи тя, а Киган я изгледа подозрително.

Съжаление ли долови в думите й? Като че ли „госпожица Независимост“ имаше пробойни в металната си броня!

— Да, сигурно. Какво ще кажете, ако тази сутрин огледам мястото и отскоча да напазарувам за следващите дни? Какво ни трябва?

— Да ни трябва ли? За какво?

— Ами… Става дума за храна, инструменти, материали за покрива…

— Аха. Момент, полковник! — тя се изправи. — Ако се тревожите за откачения кепенк, имам си собствена система и ще се погрижа за него до следващата буря, а ако се тревожите за…

— Не се тревожа за нищо, Моди. Докато съм тук искам да се уверя, че покривът няма да се срути върху вас. Семейството ми би могло да мине и без дело за обезщетение.

— Я виж ти!

— Така че, както вече казах, ще огледаме всичко, ще изготвим списък на наложителните на първо време поправки. И докато се занимавам с това, ще се погрижа да не оставаме без храна.

— А, не! Няма да се бъркате в работите на моята къща…

— Чия къща?

— Никакви запаси, ако съм ви разбрала правилно. Не ми трябва нищо от вас, полковник Киган.

— По дяволите, името ми е Рич! Няма да умрете, ако го кажете.

Той отново беше вбесен. Моди сви рамене — този мъж избухваше много лесно.

— Както и да е. Не искам да ровичкате из моята къща…

— Моята къща!

— Нашата къща тогава. Достатъчно безопасна е, иначе не бих позволила на дъщеря си да стъпи тук, пък и…

— Ако наистина имате дъщеря и мястото е толкова безопасно, защо тогава тя не живее при вас?

— Има основателна причина. Ходи на училище.

— Училището на Хатерас ли?

— Не. Посещава колеж.

— Дъщеря ви посещава колеж?

— Да, полковник Киган. Колкото и да ви е чудно, ние, хората от Аутър Банкс, сме грамотни — Моди трудно се сдържаше, а това не бе в стила й. Обикновено беше толерантна, но този свръхедър, свръхнахален и свръхмъжествен оловен войник имаше нужда от здраво разтърсване и тя се изкушаваше да го направи.

— Причината, поради която не желая да се мотаете из къщата ми, е да не се нараните отново, полковник. Не и на моя остров. Нямам време за губене като медицинска сестра. Съжалявам за това, което се случи вчера, но сам сте си виновен. Трябваше да ме уведомите за пристигането си — можеше да се закълне, че Киган кипи от гняв, но тъй като той не протестира, тя продължи: — Същината е в това, че човек с лоша координация като вашата не бива да човърка такава съборетина. Може да стане опасно, ако не сте наясно какво вършите, а вие явно не сте. Не знаете кои части на къщата са здрави и кои — не. Най-вероятно ще пропаднете в някоя дупка на пода и ще трябва да ви измъквам, а честно казано, смятам да прекарам времето си по-приятно. Освен това… — не успя да измисли нищо друго. — И… Да, това май е всичко, което имах да кажа — о, да, той несъмнено кипеше от гняв! — Сега, полковник, ако нямате нищо против, ви казвам довиждане.

Той заобиколи масата, преди тя да успее да направи и крачка. Надвесен над нея, бе толкова близо, че тя можеше да види ръбовете на изгладената и колосаната му риза. Тя отстъпи назад, а той я последва.

— Името ми е Рич — каза той толкова меко, че гласът му звучеше като мъркане на котка. Кажи го!

Очите й отбягнаха погледа му. Изведнъж се почувства нервна. А тя никога не се чувстваше така!

— Моля ви… — прошепна.

— Кажи името ми!

— Какво значение има дали аз…

Въздухът около тях съдържаше достатъчно заряд, за да задвижи бомбардировач Б-12. В мига, в който ръцете му я обгърнаха, Моди можеше да се закълне, че е разтърсена от токов удар.

Той я повдигна и устата му заглуши всичките й протести. Сърцето й пропусна няколко удара, а коленете се подкосиха. Не й достигаше и въздух. Последната й мисъл беше, че това е реакция на тялото й, породена само от плътско желание. Една целувка. Голяма работа!

Знаеше обаче, че е нещо повече…

Наистина ставаше нещо необичайно. Целувката се превърна в страстен порив, опожаряващ всичко край себе си.

Малките юмручета на Моди безпомощно заудряха гърдите му, после се отпуснаха и се плъзнаха по стомаха му, като спряха на колана. Бе зашеметена от усещанията, които той предизвикваше у нея.

Рич имаше вкус на кафе и излъчваше някакъв екзотичен мъжки аромат, който тя не можеше да определи — нещо по-опияняващо и от домашното вино на чичо й Бъстър.

При първия допир на езика му, пръстите й потънаха под колана, а земята сякаш се изплъзваше изпод краката й като подвижни пясъци.

Моди не си спомняше кога се е целувала истински за последен път. Как би могла да забрави тази силна, дива и сладостна тръпка, която се разливаше по тялото й и помиташе всяка искрица здрав разум?

„Защото никога преди не ти се е случвало, ето защо! Никога! Не и по този начин!“, мерна се в замъгленото й съзнание.

О, Господи, защо просто не излезе от къщата? Защо не приключи с това, докато предимството беше на нейна страна?