Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (9)

8

Когато Мира се събуди, денят вече беше настъпил. Тя установи, че някой я е съблякъл и я е завил с одеялото. Дори беше събул чорапите й и грижливо ги беше окачил на облегалката на стола. Роклята й също беше акуратно сгъната.

Мира предпазливо се надигна на лакти и забеляза, че прозорецът е леко отворен, а завесите са спуснати. Милостивият самарянин беше свалил обиците и колието й и ги беше оставил на нощното шкафче.

На вратата се почука и в стаята влезе Ели. Тя носеше табла с кафе, препечена филийка и два вида мармалад.

— Добро утро, мис Линдън. Донесох ви да хапнете нещо. Как сте днес?

— Благодаря, Ели, по-добре съм. Все още съм малко скована.

Докато Ели се занимаваше със завесите, Мира отчаяно размисляше дали да я попита кой й е съблякъл дрехите снощи и я е сложил в леглото. Но тя се страхуваше, че Ели ще отрече, че е била тя и ще започне да изказва разни предположения кой би могъл да бъде.

— Ще оставя таблата на нощното шкафче, така ще ви е по-удобно.

— Благодаря ви, Ели, много сте мила.

— По-лесно е да съм мила, отколкото непрекъснато да се карам със Си.

— Така ли?

— Да. Как е коляното ви?

— Коляното ли? Мисля, че е по-добре.

— И аз така мисля. Този негодник се втурна посред нощ в стаята ми да иска балсам от гъша мас. По-рано често я употребявах, когато някое от децата паднеше. Преди имахме много гъски и сами си правехме мехлема. Днес никой вече не иска да се занимава със селско стопанство. Всички са градски хора. Много правилно постъпи Джаксън, че спря работата в имението за пет години.

— Нямате ли вече животни?

Ели се ухили.

— Напротив. Снощи вашият Си се появи с две миещи мечки в чувала си. Твърдеше, че са му приятели и настояваше да им дам месо от хладилника. Сигурно до края на живота си ще трябва да храня тия животинки.

— Миещи мечки? — промърмори Мира.

— Да, странно, нали? Но сега трябва да си вървя. От три дни не съм чистила. В тази къща никой, освен мен не се грижи за чистотата. По-късно ще дойда да взема таблата.

Ели бързо излезе.

— Миещи мечки — прошепна отново Мира. Значи по обратния път Си и Ейб Тагърт бяха спрели отново край изгорялата й къща. Най-важно за него е било отново да види косматите си приятели.

Мира усети, как в гърдите й се надига топло чувство към този толкова спонтанен млад мъж и се изчерви. Щом посред нощ е отишъл да иска гъши мехлем от Ели, значи той е бил милостивият самарянин. Тя опипа коляното си и усети тънкия слой мазнина. Сега спокойно можеше да го натисне, без да изпищи от болка. Вече й беше лесно да прости на Си нахалството му.

* * *

Мира облече блуза и пола, тъй като панталонът й имаше големи дупки на коленете. Тя не искаше да затруднява допълнително Ели и реши сама да занесе таблата в кухнята. Там нямаше никой. Мира остави таблата на масата и застана в нерешителност, мислейки къде да отиде. Сети се, че все още не е била в източното крило на къщата, където живееха всички членове на семейството. Тя, разбира се, знаеше, че не е много прилично да обикаля из чуждата къща, но не можа да устои на любопитството да опознае по-добре родния дом на Сайлъс Грегъри.

Докато се качваше по стълбите, й дойде на ум, че може да се оправдае, че е тръгнала да търси Си. Всъщност това беше истина. Тя постоянно го търсеше.

Стълбата беше твърде дълга и Мира доста се задъха, докато се изкачи по нея. Тя спря и се огледа. Дълга галерия минаваше покрай горния етаж на приемния салон. В две от отсрещните стени също бяха вградени врати, които сигурно водеха в някакви тъмни коридори.

Мира обиколи галерията и се върна отново на стълбището. Погледна надолу и видя Луиза и Ели, които разговаряха. От това разстояние не можеше да чуе думите им, но от жестовете им разбра, че се касае за нещо дълбоко лично. Докато Луиза говореше, тя често се извръщаше и се озърташе към източното крило. При това оживено размахваше ръце. Ели беше навела очи и сякаш се стремеше да осмисли онова, което й говореше Луиза. Тя само кимаше и отговаряше едносрично. Внезапно Луиза погали Ели по сбръчканите бузи и леко я побутна към дневната.

Тя изчака, докато Ели се появи отново с голяма връзка ключове на Луиза и извади кърпа за бърсане на прах от джоба на престилката си. Тя промълви нещо, след което Луиза кимна и за ужас на Мира се заизкачва нагоре по стълбите.

Мира се дръпна назад в галерията. Не се осмели да отвори никоя от вратите, тъй като се боеше да не попадне на някой от членовете на семейството. Когато обаче чу стъпките на старата дама, бързо натисна бравата на най-близката стая. Тя се оказа заключена.

Мира се разтрепери от страх. Не искаше Луиза да я завари тук. Какво щеше да й каже? Как да отговори на въпросите й? Затова тръгна към дъното на галерията и се сви зад парапета. Молеше се Луиза да не дойде насам.

Изглежда Бог чу молбите й.

Когато забеляза, че отново е сама, тя предпазливо се промъкна обратно към стълбите и погледна надолу. Ели седеше на първото стъпало и спокойно лъскаше едно от перилата.

Мира разбра: Ели стоеше на стража. В един от страничните коридори се чу шум от затваряща се врата.

Тя отново изтича да се скрие, тъй като се уплаши, че Ели ще вдигне очи и ще я види. Повече от всякога трепереше пред мисълта, че могат да я открият. Не само защото се беше държала неприлично като гостенка на този дом, но защото случайно беше станала свидетелка на малък заговор между Луиза Грегъри и старата икономка. Тайнственото им поведение ясно показваше, че приключението й трябва да остане в тайна.

В този миг Мира чу, че в коридора, по който вървеше Луиза, падна някакъв стол. Тя се промъкна на пръсти и спря в началото на този коридор. Внезапно обаче някъде навътре се отвори врата и Луиза излезе в коридора.

Мира моментално побягна към скривалището си. Дано не я бяха забелязали! Докато тичаше към следващия коридор, чу гласа на Луиза.

— Ели?

Никой не отговори.

Мира се дръпна навътре, спря за момент и чу приближаващи се стъпки. Натисна първата брава, която й се изпречи пред очите с отчаяната надежда да открие поне една отворена врата.

За нейна изненада това беше вратата на малък стенен шкаф. Той беше пълен наполовина с ленени кърпи, грижливо подредени по рафтовете. Мърморейки думи на благодарност, Мира се скри в шкафа и дръпна вратата.

След секунди обаче видя нечия сянка да пресича ивицата светлина, която проникваше под вратата. Чу дишането на Луиза и дрънчене на ключове. Преди Мира да събере смелост, да се обади, старата дама пъхна ключа в ключалката на шкафа, чу се щракане и вратата беше заключена.

Веднага след това сянката изчезна и Мира чу стъпки, които постепенно затихнаха.

Без да произнесе нито дума, Луиза хладнокръвно я беше заключила в шкафа. Това хладнокръвие изненада Мира много повече, отколкото самия акт на заключването. Луиза сигурно я беше видяла, но защо не я повика, не й заговори? Защо й трябваше без всякаква причина да заключи този шкаф за бельо в края на коридора? Нали това, което имаше да върши, беше в другия коридор?

Мира усети, че няма да издържи дълго в тесния шкаф. Затова почна да чука по вратата, отначало леко, и да вика Луиза и Ели, докато накрая отчаяно заблъска с юмруци по вратата и завика с всички сили. След малко сложи ухо на ключалката и се ослуша. Вече й беше все едно, че ще я открият в това неловко положение, искаше на всяка цена да излезе от шкафа. Усещаше, че скоро ще изпадне в истерия.

Мира предполагаше, че Луиза не е казала никому нито дума за случилото се, а Ели отдавна е престанала да лъска перилата. Знаеше също, че къщата е твърде солидна и пресметна, че почти няма вероятност някои да чуе виковете й.

Почти припаднала от страх, тя се отпусна на пода и вдигна ръце в няма молба към небето. Нещо се закачи в ръкава на блузата й и одраска кожата на ръката й. Треперещите й ръце опипаха раната и потърсиха предмета, който беше я причинил. Оказа се, че това е пирон, на който беше закачен някакъв ключ. Мира беше толкова развълнувана, че изпусна два пъти ключа и трябваше опипом да го търси в тъмното, преди да успее с последни усилия да го пъхне отвътре в ключалката. Сега пък се обърка и няколко пъти го завъртя в обратна посока. Като плачеше тихичко и се молеше, тя най-после превъртя ключа и вратата се отвори. Мира падна напред и удари болните си колена. Пронизващата болка я накара да се опомни и, като плачеше и се смееше непрекъснато, тя се претърколи и седна на пода.

Дълго седя така, докато най-после се успокои. После предпазливо се изправи и тръгна към стълбището. Облегна се на перилата и се свлече надолу по стълбите. Без да обръща внимание на нищо около себе си, тя се домъкна до стаята си и се заключи. Не искаше нищо друго, освен да си почине, да се успокои, да помисли и най-после да престане това лудо биене на сърцето й.

Едва когато влезе, тя забеляза, че все още стиска в ръката си ключа от шкафа. Известно време го погледа втренчено и после, сякаш без да съзнава какво върши, го пъхна в ключалката на вратата си.

Този ключ влизаше свободно в тази врата, също както във вратата на онзи шкаф. Първата й мисъл беше, че е попаднала на ключ, който отключва всички врати в къщата. После реши, че Ели сигурно също има подобен ключ, Ели, която без много да му мисли даде ключовете си на Луиза.