Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (13)

12

Мира угаси всички лампи, освен тази на нощното си шкафче и си легна. Обаче не можа да заспи. Непрекъснато изброяваше в ума си въпросите, които не беше задала на Си, и аргументите си срещу евентуалните му отговори.

Изобщо Си като че ли не беше твърде впечатлен от преживяванията на Мира. А тя му беше разказала всичко. Той обаче, той не й беше казал нищо.

Внезапно на вратата леко се почука. Мира хвърли поглед към часовника си и видя, че е един и половина. Отново се почука и тъй като тя все още размисляше, дали да се обади, чукащият завъртя дръжката на вратата. Тъй като беше заключено, нощният посетител почука този път по-силно.

— Да! Кой е? — попита страхливо Мира.

— Самуел. Мистър Марш, мис Линдън. Мога ли да поговоря с вас?

Мира едва не се засмя от облекчение. От цялото ужасно семейство този дребен мъж бе най-безобидният.

— Момент, мистър Марш — обади се тя, скочи от леглото, приглади косата си и отключи.

Самуел застана пред нея, облечен в утринния си халат и с грижливо пригладена рядка коса.

— Влезте, моля — покани го Мира. — Аз не спях. Днес се случиха твърде много неща. Как е Мери?

— Спи, защото я натъпкаха с успокоителни. Тя е толкова силна и самостоятелна. Бедната! Заради нея съм дошъл в този късен час.

— Моля, седнете. Нараняването на Мери сигурно много ви е разстроило.

Самуел Марш изгледа Мира със странен израз в очите.

— Не, съвсем не. Е, малко все пак, може би, но много повече се тревожа за вас.

Мира трепна и го загледа внимателно, макар че в държанието му нямаше и следа от агресивност.

— Май не ви разбирам твърде добре, мистър Марш.

— Може би не трябваше да ви го казвам, но Мери е съвсем сигурна, че днес някой е искал да убие вас, а не нея. Естествено, тя довери това само на мен и след като изслушах подробния й разказ, трябва да кажа, че тя има право.

— Странно, мистър Марш — произнесе колебливо Мира, — но аз стигнах почти до същото заключение.

— Говорихте ли с някого за това, мис Линдън?

— Да, в края на краищата, на никого не му е приятно да го уплашат до смърт. Говорих с шерифа и със Сайлъс.

— Със Сайлъс ли? — прошепна изплашено Самуел.

— Защо не?

— Нима не разбирате? Мери с била тази, която с предложила да отидете до извора. Тя ви е задържала да не паднете и двата куршума щяха да улучат вас, ако не бяхте се отърколили на земята. Полицията веднага ще сметне, че Мери нарочно ви е отвела там.

— Обаче ако наистина е имало такъв план, той пропадна. Естествено, че съжалявам за това, — което се случи с Мери, но съм сигурна, че ще се справи с шока и с раните много по-добре от мен. Вярно е, че разсъждавам егоистично. Но все пак се надявам да ме разберете.

— Естествено, мис Линдън. Но сега ви моля от все сърце да си отидете. Още утре напуснете тази къща! Знам, че трябва да се явите пред съда по делото за имота, факт е също така, че един Грегъри подпали къщата ви и семейството е просто задължено да се погрижи за вас. Но много по-добре е веднага да си отидете. Каквото и да се надявате да спечелите, то не може да се сравни с живота ви.

— Моят… живот?

Той кимна.

— Който и да се е опитал да ви убие, той ще се опита пак. И ако този път успее, полицията ще разследва всички обстоятелства около смъртта ви и непременно ще си припомни днешните ви показания. Тогава сигурно ще набедят Мери в съучастничество, макар че и тя самата е била ранена.

— Значи, аз не съм единствената, която мисли егоистично — отбеляза Мира. — А чия съучастница е според вас Мери? И изобщо — защо някой би имал интерес да ме убие?

— Не знаете ли защо? — попита Сам.

— Не, не зная.

Той сведе очи, сякаш искаше да скрие мислите си от питащия й поглед.

— Не съм съвсем сигурен, че и аз знам, мис Линдън. Всъщност аз не съм член на това семейство. Но обичам Мери с цялото си сърце, а вашето присъствие в този дом е опасно за нея. О, толкова е ужасно да си мъж и при това да имаш толкова малко сила и смелост. Седя си аз тук и разказвам на една прелестна млада дама, че я заплашва смъртна опасност, без да имам смелостта да й обясня и да предприема каквото и да било. Просто ви моля в името на Мери и на мен: напуснете „Грегъри Истейт“ и никога повече не се връщайте!

Собствените му думи дотолкова го изнервиха, че той скочи и почти бегом напусна стаята. Напълно смутена и объркана, Мира остана да гледа след него. Нямаше никакъв смисъл да го разпитва повече. Тя беше сигурна, че той не знае нищо, а само предполага някои неща.

Но беше крайно време нещо да се промени. Тя трябваше да знае, защо именно нея е споменал в завещанието си старият Сайлъс А. Грегъри и защо един от наследниците му — или всички вкупом — не се спираха дори пред убийство.

Въпреки че беше четири часът сутринта, Мира реши, че няма да чака нито минута повече. Веднага щеше да слезе долу и да потърси обяснение от Ейб Тагърт.

* * *

Мира мина през кухнята и излезе на задната веранда. Оттам ясно се виждаше къщата на прислугата. Тя беше едноетажна, но обширна. По-рано в нея са живели готвачи, камериерки, домашни майстори и градинари, но сега подслоняваше само Ейб и Ели. Мира знаеше, че няма лесно да открие Ейб, но беше решена на всичко. Тръгна по пътеката към къщата и бързо изкачи няколкото стъпала до входа. После силно почука на вратата и извика:

— Ейб Тагърт!

След известно време се чуха стъпки. Някой дръпна резето и отвори вратата. Появи се Ели в широк стар халат и с разпуснати коси.

— О, вие ли сте? — промърмори тя. — Какво искате?

— О, Ели, тук ли е мистър Тагърт. Трябва да поговоря с него.

— По това време! Да поговорите с него? Но какво има? Да не е избухнал пожар? Или сте видели крадец?

— Просто искам да говоря с него. Много е важно — поне за мен. Тук ли е той?

— Отде да знам къде е този стар чудак? Той идва и си отива и аз не му обръщам внимание, както и той на мен. Защо не се върнете в стаята си и не поспите още няколко часа? Утре рано ще го видите. И аз имам нужда от сън. Трябва да се грижа за цялата къща.

— Ели, непременно трябва да говоря с мистър Тагърт! Събудете го, кажете му, че съм тук.

— Вижте, мис Линдън, вие сте гостенка тук и аз си знам задълженията, но никой няма право да ме буди посред нощ. Вече причинихте достатъчно неприятности в този дом.

— Ели, това е много важно за мен. Моля ви…

— Вижте какво ще ви кажа: върнете се обратно в къщата, а аз ще събудя Ейб и ще му кажа, че искате да говорите с него. След пет минути ще дойде при вас. Съгласна ли сте?

— Разбира се. Ели, толкова съм ви благодарна и толкова съжалявам, че ви събудих. Но наистина е важно.

— Добре де, добре, вървете сега — промърмори Ели и тръшна вратата под носа й.

Мира остана смаяна в тъмното, мислейки за странното държание на прислужницата. Но все пак беше разбираемо. На нейните ръце тежеше цялата къща и работата й не беше никак лека.

Тя бавно тръгна обратно към голямата къща. Влезе в кухнята, наля си мляко в голяма чаша и се отправи към стаята си, отпивайки по глътка. Ейб не се появи, а Мира нямаше достатъчно смелост да отиде отново в къщата на прислугата. Тя се отпусна на леглото си и когато вече се зазоряваше, заспа дълбоко.

Малко след седем се стресна от силен шум по коридора.

Ейб Тагърт беше тръгнал към стаята й, но не беше успял да стигне дотам. Сара Грегъри, която обичаше да става рано, беше открила стария надзирател в малкото антре пред дневната. Черепът му беше разбит.