Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (16)

15

На следващата сутрин след закуска Си хвана Мира за ръка и я отведе в библиотеката. Затвори грижливо вратата и заговори:

— Трябва да обсъдим нещо важно, Мира. Но първо ще ви покажа нещо.

В ъгъла на стаята имаше стъклена витрина, пълна с книги. Си отвори вратата и показа на Мира 14 тома, подвързани с червена кожа.

— Тези томове съдържат четиридесет години от живота на моя дядо. Това не е точно дневник, тъй като са изпуснати много подробности.

Но това е хроника на издигането на един мъж през втората половина от живота му. Записките започват през испано-американската война. Когато войната свършила, дядо ми толкова бил свикнал с всекидневните си записки, че никога не се отказал от тях. Никога, чувате ли!

Мира разбра.

— Значи ще узнаем подробности за последните години от живота му?

— Правилно. Узнах, че до смъртта си е бил напълно с ума си, могъл е да мисли и пише. Доказват го последните писма, които е писал малко преди да умре, а да не забравяме и шестте подписа, поставени под документи за собственост върху малките ферми около имението. Затова се съмнявам, че е престанал да води дневници две години преди смъртта си, т.е. в началото на 1939 година. По това време стават толкова политически и обществени събития, че подобно прекъсване ми се струва невъзможно.

— Прочетохте ли тези хроники, Си?

— Дума по дума, и то още преди да навърша 20 години. Прочетох ги повторно преди известно време. Проблемът ми е, че не си спомням някои подробности от дневника за 1940 и 1941 г., защото съм го чел преди 10 години. Да, томовете бяха 15, а сега намирам тук само 14. Предполагам, че някой е решил да унищожи записките на дядото от последните години на живота му. Последните две години и особено последните два месеца са много важни. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да. В този последен том сигурно се съдържа отговорът на всички въпроси, които засяват всички ни — и мен включително. Защото аз никога не съм знаела, поради каква причина дядо Ви ми е завещал Дрезден Фарм. Може би родителите ми са знаели, но никога не са ми споменавали нищо. Си, точно за това исках да говоря с мистър Тагърт. Веднъж той намекна, че е присъствал като свидетел, когато е бил подписан документът… О, Боже!

Си присви очи и Мира се запита, дали и той се е замислил за същото, за което и тя. Дали подписът на Ейб върху завещанието, което беше в ръцете на крадеца, не е истинската причина за убийството му? С открадването на документа и отстраняването на единствения свидетел вече нищо не можеше да бъде доказано.

— Каза ли той, дали е имало и друг свидетел? — попита Си.

— Не, всъщност не каза почти нищо. Само че дядо ви си е играл с мен, и че родителите ми били чудесна двойка. Нищо чудно да е присъствал някой от семейството, Си.

— Може би.

— Когато прочетохте тези дневници, срещнахте ли името Брикенридж, Си? Това е моминското име на майка ми.

Си се засмя с глас и Мира усети, че ще последва някоя от арогантните му забележки.

— Откакто Ева е дала на Адам ябълката, жените винаги имат гузна съвест. И в нашето семейство от години се правят предположения, че вие може би сте последица от някоя афера на милия ни дядо. Мисля обаче ще сте несправедлива към майка си, Мира. Не приличате на семейство Грегъри. Освен това сте лишена от всякаква подлост, която е основна характерна черта на нашето семейство. — Си седна и подпря лакти на коленете си. — Съжалявам, Мира. Понякога приказвам, без да му мисля много.

— Понякога се питам, защо трябва да мине толкова дълго време, преди да ме атакувате? Как така изведнаж разбрахте, че непременно трябва да си върнете Дрезден Фарм?

Си се ухили.

— Баща ми беше любимият син на дядо. Затова Сайлъс му е оставил имението и по-голямата част от парите. Никой, освен мен не може да повярва, че за 20 години е пропилял цялото семейно богатство. Но това е точно така и именно затова е поставил в завещанието си клауза за отварянето му едва след пет години. Той не обичаше много Франк и Луиза и нарочно ги остави да треперят няколко години. А за Мери, за Джаксън и за мен въобще не се интересуваше. Знаел е, че не може да ни остави нищо и толкова.

Затова пък направи нещо друго, което беше неразбираемо за всички. В своето завещание потвърди волята на баща си, че шестте малки ферми трябва да останат собственост на посочените от дядото лица. И естествено моите тъпи роднини решиха, че баща ми е заровил парите в някоя от тия ферми. Затова ги изкупиха една след друга. Това започна преди няколко месеца. Вашият имот е последният!

— О, как ми се иска сега да съм в Ню Йорк и да седя на бюрото си! — простена Мира.

— Не, Мира. Вие не бива да си отивате. Всичко започна с вашето идване тук и ако заминете, никога няма да открием убиеца на Ейб. Вие сигурно ще си помислите, че искам да ви използувам като примамка, но това не е вярно. Просто трябва да зная кой от моето семейство е убиец. Акселсон никога няма да го намери, а ако ситуацията още повече се изостри, той въобще няма да се справи. Освен това вие не можете да си заминете, докато той не ви разреши. А аз се надявам, че няма да тръгнете, щом аз ви моля да останете.

На езика й напираше хаплива забележка, но тя замълча. Беше доволна, че под маската на привидното равнодушие за миг надникна лицето на истинския Сайлъс. Затова само кимна.

— Добре, Си. Ще остана чак до горчивия край, който може и да е моят. Мисля, че става въпрос за нещо много по-важно от фермата. Няма да имам спокойствие, преди да узная защо така се сблъсках с роднините ви. Но ми е необходим верен приятел, Си!

Той стана и протегна ключа от шкафа с книгите.

— Това е ключът за най-добрия приятел, който някога сте имали.

Мира се опита да скрие разочарованието си и тихо проговори:

— Надявах се, че вие сте този приятел…

Си отвори вратата на библиотеката и небрежно отбеляза:

— Титлата „приятел“ е последното, което бих желал от Вас, Мира. До скоро!

Шериф Акселсон и помощникът му пристигнаха в три часа следобед.

— Изстрелите са дадени с пушката, която е стояла в кухнята — обяви шерифът. — Дългите гилзи са били извадени, пушката е била заредена с къси патрони, а след като е стреляно, отново са поставени дългите гилзи. Хората от лабораторията твърдят, че патроните са били поставяни два пъти. Ели Глийсън и Ейб Тагърт преди известно време казаха, че с пушката не е стреляно през последните две-три седмици. Но сега тя е прясно смазана и не личат отпечатъци от пръсти.

— О, божичко! — промълви Франк Грегъри.

— Значи е бил някой, който знае как се зарежда и изпразва тази пушка — обади се Джаксън.

— И аз това казвам — продължи Акселсон. — Следователно всички вие сте заподозрени в опит за убийство. Моля ви да не напускате този дом. Мис Линдън и мисис Марш естествено се изключват от кръга на заподозрените.

— Но разбира се, шериф! — побърза да се съгласи Франк Грегъри. — Всички ние държим да видим убиеца зад решетките.

— А сега за Ейб Тагърт — заговори отново Акселсон. — Аутопсията показа, че Ейб е ударен с кръгъл предмет, увит в кърпа от някакъв син плат като копринено кадифе. Няколко влакънца са останали в косата му. Нали разбирате, че сега ще трябва да претърся къщата за парчето кадифе. Затова доведох и съответния служител.

— Тази година още не съм носил кадифе — отбеляза развеселено Си. — Май не подхожда много на обувки за тенис…

— Ще мине доста време, преди да претърсим тази голяма къща — продължи шерифът. — Не ми се вярва да открием нещо, но все пак трябва да опитаме. Май цялата нощ ще мине в търсене.

— Откъде ще започнете, шериф? — попита Луиза с ясно изразено неодобрение в гласа.

— Най-добре от партера — оттатък в западното крило, където живее мис Линдън — обяви шерифът.

За момент всички обърнаха очи към Мира и в тях просветна радост. Тя веднага разбра, че непознатият й враг спокойно би могъл да скрие търсеното парче кадифе нейде в елегантната й стая.