Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (11)

10

Времето вече нямаше значение за Мира. Действителността изчезна далеч, остана само мечтата й. Дори шумът от приближаващата се кола беше част от тази мечта.

Внезапно Мира усети нечии ръце върху себе си. После чу глас и изпищя. Усети, че я настаняват в някаква кола, но това не я интересуваше. Важното беше да сънува мечтата си докрай и после да се събуди, разплакана и изтощена както винаги. Можеше и да потъне в черния мрак на съня си и тя точно това направи.

Когато съзнанието й постепенно се възвърна, тя вече беше забравила мечтата си.

— Вече е по-добре — проговори нечий чужд глас.

Мира отвори очи и видя, че на леглото й седи мъж на средна възраст в син костюм и слушалки на врата. Той се усмихваше. Сигурно беше лекарят.

— Аз съм доктор Адлер от Грантвил — обясни мъжът. — Намерих ви на шосето. Как се чувствате?

— Какво е станало с мен? — промълви немощно Мира.

— Изпаднали сте в шоково състояние. Дадох ви успокоително. Не се тревожете, ако усетите слабост или ви се завие свят! Въобще не бива да се вълнувате.

Мира се огледа и разбра, че се намира в стаята си. Погледът й спря върху отворената врата и тя различи очертанията на мъжка фигура, облечена в карирана риза. Това можеше да бъде само Сайлъс Грегъри.

— Докторе — пошепна Мира, — някой се опита да ме убие. Не Мери Марш, мене! Трябва веднага да се махна от тази къща! Моля ви, трябва да ми вярвате! Помогнете ми, докторе!

— Нищо, нищо — промърмори успокоително доктор Адлер. — Все още сте под въздействието на шока. След няколко минути ще се почувствате по-добре. Опитайте се да не мислите за нищо. Лежете спокойно и си почивайте.

Той не й вярваше. Мира ясно прочете това на лицето му. Всъщност какво го засягаха нейните проблеми!

Доктор Адлер се надигна и отиде до вратата. Си се появи веднага и надникна през рамото му.

— Добре ли е тя, докторе?

— Разбира се, мистър Грегъри. Преживяла е тежък шок и е естествено да има някои увреждания.

— Мога ли да поговоря с нея?

— Само няколко минути. Все още не е съвсем на себе си. Не се чудете на приказките й.

Си мина покрай лекаря и седна до Мира.

— Хелоу, Мира! Как си?

— Добре. Как е Мери? Тежко ли е ранена?

— Ранена е в рамото и в горната част на бедрото. Лекарят извади куршумите, превърза раните и след няколко дни Мери ще може да става.

— Намериха ли… Намериха ли убиеца?

— Още не, но цяла дузина помощник-шерифи претърсват горите. Мира, защо избягахте така внезапно?

Мира затвори очи и се извърна настрана.

— Защото се страхувах, Си. Аз и сега се страхувам.

— Разбира се, че сте се уплашили. Но бягството не е най-добрият начин да се отървеш от страха си. Още когато сте изтичали, на шосето, ловецът е забелязал каква беля е направил и е офейкал.

— Ловецът?!

— Ами да. По това време на годината горите са пълни с ловци. А тъй като сте били с бежово яке, сигурно ви е сметнал за някой лос.

— Мери носеше червено яке — напомни му Мира.

— Мери казва, че е била зад вас, когато сте паднали.

Мира не искаше да го гледа. Той сигурно щеше да прочете в очите й цялото й отвращение и недоверие.

— Вървете си. Толкова съм уморена — проплака тя.

— Мистър Грегъри, стига толкова — предупреди веднага лекарят.

Си й пожела лека нощ и тихо излезе.

След два часа дълбок сън в стаята на Мира се появи нов посетител: възрастен господин с пронизващи сини очи, гъсти вежди и буйна посивяла коса. Носеше сив костюм, бяла риза, кърпа около врата и високи ботуши. Представи й се като шериф Акселсон.

— Е, млада госпожице — усмихна се той, — достатъчно силна ли сте вече, за да ми разкажете какво се случи днес следобед.

— О, да, шериф. Някой се опита да ме убие.

— Момент, моля! Първо ми разкажете последователно всичко, което се случи. А после ще обясните, защо някой е искал да убие такава прелестна млада дама.

Мира се опита да си припомни всички подробности от случилото се този следобед.

— Е, това ли е всичко? — попита накрая Акселсон.

— Да, така мисля.

— Как мислите, от какво разстояние е стреляно?

— Не мога да Ви кажа. Но мисля, че човекът е бил наблизо.

— Права сте. Бил е точно на десет метра от мястото, където е паднала мисис Марш. Намерихме празни патронени гилзи в храстите. Стреляно е с 22-милиметрова пушка. Не е тежко оръжие. С него е невъзможно да се стреля по диви животни. Следователно, ако ви е сметнал за сърна или нещо подобно, защо е трябвало да стреля, след като много добре е знаел, че с тази пушка може да убие само някое дребно животно, например зайче или лисица? Още нещо не е ясно: защо не се е прицелил отново над вас, когато сте се навели над мисис Марш или когато сте изтичали на шосето? Аз смятам, че стрелецът с бил напълно доволен от постигнатото и е избягал. Изводът е, че е искал да убие мисис Марш — още от самото начало!

— О, Божичко! — простена отчаяно Мира. Тя беше в безизходица.

— Но може и да съм пропуснал нещо. Защо някой иска да ви премахне, мис Линдън? Имате ли врагове? Франк Грегъри не знаеше много за вас. Сторили ли сте някому нещо, заради което той ще иска да си отмити?

Това наистина не беше обвинение, но не беше и особена любезност. Мира разбра, че само въз основа на нейните неясни подозрения този мъж няма да промени мнението си. Въпреки това реши да опита отново.

— Шериф, когато бяхме в Дрезден Фарм, наблизо нямаше жива душа. Там си поговорихме малко, а после именно мисис Марш предложи да отидем до извора да пием бода. Тя ме хвана за ръката и ме поведе през гората. Задържа ме, когато се спънах и беше даден първият изстрел. Ако бях останала права само още половин секунда, куршумът щеше да ме улучи в главата, но аз паднах и той улучи рамото на мисис Марш. Същото щеше да се случи, ако бях се задържала по-дълго на колене. Затова вторият куршум улучи бедрото на мисис Марш. И двата изстрела пронизаха Мери точно на местата, където малко преди това беше главата ми.

Акселсон присви очи и отбеляза:

— Вие току-що обвинихте мисис Марш в съучастие в убийство.

— Не мога да променя фактите — отговори измъчено Мира.

— Това звучи доста мистериозно, но ще се опитаме да намерим верния отговор. Имате ли да кажете още нещо, мис Линдън. Например все още не ми е ясно защо са искали да ви убият. Как смятате?

— Аз само ви казах мнението си за случилото се — отговори примирено Мира. Тя разбра, че е безсмислено да се опитва да убеди шерифа.

— Добре тогава. Разбрах, че ще останете до петнадесети. Вероятно ще имаме възможност да си поговорим пак. Съжалявам, че преживяхте тежки дни точно в моя окръг. Но смея да ви уверя, че иначе тук е много спокойно. А сега е време да си вървя. Ще проверя дали хората ми не са открили нещо ново.

— Довиждане, шериф — промълви тихо Мира.

— Довиждане — отговори шерифът и тръгна да излиза. Но на вратата се обърна и каза: — Не сме се сетили за още една възможност. Единият изстрел е високо, другият ниско. Може би са искали да застрелят и двете. Извадили сте голям късмет, че сте паднали точно навреме. До скоро.