Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (3)

2

Хиляди въпроси напираха в ума на Мира, но тя не беше в състояние да зададе нито един от тях. Досега беше вярвала, че е успяла да преодолее плахостта си през тия четири години, но сега разбра, че не е.

Върна се най-после в Дрезден Фарм и защо? — за да я намери заета от някакъв грамаден и усмихнат мъж, домъкнал тук малкото си вещи. А тя сякаш не намираше у себе си даже капчица смелост да му поиска сметка. Този Сайлъс Грегъри изглежда не беше в настроение да говори за сериозни неща. По-скоро се наслаждаваше на неудобството й.

Докато приготвяха заедно яденето, той й разказваше разни неща и беше толкова остроумен, че на няколко пъти Мира се засмя против волята си. После яденето стана готово и Мира се учуди на себе си — толкова хубаво миришеше всичко, че тя се почувствува страшно гладна.

За нея беше отреден люлеещият се стол, а Сайлъс седна на един обърнат куфар. И на двамата въобще не им беше удобно.

— Ако знаех, че ще дойдете, щях поне да срежа краката на масата — обади се той.

— Ако знаех, че живеете тук, щях да изпратя някой полицай. Но поне умеете да готвите. За готвач ли сте учили?

— О не, по професия съм инженер — отговори сериозно той. — Ето че вече стигнахме до сериозните неща. Скоро ще се стъмни и трябва да решим какво да правим с вас. Имахте ли намерение да преспите тук?

— Всъщност не. Мисля да се върна в Грантвил и да се настаня в хотела. Въпреки това смятам, че ми дължите обяснение мистър Грегъри. Защо сте се настанили точно в моята къща, въпреки че домът ви е само на миля оттук? Освен това съм сигурна, че Грегъри Истейт е много по-удобно място за живеене от Дрезден Фарм. А да не говорим, че живеете тук незаконно. Нахлули сте в чужд дом!

— Незаконно влизане в чужд дом? По тази точка може и да се спори. Но всъщност всичко това ще бъде изяснено на 15-ти този месец пред съда.

Мира го погледна, търсейки усмивка по лицето му, но изражението му беше мрачно, почти сурово. Това я изплаши.

— Значи вие сте мой противник, така ли? — попита накрая тя.

— Не обръщайте думите ми наопаки и ме наричайте Си, защото аз ще ви наричам Мира. Вижте какво, Мира, знам, че това е голям шок за вас, но в известна степен то е шок и за мен самия. Проблемът е в това, че вие заслужавате обяснение, обаче аз не мога да ви го дам — поне засега. Но аз не съм ви враг, както предполагате. За да го докажа, ще ви предложа нещо, което, така да се каже, ще подпечата завинаги нашето приятелство. Вие сте напълно права, в Грегъри Истейт наистина се живее добре. Били ли сте някога там?

— Не. Преди четири години видях къщата през оградата откъм улицата. Искаше ми се да вляза, но се уплаших от размерите й.

— Тази грамада и мен ме плаши, въпреки че съм роден там — заговори той вече доста по-любезно. — Двайсет и осем стаи, изба под цялата сграда и огромен хамбар. Има обор за 12 коня и два големи навеса за сено. Персоналът живее в друга къща, точно зад новите гаражи. Всичко това е обкръжено от десетки хиляди декари необработваема земя. Откакто преди пет години баща ми почина точно на 3 юли, там повече не е посадено нищо. Вече и крави не пасат. Ако бяхте влезли в къщата преди четири години, щяхте да заварите само Ели Глийсън, икономката, и стария пазач Ейб Тагърт. Нямаше да ви посрещнат любезно, уверявам ви. Но сега е съвсем различно. Там са се настанили половин дузина роднини, ако прибавим съпрузите и съпругите. Като ви въведа в къщата, ще ви посрещнат с добре дошла. Затова ви го предлагам. Вие ме смятате за натрапник в своя дом, аз ви предлагам гостоприемство в моя. Или поне в тази част от къщата, която е моя.

— Благодаря ви, Си. Но защо вие не се приберете в къщи и не предоставите Дрезден Фарм на мен?

— Защото не е място за самотна млада дама. А и тук ми харесва. Не се притеснявайте, Мира. Роднините ми ще се радват да се запознаят с вас. Нищо няма да ви липсва.

— Въпреки това ми се струва, че не е толкова лесно, както ми го представяте. Откога живеете в моя дом?

Си помисли малко преди да отговори:

— От трети юли. Точно от деня, в който беше отворено завещанието на баща ми и беше прочетено пред клана Грегъри.

— Но защо, защо?

— Защото на тридесет години се сдобих с необикновеното качество да правя това, което ми се иска. Искате ли да се поразходите около Дрезден Фарм, за да видите как се е променила през тези четири години?

— Все още не знам дали изобщо трябва да тръгна с вас, мистър Грегъри. Разбира се, аз съм ви благодарна за гостоприемното предложение. Но не ми се вярва, че съм добре дошла там. Нали точно вашите хора се стремят да ми отнемат фермата. А тя е моя собственост. Получила съм я от дядо ви, когато съм била на един месец.

Си присви очи.

— А имате ли представа защо го е направил старецът?

Този въпрос и Мира, и родителите й, и леля флора многократно си бяха задавали. Но не успяха да си отговорят.

— Не знам — поклати глава Мира. — И родителите ми не знаеха. Толкова отдавна беше. Минаха вече 25 години. Никога не разбрахме причината, Си.

— Как е моминското име на майка ви, Мира?

— Брикенридж. Елси Брикенридж. Родът й е от Охайо. Доколкото знам, никога не е идвала в тази част на щата Ню Йорк. Само веднъж дойдохме заедно, за да разгледаме фермата.

— Името не ми говори нищо. Но все пак дядо ми е имал сериозни основания да ви завещае тази ферма. Надали обаче е било нещо добро. Той беше див човек или поне така са ми разказвали за него. Правел е каквото си иска.

— Както и вие!

Той кимна.

— Точно така. Даже и на външен вид си приличаме. Но вече се стъмва. Да тръгваме!

— Няма ли преди това да измием съдовете?

— Няма проблем. Ще събера кокалите в тавичката и ще оставя всички съдове на задната тераса. Две миещи мечки са мои големи приятели. Те ще почистят идеално с езичетата си. Хайде да тръгваме!

— О, Боже! Необходима ви е икономка, мистър Грегъри.

Той я изгледа.

— И скоро ще имам, уверявам ви. Впрочем защо мъжът ви не дойде с вас?

— Но аз не съм омъжена — отговори изненадано Мира. Досега мислеше, че в семейство Грегъри знаят всичко за нея. — Дори не съм и сгодена… Боже мой, вие пак се шегувате!

Той се спря и внимателно я побутна към вратата.

Грамадната сграда се състоеше от три големи къщи във викториански стил, свързани помежду си с ниски постройки и плоски покриви. Трите основни части бяха триетажни, имаха стръмни покриви с многобройни зидани комини. На предната страна имаше безброй тесни прозорци. Колоните на огромната веранда приличаха на перлени нанизи.

Имаше няколко входа, от които се излизаше на четириъгълни веранди. Те явно не съответствуваха на първоначалния план на къщата. Стените не бяха боядисвани цяла вечност, дърветата и храстите около къщата бяха избуяли във всички посоки. Никой не си беше дал труда да измете нападалите листа по площадката пред къщата. Мира доби впечатление, че Грегъри Истейт бавно умира.

— Колко жалко! — промълви тихо тя. — А би могло да бъде толкова хубаво.

— Дядо ми го е построил преди повече от 100 години. Много е обичал да броди из грамадни зали и многобройни свързващи ги ходници. Баща ми пък е направил от две по-малки стаи една по-голяма. Вложил е половината си състояние, за да направи таваните, санитарните възли и още много други работи. На тавана с имало бухали, в избите — плъхове, а във всяко дърво — термити.

Мебелите, които дядо ми лично е поръчал от Англия, са били старинни още по негово време. В нашето семейство винаги са обичали антиките и са искали да имат простор. Не обаче и баща ми. Никой не разбра, защо реши да затвори Грегъри Истейт за пет години след смъртта си и защо завещанието му трябваше да бъде прочетено едва сега.

— Наистина е доста странно — съгласи се Мира.

— И да, и не. Аз предполагам, че е бил твърде горд да признае, че вече нямаме пари. Оставил е достатъчна сума в брой, за да се плащат данъците през тези пет години. Обаче целият този имот не носи никакви печалби. Има пет наследници, включително и мен. И ние трябва да плащаме данъци за този непродуктивен имот или да се откажем от него. Нямаме пари да си платим данъка за следващата година.

— Защо тогава искате малкия ми имот? Нали от всичко това нямате никаква полза?

— Оставих се да ме убедят сестра ми и брат ми. Те пък бяха подкрепени от брата и сестрата на баща ми и от Роби, управителя на имота. Надяват се като съберат нищо с нищо да се получи нещо. Съжалявам, Мира.

— Не би ли трябвало да чуя нещо повече за хората, с които ми предстои да се запозная?

— Да, би трябвало, но не от мен. Моите преценки не важат, понеже те са ми роднини. След ден-два ще узнаете повече.

— Ден-два? Но аз мислех, че ще остана тук само една нощ!

— Защо? Останете до датата на делото, за да свикнете с обстановката. Можем да отидем заедно на лов за зайци. Нали вече сме приятели?

— Да, смятам, че да. Но бихме могли да станем още по-добри приятели, ако ми бяхте разказали повече за себе си.

— Не ми се ще да се хваля сам. Само ви моля да не забравяте, че сме приятели, когато роднините ми почнат да ви говорят за мен. Нали?

— Май искате да ми кажете нещо?

— Да, Мира. Опитвам се да ви обясня, че роднините ми не могат да ме понасят. И в най-скоро време ще ви го кажат. Ако ви е необходима морална подкрепа, идете при Ейб Тагърт, нашия надзирател. Той е спец по всички въпроси. Винаги съм искал да имам баща като него. Продължаваме ли?

Мира кимна и потегли. За момент изпита желание да увеличи скоростта и да изчезне колкото се може по-скоро. И колкото повече се отдалечаваха от малката й къща, сякаш някакъв обръч стягаше гърдите и все по-силно.