Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (4)

3

Си застана до Мира пред грамадната входна врата и удари силно с чукчето. Мина известно време и вратата бавно се отвори. На прага се появи сбръчкана сивокоса дама.

— Добър вечер, Ели — поздрави Си. — Това е мис Линдън. Тя ще остане известно време при нас. Мира, това е Ели Глийсън, икономката на двореца и най-добрата готвачка на света.

— Добър вечер, Ели.

— Заповядайте. Сайлъс, заведете я в западното крило — каза възрастната жена и отстъпи назад, за да влязат двамата млади.

— Защо в западното крило?

— Ако иска да спи спокойно, трябва да я настаним там. При тия високи разговори и непрекъснато блъскане на врати няма да може да затвори очи.

— Благодаря, Ели. Всички ли са вече тук?

Икономката кимна. Си тръгна напред и Мира го последва сред безкрайни коридори. Едва сега разбра колко грамадна е тази къща. Прекосиха една величествена дневна и най-после се озоваха в коридор със сиви стени и жълти стенни лампи. Дебели килими поглъщаха всеки шум. Най-накрая Си спря пред една врата.

— Е, как ви харесва? — попита той, докато внасяше куфара й в стаята. — Поне банята е в ред. За леглото също мога да ви гарантирам, тъй като пружините са почти стогодишни, а всяко дете знае, че с възрастта идва и качеството. Чувствувайте се като у дома си, а ако имате нужда от нещо, натиснете това копче. Тенджерите в кухнята ще задрънчат и Ели ще подскочи. Това поддържа духа й млад. Сега фамилията вечеря. Имате време да се поосвежите и да слезете в библиотеката на кафе.

— Добре, Си. Но вие бяхте доста непочтен спрямо тази къща. Тя е просто великолепна. Всичко е така тежко и масивно. Човек се чувства толкова сигурен.

— Сигурна е и стоманената верига около врата на някой роб — отговори Си. — До скоро!

Мира се огледа наоколо. Стаята не й хареса. Бе твърде старинна, елегантна и някак си аристократична. Имаше чувството, че ако докосне някой предмет, стаята ще я намрази още повече.

Но тя смело се отърси от детинския си страх и се зае да подреди дрехите си.

След няколко минути беше вече готова — измита, преоблечена, сресана и гримирана. Погледна се в огледалото и остана доволна от вида си. Правата и почти черна коса достигаше до раменете й. Пълните и устни блестяха, а очилата, закриващи големите й очи, придаваха на лицето й нужната зрялост. Но в моменти на самокритика Мира си признаваше, че средно красивото й лице подхожда на средната й фигура. Знаеше, че не е красавица и никога няма да бъде, но нали сега не отиваше на състезание по красота, а да се запознае със семейство Грегъри.

Тя излезе в коридора и смутено се огледа. Беше забравила коя врата води към дневната. Затова просто тръгна и отвори една от вратите. За своя изненада се озова в ярко осветена стая, в която възрастен мъж седеше зад огромно бюро. С изключение на тънък венец бели коси около темето той беше напълно плешив. Носеше пенене и тъкмо задълбочено разглеждаше лист хартия. Мира бързо затвори вратата.

Втория път обаче имаше късмет. Улучи точно всекидневната. Чу гласове зад една двойна врата и предположи, че там трябва да е библиотеката.

Всички стени на стаята бяха покрити отгоре до долу с библиотечни шкафове. По тях бяха наредени томове във всички големини, дебелини и с разнообразни подвързии.

Си стоеше до един от рафтовете и разговаряше с някаква млада жена. Това сигурно беше сестра му, тъй като косите, лицето и цялата й структура бяха женското издание на самия Си. Още петима души седяха около голямата кръгла маса. Върху масата беше поставена огромна табла с красив сервиз за кафе.

Един доста възрастен масивен мъж пръв забеляза Мира. В едната си ръка той държеше пура, а в другата — чаша бренди. Погледна към нея и се намръщи. После се приведе напред и изръмжа:

— О, това е нашата мис Линдън!

— Хелоу, Мира! — поздрави я веднага Си. В небрежното си облекло той изглеждаше съвсем не на място в тази среда, но това изглежда не му пречеше. Погледът му се плъзна по нея и тя знаеше, че ако бяха сами щеше да й направи шеговит комплимент.

Вместо това Си извика:

— Внимание, роднини! Позволете ми да ви представя мис Мира Линдън, съседка, приятелка и борец за правата на потиснатите селяни.

— Недей да крещиш толкова! — простена жената, която толкова приличаше на него.

— Моята близначка, Мери Марш, която се отказа от името Грегъри заради достойния си съпруг, Самуел Марш.

Си забеляза смущението на Мира от това странно представяне и се усмихна. Самуел се изправи и продължи да стои прав, дори когато Си се обърна към дебелия мъж в смачкан вечерен костюм:

— Моят вуйчо франк Грегъри. Мира Линдън.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Грегъри — промълви Мира, когато пълният мъж церемониално се надигна.

Той вдигна чашата с бренди и я поздрави:

— Аз също, мис Линдън. За ваше здраве!

Си хвана Мира за ръка и я отведе при двете възрастни дами, които седяха една до друга на тапицирания със сатен диван. И двете носеха рокли, които са били на мода преди двадесет години. Те дори не се усмихнаха.

— Лелите ми — представи ги Си без всякакво въодушевление. — Тъмнокосата отляво е мис Луиза Грегъри, а тази отдясно е мисис франк Грегъри, съпруга на брата на баща ми. Леля Сара, леля Луиза, мис Линдън.

— Радвам се, мила — проговори Луиза Грегъри.

— Аз също — отбеляза Сара Грегъри.

— Радвам се, че се запознах с всички вас — каза Мира. — Бих искала също така да се извиня за нахлуването си. Но мистър Грегъри настоятелно ме покани, тъй като моята собствена къща е почти необитаема. Надявам се, че не ви преча…

— Кафе, Мира? Или може би чаша бренди? — предложи Си.

— Бих желала кафе, Си — отговори Мира.

— Си?! — вдигна вежди Мери Марш.

— Запозна ни едно пържено зайче — засмя се Си. — Седнете тук, Мира. Близо е до вратата, ако всички изведнъж решат да ви се озъбят.

— Шегите ти са твърде нетактични — отбеляза Франк Грегъри, забулен в облаци дим. — Уверявам ви, мис Линдън, ние сме цивилизовани хора и сме добре настроени към вас. Така ли е, Мери?

Сестрата на Си седна при вуйчо си, сякаш искаше да му каже нещо, което не беше предназначено за ушите на чужди хора. Сега Мира можа по-добре да я разгледа. Въпреки че тази едра жена изумително приличаше на брат си, това, което правеше Си приятен за окото, у нея изглеждаше доста гротескно.

— Как ви се струва тази менажерия? — попита тихо Си.

— Си! Нима в нищо не вярвате? — укори го Мира също така тихо.

— Нищо, което в момента си заслужава — отговори той, обърна се към мрачните си роднини и високо обяви. — Представям я на вас, госпожи и господа. Имам си работа. Може би ще се видим утре. Лека нощ!

Само неясно мърморене беше отговорът. Мира му хвърли умоляващ поглед, но той дори не се обърна. Едва когато стигна вратата, извърна глава и с разбиране й смигна.

Мира остана сама. Тя усети върху себе си почти непоносимия натиск на пет чифта очи. Скоро станаха шест, тъй като от другата врата, влезе възрастният господин, когото беше видяла преди зад голямото бюро.

Франк Грегъри й представи Харълд Роби, управител на наследството и адвокат на семейството вече 25 години.

 

 

После лека-полека откриха нападението. Започна Мери, която зададе учтив въпрос за професията на Мира. После вуйчо Франк я запита за образованите й. Съпругът на Мери, Самуел, се осведоми за семейството й.

Разпитът продължи дълго.

Роднините на Си я засипваха с въпроси, учтиви въпреки, с внимателно прикривано любопитство, задавани толкова бързо един след друг, че Мира едва си поемаше дъх.

Скоро вече не знаеше как отговаря. Отговорите идваха веднага, защото бяха откровени. Но натискът върху нея се усилваше. Накрая шестимата срещу нея сякаш изгубиха човешкия си образ. С всеки нов въпрос те ставаха по-грамадни, по-тлъсти, по-стари и ужасяващи.

Мира стисна силно пръстите си, за да преодолее треперенето им. Започна да бави отговорите си, за да не усетят те, че устните й не се подчиняват. Все повече се разгневяваше, но странно — не срещу мъчителите си, а срещу Си, — който я беше изоставил сред тази глутница вълци. И докато се питаше кой ли е най-малко жесток сред всички тия хищници, старият Харълд Роби неочаквано й даде възможност да си поеме дъх.

— Мисля, че самото провидение доведе сред нас мис Линдън. Във всеки случай вие сте откровена и честна, госпожице, и аз се надявам, че не сме се набъркали твърде много в частния ви живот. Смятахме, че Сайлъс ви е обяснил положението ни.

— Съвсем не, мистър Роби — отговори Мира. — Каза само, че наследниците на Джаксън Грегъри имат претенции към Дрезден Фарм. Не разбирам защо, след като този имот ми е приписан преди 25 години от Сайлъс А. Грегъри в присъствието на свидетели.

Адвокатът хвърли бърз поглед наоколо, после каза:

— Не, мила, възможно е този документ да е фалшив. Аз говоря само за една вероятност, разбира се. Затова съдебното разследване е една справедлива и логична стъпка в интерес на наследниците. Сигурно сте убедена, че цялата тази работа не е насочена срещу вас лично?

Мира вече не можеше да контролира изопнатите си до крайност нерви. Тя скочи на крака и почти изкрещя:

— Не, не съм! Си, т.е. мистър Грегъри ми обясни, че цялото голямо имение не е в състояние да си плати дори данъците. Ако това е така, питам се, защо трябва да се прибави и моята малка ферма към тази безполезна грамада. Ще попитате защо защитавам толкова малкия си имот, щом нямам никаква полза от него? Ще ви отговоря, въпреки че почти не се надявам да ме разберете. Всички вие сте израснали сред богатство и сигурност. Аз съм родена в бедност и животът никога не ми е правил дори един-единствен подарък. Не знам защо Сайлъс А. Грегъри ми е приписал тази ферма, но знам, че от 12-годишна съм си мечтала как ще живея в нея. Обещавам ви, че на 15-ти този месец ще се боря за нея, и то не само със сълзи. Няма да допусна никой да ми я отнеме!

— Но ние в никакъв случай не искаме да ви отнемем нещо, което по закон е ваше — намеси се тежко франк Грегъри.

— Не — потвърди Роби. — Но освен вас и други хора са получили имоти от Сайлъс Грегъри. Вероятно знаете това. Не искаме да ви нараним, мис Линдън.

— А и няма да бъдем дребнави, мис Линдън — добави Самуел Марш.

— Така е — Роби отново взе думата. — Имотът, който смятате за своя собственост, възлиза на около 35 декара. Ще ви платим петстотин долара за земята и още сто за къщата, която е в много лошо състояние. Това са шестстотин долара, мис Линдън. Всеки борсов агент ще потвърди, че това е великодушно предложение. Надявам се, това ви уверява в нашето безкористие?

Мира усети, как шест чифта очи се втренчват в лицето й. Изпита желание да сложи край. Така и така мечтата й отиде по дяволите. А шестстотин долара означаваха една месечна заплата без всякакво напрежение. Освен това щеше да се отърве завинаги от това проклето семейство.

Но тя бързо се окопити. Вслуша се дълбоко в себе си и пред нея се появи Си. Не беше повярвала на приказките му за роднините, дори го беше обвинила в несправедливост. Сега обаче видя в мислите си неговите смеещи се очи, привлекателната мъжественост и усети, че черпи от него истинска морална подкрепа. После бавно изгледа очакващата отговора й група.

— Не — каза решително тя. — Дрезден Фарм е моя собственост и ще се боря докрай за нея. Сега бих желала да се оттегля. Уморена съм от пътя. Може би ви се струвам неразумна, но така ми заповядва сърцето. Желая ви лека нощ!

— Много жалко — промърмори франк Грегъри.

— Това е ужасна глупост — обади се Мери.

Мира едва излезе от библиотеката и даде воля на сълзите си. Успя все някак си да се добере до стаята си. Всъщност нейната врата беше единствената в коридора, която не беше заключена.