Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (10)

9

Мира слезе на обед в столовата, подготвена за всякакви обвинения в шпиониране от страна на семейството. Но за нейна изненада нито Луиза, нито Ели казаха нещо по този въпрос. Всички останали изглеждаха спокойни и сякаш не знаеха нищо. Когато сервираха кафето Мира попита за Си.

— Си и Ейб излязоха — отговори Мери. — Първо откараха Роби в Грантвил. Казаха да не ги чакаме за обед, тъй като имали работа. Вероятно пак гонят малките беззащитни животни.

— Твоят брат ужасно ме нервира с това оръжие в задния джоб — оплака се Самуел.

— То е само 22 мм — усмихнато обясни Франк. Което, разбира се, не означава, че не е смъртоносно. Но Сайлъс не е способен на насилие. Просто смятам, че понякога мъжете се влюбват в неща, от които зависи животът им. Май Сайлъс забравя, че вече не е във флота. Той обича този пистолет, както матросите обичат кораба си, който ги носи в бурното море.

— И затова жените се влюбват в такива мъже. Теоретично погледнато, те са оръжието на жената срещу този безмилостен свят — допълни Мери. Едрата й ръка се отпусна върху рамото на Самуел и едва не го събори от стола. — Ти ще ме защитиш ли, ако ме нападне някое голямо космато животно, мили?

— Разбира се, че ще те защитя! — извика Самуел, докато лицето му се разкриви от болка при яката й хватка.

— Глупчо! — отбеляза тихо Мери и се обърна към Мира. — Мис Линдън, искате ли да се поразходим? В тази стара и мрачна къща вече започна да ми писва. Ще се поразходим по пътя към Дрезден Фарм. Чистият въздух сигурно ще ни се отрази добре.

Мира изненадано се взря в очите на тази едра жена и за своя изненада откри там само приятелско разположение. Тя също имаше нужда от чист въздух след ужасните преживелици тази сутрин. Освен това щеше да разгледа по-добре останките от изгорялата си къщичка.

— Да, с голямо удоволствие — отговори тя. — Денят е великолепен.

— Сигурна ли сте, че ще имате достатъчно сили, мис Линдън? — попита Джаксън.

— Да, сигурна е — сопна се Мери и погледна часовника си. — А ако не се върнем до четири следобед, че дойдеш да ни вземеш с колата. Ще вървим все по пътя. Освен това ще ме познаеш отдалеч по червеното яке. Хайде, мис Линдън, да тръгваме!

— Бих желала да ме наричате Мира…

— О кей! Мери и Мира излизат да се поразходят. Остатъкът от семейството може да почива, да си прави номера или да брои парите си.

— А не предпочитате ли мъжка компания? Може да се натъкнете на змия или нещо подобно… — обади се Джаксън и се надигна.

— Ти си луд. Ако тръгна с някой мъж в гората, това в никакъв случай няма да е брат ми. Ако искаш да се разходиш с Мира из гората, попитай я утре. А сега играйте шах със Сам или накарай леля Луиза да ти предскаже бъдещето.

Мира отиде да вземе якето си и с Мери се срещнаха пред вратата. Докато бавно вървяха по шосето, тя се почувствува доста неудобно. Беше с цяла глава по-ниска от Мери, която с червеното си яке изглеждаше още по-грамадна. Мира се почувствува като малка сива мишка в близост до голяма рижава котка. Но Мери съвсем не желаеше да вдъхва някакъв ужас. Тя се смееше весело и непрекъснато приказваше.

— Предложението ни беше чудесно — каза Мира. — При вас съвсем не се чувствувам толкова чужда като при останалите. А след шест дни ще се изправим един срещу друг пред съда…

— Аз няма да отида там, Сам също. Съмнявам се, че Джаксън и проклетият ми брат-близнак ще дойдат в съда. Много знаем ние какво е направил дядо ни преди 26 години! Леля Луиза и чичо Франк, разбира се, ще присъстват. Без Роби не може. Предполагам, че той е забъркал цялата тази каша.

— Но като адвокат на баща ви той сигурно отдавна е знаел, какво пише в завещанието.

— Говорите така, защото не познавате баща ни. Роби не е написал това завещание. Татко е наел някакъв младеж от Олбъни. Не, че не се е доверявал на Роби, но винаги е имал странни хрумвания. Ръководеше имението с желязна ръка и не позволяваше никой да се меси. Нямахме и понятие, че парите са отишли по дяволите.

— Не ви разбирам.

— Като погледне тази земя, всеки си мисли, че семейство Грегъри са богати, но това не е истина. Повечето земи са необработваеми. Освен това татко не беше фермер, а плейбой.

Двете жени повървяха мълчаливо и след малко Мира каза:

— Всъщност цялата тази история е доста странна, нали?

— Какво искате да кажете, Мира?

— Защо вашето семейство на всяка цена иска да се сдобие с моя малък имот, след като и без това е обременено с толкова необработваеми земи?

— Алчността е опасен порок. Тя не признава граници.

— Защо вие и мъжът ви се присъединихте към това предложение?

Мери тръсна глава и посочи оградата пред тях:

— Оттук нататък е ваша собственост. Входът е точно зад ъгъла.

След малко двете жени се изправиха пред пепелището. Все още се усещаше миризмата на изгоряло. Мери седна на един голям камък, докато Мира обикаляше наоколо. Тя отиде при печката, която по-рано стоеше накриво, но беше здраво закрепена. Мира хвърли поглед във вътрешността и се изненада, че там беше толкова чисто. Сякаш някой го беше излъскал с кърпа.

— Много странно — произнесе високо тя.

— Кое е странното? — попита Мери.

— О, нищо. Тази гледка е доста тъжна, нали?

— Да — съгласи се тихо Мери. — Знаете ли. Си и аз, а понякога и Джаксън, често сме играли тук. Знаехме, че къщата принадлежи на някого другиго, но това не ни тревожеше. За нас тя беше тайнствен замък или форт за защита срещу индиански нападения.

— А знаете ли, какво съм си мечтала аз за тази къща, когато бях на 12 години? — промълви Мира.

— Разкажете ми — подкани я Мери.

И Мира започна да разказва. Тя описа мечтите си. Спомена дори новелите, които щеше да напише в този дом, от първата, та чак до последната, когато щеше да бъде стара дама с треперещи ръце и прикована към леглото. Всичко звучеше наивно и детински, но Мери слушаше спокойно и с интерес. Когато Мира свърши, едрата жена погали ръката й.

— Много съжалявам, Мира — промълви тя. — Но трябва да ви кажа, че и моят живот не беше много добър. Я ме вижте! Приличам на разярен мъж, у мен няма нищо женско, изящно. По-скоро бих вдигнала някой ъгъл от Емпайър Стейт Билдинг. Когато бяхме на 16 години, често побеждавах Си. Сам е вторият ми мъж. Първият почина преди седем години от тумор в мозъка. От 15 — годишна възраст имам приятели и ако Сам утре отлети във вечността, пред мен ще се нареди опашка от мъже с прекрасни брилянтни пръстени, които ще се молят да свържат живота си с мен. А вие с вашите детски представи за къщата и писателката в нея! Вие сте красива и грациозна, имате хубаво тяло. Ето че Джаксън непрекъснато ви се усмихва прелъстително, а Си не може да откъсне очи от вас, когато сте наблизо. Обзалагам се, че и в Ню Йорк има десетина мъже, които още утре са готови да се оженят за вас, само като ги стрелнете с големите си кафяви очи. Просто трябва да се решите, точно сега ви е времето. Да се върнете тук? Никога няма да го направите, мила!

Мира сведе очи.

— Толкова дълго съм живяла с тази мечта…

— Забравете я! Вземете шестстотинте долара, които ви предлага Роби и идете да пътешествате в Европа. Непременно ще се върнете омъжена.

Мира отново изгледа едрата жена до себе си. Последните и думи кънтяха в ушите й. Внезапно тя престана да усеща досегашната симпатия и разбиране. Стана и мъчно и с усилия успя да преглътне сълзите си.

— Много се уморих — каза накрая тя. — По-добре е да се връщаме.

— Май и аз се уморих. — Мери погледна часовника си. — Вече е почти три и половина. Може би е най-добре да походим още малко, а в четири ще дойде Джаксън да ни вземе. До вкъщи има две мили, трудно ще ги извървим пеша. Ей там на хълма има чудесна полянка и извор с чиста студена вода, която ще ни освежи. Ще дойдете ли с мен?

— Да. Знам къде е изворът. Водата е толкова студена, че зъбите ми изтръпват.

Мира се постара да отблъсне неприятните си мисли и последва Мери по каменистата пътека към хълма. Докато вървяха между дърветата, тя дори почна да съжалява, че Мери не е нейна приятелка.

— Ето го изворът — протегна ръка Мери.

След това всичко стана невероятно бързо. Мира се промъкна по тясната пътечка и в този миг блъсна коляното си в един дебел клон. Тя изстена и се присви от болка и в същата тази секунда чу остър трясък, сякаш някой счупи сух клон. Мери изпусна ръката на Мира и тя се строполи на земята, като се подпря с ръце и колене. В този миг същият трясък се чу втори път.

За изненада на Мира Мери изпищя от болка и се сви на земята. Мира видя малката кървава дупка в едрото рамо на падналата жена. А това рамо беше точно на височината, на която преди секунди беше главата на Мира. И щеше да бъде още там, ако не се беше свила от болка. А когато Мери се търкулна върху златножълтите листа, Мира откри и втора дупка, този път в лявото бедро — точно там, където беше главата й, когато се отпусна на колене в тревата.

— О, Божичко! — изпищя Мира. — Раниха ви!

— Този проклет глупак! — простена Мери, която почти изпадна в безсъзнание.

Мира бързо се извърна, търсейки между дърветата фигурата на убиеца. При това страхливо сви глава в раменете си, тъй като се боеше да не последва трети изстрел.

Когато видя, че всичко е спокойно, Мира трескаво се запита какво да прави. Мери беше твърде тежка и тя не можеше сама да я измъкне от гората. Трябваше да повика помощ. Затича надолу по склона, покрай къщата си към шосето. Видя зелената кола, която се приближи и спря до нея.

— Мира! — извика през прозореца Джаксън. — Мислех си…

— Бързо, бързо! — изкрещя Мира. — Някой стреля по Мери! Може би умира! Помогнете ми!

— Къде е тя? — извика Джаксън и изскочи от колата.

— Горе, при извора. О, Божичко!

Джаксън хукна нагоре по билото. Мира остана долу. Изпълваше я ужасно предчувствие: тайнственият стрелец е искал да улучи нея, а не Мери. Ако се е целил в Мери, нямаше да стреля и втори път след падането на Мира. Предчувствието бързо се превърна в сигурност, а към нея се прибави още една мисъл.

Мери беше тази, която предложи да отидат при извора, тя беше хванала Мира за ръка и я беше отвела точно до мястото на изстрела. А с последните си думи: „Този проклет глупак!“ беше изразила разочарованието си от неумението на стрелеца да улучи плячката си.

Внезапно Мира разбра, че не може повече да издържа. Тя хукна, без да мисли по посока на Грантвил. Единственото, което знаеше, беше, че иска да избяга далеч от Грегъри Истейт. Тича така дълго време, докато дробовете и пламнаха, а коленете й омекнах и краката отказаха да я носят по-дълго.

Трепереща, хълцаща и едва поемаща си дъх, Мира се отпусна на края на шосето и припадна.