Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (6)

5

Отначало дойде объркването, после недоверието и накрая деморализацията. За пръв път през живота си Мира беше ограбена — и то в къща, обитавана уж само от почтени хора.

Тя се замисли за изминалите 24 часа. През цялото време в Дрезден Фарм писмото беше на сигурно място в чантичката й. Си не беше излизал сам навън. Когато пристигнаха тук, тя сама донесе чантата си в стаята и я остави в чекмеджето на бюрото. На два пъти беше напускала стаята си. Снощи за цели два часа, а тази сутрин за около четиридесет минути. Сигурно по това време е проникнал някой и е откраднал документа.

После се сети за нощния си кошмар. Може би тази мъгла е била от някакво упойващо вещество и тя я е забелязала едва когато се е събудила.

Какво да прави сега? Да се изправи пред всички и открито да им поиска сметка? Много добре си представяше студените и нелюбезни погледи, които щяха да й отправят, сякаш е някоя луда. Нямаше никакви доказателства. Семейство Грегъри се ползваше с добро име в Милфърд Каунти. В съда щяха да й се изсмеят. А на съобщенията за платени данъци не беше отбелязано, че имотът е нейна собственост.

Мира продължаваше да размишлява. Документът вече беше в техни ръце. Може би щяха да се задоволят с това и да я оставят на мира. Но дали го беше откраднал един от тях или и останалите знаеха?

До делото оставаха седем дни. Седем дни трябваше да прекара сред тези хора. Сега, след като я ограбиха, нямаше никакъв смисъл да остава тук. Документът беше единственото й оръжие, а той липсваше. Беше победена. Те разполагаха с много повече оръжия, като се започне с името Грегъри и се свърши с една безпощадност, която Мира не можеше да понесе.

Не й оставаше нищо друго, освен да си вземе нещата и да си отиде. Най-добре да забрави тези хора колкото се може по-бързо.

Едва преди двадесет минути се беше обадил глас от миналото в лицето на Ейб Тагърт и я беше посъветвал да не отстъпва. Ако си — отиде, ще измами доверието на стария Сайлъс Грегъри и ще се раздели окончателно със старата си мечта. А това не е основа за бъдещо щастие.

Но как да се пребори с тези хора? Мира нямаше опит в подобни неща. Знаеше как да се противопостави на лошия късмет и неприятните обстоятелства, но не можеше да се бори с живи хора.

Е, откраднаха й документа. Може сега пък тя да го открадне. Бяха я нападнали с безмилостни думи. Но тя също знаеше куп подобни думи, а и езикът беше нейна професия. Бяха се опитали да я изплашат. Като се върне пет години назад, ще си спомни най-различни трикове, с които се плашеха момичетата в пансиона. Искаха да я стреснат, но и тя ще им покаже зъбите си. И първо ще започне от Сайлъс Грегъри.

Мира бързо стегна багажа си и взе чантата си под мишница. Така натоварена, тя изтича навън, без да срещне никого по пътя си.

Първият удар я настигна, когато излезе на голямата веранда и установи, че колата й я няма. Но скоро се сети, че фордът беше останал на входната алея. Сигурно Ейб Тагърт го е откарал в гаража, защото ключовете бяха на таблото.

Младата жена решително заобиколи къщата и още отдалеч видя четирите гаража, в три, от които стояха блестящи луксозни лимузини. В четвъртия гараж беше паркиран скромният й форд.

Мира бързо седна зад волана и завъртя ключа. Завъртя още веднаж и още веднаж, но моторът не запали. Накрая акумулаторът толкова се изтощи, че колата не издаде вече никакъв звук.

— О, Боже! Божичко! — проплака Мира и скри лице в треперещите си ръце. — Не ме пускат дори да си отида!

* * *

Напълно съкрушена, Мира извади куфарите си от багажника и се върна обратно в стаята си. Хвърли се в леглото и даде воля на сълзите си. Но скоро си каза, че няма полза да хленчи. Тя трябваше да се срещне с тези хора, трябваше да ги предизвика.

Затова изми лицето си, среса косата си и излезе в коридора. Не знаеше в каква посока да тръгне, но в крайна сметка се озова в голямо помещение, което явно беше музикална стая.

Полускрита зад пиано от розово дърво седеше Луиза Грегъри и прелистваше купчина ноти. Тя чу, че някой влиза и вдигна глава.

— Ах, мис Линдън — промълви тя. — Обичате ли музиката?

— Извинете, че ви попречих, мис Грегъри. Не знаех, че това е стая за музика.

— Разбира се, че не ми пречите, мила. Радвам се, че ще ми правите компания. Свирите ли на пиано?

— Много лошо. Като всички момичета и аз съм вземала уроци, но вече забравих почти всичко. А вие свирите ли, мис Грегъри?

— Да, и то много добре. Само че това пиано е разстроено. Но може би аз самата нещо не съм в ред и би трябвало да попитам астролога си. Вярвате ли в астрологията?

— Не, всъщност не…

— О, мис Линдън, всеки човек се намира под влиянието на определена звезда. Не ми се вярва, че вие с вашите двадесет и шест години още не сте открили астрологичния си ключ.

Мира изненадано изгледа старата дама.

— Учудвам се, че толкова точно познахте възрастта ми.

Луиза помълча известно време, после тържествено заговори:

— Аз съм родена с дарбата да прониквам дълбоко в нещата. Може би това е мой дълг — дълг на една привилегирована — да ви помогна. Защото аз не правя нищо, преди да се допитам до звездите. Направих това и когато подпомогнах нашия уважаван мистър Роби при съставянето на предложението, което ви направи снощи. Тъй като имам дарованието да предвиждам и съм много загрижена за личните ви интереси, ви моля най-сърдечно: продайте веднага Дрезден Фарм. Тя не ви носи нищо друго, освен нещастие. Щастлива ли бяхте досега, мис Линдън?

Мира се поколеба.

— Всъщност не. Животът ми беше добър, но не и щастлив.

Луиза кимна мъдро.

— И никога няма да бъде щастлив. Защото Дрезден Фарм упражнява лошо влияние върху вашия живот. Вижте, тази ферма е построена от злоба, омраза и нечестност. Тя е цената на едно зло, което не може да бъде поправено. Тя не може да осъществи мечтите, които вие така хубаво описахте. Дори и да не можете да ме разберете, повярвайте ми! Откажете се от Дрезден Фарм!

Мира се замисли. Щом тази жена така горещо я убеждава да продаде имота си, тя вероятно няма и понятие, че единственото доказателство за собственост липсва. Но защо намеква, че фермата е нещо като обезщетение за стореното зло? Какво е това зло? Ако може да се вярва на Ейб Тагърт, родителите и са присъствали при подписването на документа. Защо тогава бяха отнесли тайната със себе си в гроба?

— Аз… аз не ви разбирам, мис Грегъри — прошепна Мира.

— Бедното малко момиче — промърмори благосклонно старата дама. — Сигурна съм, че…

Тежки стъпки прекъснаха думите й. Мира се извърна и видя пред себе си Ейб Тагърт.

— Извинете, мис Мира. Току-що се обадиха по телефона от пожарната. Дрезден Фарм гори. Вече почти нищо не може да се спаси, казват те. Сигурно ще искате да ви откарам, мис Мира.

Мира беше шокирана. Този удар беше твърде силен за нея.

— Мога и сама, мистър Тагърт. О, Боже мой, пожар! — простена тя.

— По-добре е аз да ви откарам, мис Мира — настоя Тагърт. — Колата чака пред вратата.

Мира кимна. Нямаше време да се замисли, защо старецът така упорито настоява да замине с нея. Дали знаеше, че собственият й форд не е в състояние да се помръдне?