Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (8)

7

Мира бавно идваше на себе си. Не усещаше болка, мъчеше я само леденостудената вода. Затова предпазливо се изтегли на каменистия бряг и застена, когато болки пронизаха тялото й. В този момент чу гласа на Франк Грегъри и уплашено се сви на кълбо.

— Мис Линдън! Къде сте? О, колко страшно! Как да ви помогна? Почакайте, ей сега ще дойдат Ейб и Сам! Сам, тя е долу, в реката!

Не друг, а Мери беше тази, която я измъкна горе и я обгърна с ръце, без да обръща внимание на това, че дрехите й са мокри и кални.

— Как, по дяволите, се озовахте там? — изпъшка едрата жена. — Добре ли сте, мис Линдън? Има ли нещо счупено?

— Н-не… Д-добре съм. Н-не знам как стана. М-моля, помогнете ми, мисис Марш!

— Всичко е на ред, чичо Франк. Дай колата колкото се може по-близо до брега. Аз ще я пренеса. Хайде, мис Линдън, страшното вече мина.

Думите й прокънтяха в главата на Мира, която едва сдържаше нервното си треперене. Качиха я в колата, която бързо се отправи към къщата. Отведоха я в стаята й, където я очакваше гореща вана. След това Мери я настани в леглото, а Ели й донесе горещ чай с бренди.

Очевидната им загриженост трогна Мира, макар че не й донесе успокоение. Всички роднини се бяха събрали в стаята й и тихо си шепнеха, но сякаш ги разделяше невидима стена.

Без да се задълбочава много, Мира изведнаж осъзна, че Франк Грегъри нарочно се е нахвърлил върху нея, отворил е вратата на колата и я е блъснал навън. Тя избухна в сълзи и те най-после я облекчиха. Плачът я отнесе далеч от този свят. Тя се зави презглава и продължи да плаче тихичко.

— Нека да си поспи, бедничката — обади се Ели. — Най-добре идете да се преоблечете, мисис Марш, иначе ще се разболеете. А аз ще бдя над нея.

Скоро след това в стаята настъпи тишина. Когато Мира дръпна завивката и се огледа, при нея нямаше никой. Само вратата беше леко открехната.

Тя предпазливо попипа тялото си и установи, че дланите и колената й са изподраскани. Усещаше болки в бедрата и лактите, но най-много я болеше, че искаха да я убият и че Франк Грегъри нямаше от какво да се страхува, дори и при неуспех. Как би се осмелила да го обвини в опит за убийство? Мира отчаяно зарови лице във възглавницата. Усещаше, че няма да има сили да продължи борбата.

Най-после изтощението си каза думата и Мира дълбоко заспа.

* * *

Беше вече късен следобед, когато Мира отвори очи и веднага забеляза Сайлъс Грегъри в рамката на вратата.

— Хелоу, Си — поздрави го сънено тя. — Май съм спала…

— Да, знам. Вече няколко минути ви наблюдавам. Как сте? Всъщност, мога да предположа. По-важното е, какво се случи?

— Вашият чичо не ви ли разказа? — попита тя и с треперещи ръце приглади косите си.

— Не. Разказа само своята версия.

— Ще трябва да му повярвате, защото аз нищичко не разбрах. По някакъв начин вратата се отвори и аз изхвръкнах навън.

— За да се отвори вратата на този кадилак, модел 1966 година, трябва първо да дръпнете назад вътрешния лост, а после и нагоре. Това ли направихте?

— Аз… Не знам, какво е станало, Си.

Той влезе в стаята и седна на края на леглото.

— Чичо Франк каза, че наклонът е бил доста голям, а вие по някакъв начин сте се облегнали на лоста за вратата. Като погледнал към вас, видял, че вратата се отваря, затова извикал и посегнал да я затвори, но вие сте се изтърколили навън.

— Може и така да е било — съгласи се Мира. — Не му ли вярвате?

Той се ухили.

— Никога не съм му вярвал, не виждам защо сега би трябвало да го сторя. Но слава богу. Вие сте цяла-целеничка и това много ме радва. Как ви харесват новите ми дрехи?

— Вие подпалихте къщата ми — напомни му тя.

— Съжалявам за това, Мира. Сигурно старата печка внезапно се е повредила. Но никога няма да узнаем какво точно е станало. Да ви донеса ли нещо за хапване.

— Не съм гладна. Но бих могла да стана за малко.

— Лежете си! — заповяда той. — Имате нужда от почивка.

Мира знаеше, че той има право.

Тя внимателно го изгледа и със сигурност разбра, че той не е като другите. В тази прекрасна смесица от чар и мускули не беше възможно да има зло. Но дали ще повярва, че някой от роднините му е откраднал единственото й доказателство? А може би ще я сметне за луда, ако му разкаже за снощния облак в стаята си?

Тъкмо реши да му каже всичко, когато той стана.

— Ще изпратя Ели да провери дали имате всичко необходимо. Аз се настаних отново в старата си стая в източното крило. Вие останете в леглото и си почивайте. По-късно ще дойда пак да ви видя.

— Благодаря, Си — усмихна се Мира.

— И не се опитвайте да падате от леглото — предупреди я той и затвори вратата след себе си.

Тази забележка я разсърди, но тя бързо му прости. Какво значение има, че не можеше да разбере истинската му природа, както и постоянната борба със семейството. Той беше зрял мъж, човек с опит. И много й харесваше.

Тъй като не й се искаше да стои сама цяла вечер, Мира предпазливо се измъкна от леглото и започна да се облича. С големи усилия успя да се приведе в подходящ вид и слезе, накуцвайки в дневната.

Там завари цялото семейство на чаша питие. Както и предишната вечер, тя отново усети как я пронизват студени очи, но след кратък миг на мълчание всички в един глас се заеха да я уверяват в своето съчувствие и симпатия. Самият Франк Грегъри я настани удобно на един стол и й поднесе чаша шери. После отново заговориха за случилото се, като всеки се мъчеше да внесе нотка на веселие в разговора. Франк Грегъри не пропусна да опише ужаса си и отчаяните си опити за спасение.

Само Си не присъстваше, но Мира се надяваше да го види на вечеря.

Тя тъкмо допиваше втората чаша шери, когато в дневната се появи Харълд Роби, придружен от непознат млад мъж. Никой не беше чул шум от кола, нито пък входния звънец.

След общите поздравления Франк Грегъри запозна новодошлия с Мира.

— Джаксън, това е нашата гостенка мис Линдън. Сигурно си спомняш младата дама, която наследи Дрезден Фарм от дядо ти. Мис Линдън, представям ви племенника си, Джаксън Грегъри.

— Добър вечер — поздрави Мира.

— Да, мис Линдън, наистина ние с вас не се познаваме, но често съм чувал името ви. За бога, какво е станало с коляното ви? — извика внезапно младежът.

Целият разказ отново трябваше да бъде повторен. Франк Грегъри описа нещастието с всичките му подробности. През цялото време Мира остана мълчалива, наблюдавайки Харълд Роби, който седеше малко встрани и бавно отпиваше от уискито си. Лицето му беше в сянка, но ясните сини очи под гъстите вежди бяха неотстъпно вперени в Мери Марш.

В този момент в дневната влезе Си. Той видя брат си и поздрави:

— Хелоу, Джаксън!

— Хелоу, Сайлъс — отговори равнодушно Джаксън. — Значи вече почна да палиш къщите на почтените хора в Милфърд Каунти? Видяхме развалините на път от града.

Настъпи неловко мълчание. Мира отвори уста, за да протестира. Но Си спокойно си наля чаша чисто уиски, обърна се и изгледа втренчено брат си с присвити очи.

— Много добре си спомням — заговори отчетливо той, — как на осем години запали хамбара, а на десет водната централа. Но това беше нищо в сравнение с пожара, който на следващата година разруши училището и с този, който унищожи северните пасища. Я ми кажи, мили братко, къде беше тази сутрин в 10 часа?

— Сайлъс! — изкрещя Мери.

Джаксън Грегъри побеля от гняв и не беше в състояние да произнесе нито дума. Харълд Роби се изкашля.

— Аз самият преди по-малко от час посрещнах Джаксън на спирката, Сайлъс — обясни търпеливо той. — Предлагам ти да си държиш езика зад зъбите, особено когато имаме гости.

Мира цялата трепереше. Тази внезапно разразила се семейна буря я уплаши. Всички потиснато мълчаха.

Като спасение прозвуча гласът на Ели Глийсън от вратата:

— Вечерята е готова! Заповядайте!

Но успокоението не трая дълго. Това беше най-тягостната вечеря, на която Мира беше присъствала през живота си.

Когато стигнаха до кафето, Мира се почувствува напълно изтощена. Тя се извини и всички веднага й изразиха съчувствието си и я посъветваха да си почине. Джаксън скочи и предложи да я придружи до стаята й. Докато той посегна да я подкрепи със силните си ръце, Сайлъс спокойно се облегна на стола си. Мира го изгледа разочаровано. Той обаче дори не се обърна след нея, докато Джаксън я изведе от стаята.

Бърборейки непрекъснато, младежът отведе Мира в стаята й и макар че тя не искаше да приеме помощта му, в крайна сметка беше благодарна, защото видя, че няма да се справи сама с дългия път.

Пред вратата тя му благодари сърдечно, а той усмихнато се поклони и я увери, че се е насладил на всяка минута, прекарана с нея.

Мира влезе, куцукайки, в стаята си, отпусна се на края на леглото и изпъшка:

— Що за отвратително семейство! Всички бяха изпълнени с омраза един към друг. А колко несигурни бяха! Всъщност всички до един бяха нейни врагове. А тя имаше нужда от приятел. Докато прехвърляше в ума си всички обитатели на къщата, тя се убеди, че има един-единствен човек, който може би й мисли доброто: Ейб Тагърт. Той й беше разказал толкова нови неща. А тя, глупачката, вярваше, че Си ще й помогне, че той мисли за нея… При това той беше доказал, че е равнодушен към нея и нейните интереси, след като толкова лекомислено беше подпалил къщата й, а и тази вечер на масата също.

А тя самата беше ли свързана с това семейство? Може би в крайна сметка и тя беше една от тях? При мисълта, че майка й може би е лъгала, Мира се изчерви. Но все пак се опита да пресметне, кой би могъл да й бъде баща. Си и Джаксън бяха твърде млади и тя веднага ги изключи, Франк обаче е бил между 35 и 40-годишен. Бащата на Си, първият Джаксън Грегъри — около тридесетте, а и самият дядо не е бил чак толкова стар, за да се забърка в любовни отношения с Алис Линдън…

— О, майчице, защо не си ми казала нищо? — проплака Мира. После обаче се засрами от лошите си мисли и енергично се опита да ги отхвърли от ума си.

Но тогава се сети, че ако с нея се случи нещастие, Том Брокай ще бъде единственият, който ще заподозре нещо. Том беше женен, имаше две деца и големи грижи. Най-вероятно обаче интересът към новата служба, която ще заеме, ще бъде много по-голям от любопитството му по повод внезапната й смърт…

При толкова болезнен извод, че е сама в света, беззащитна и изложена на толкова опасности, Мира избухна в сълзи. После се закле пред себе си, че непременно трябва да спечели приятелството на Ейб Тагърт. Затова стана от леглото и се опита да стигне до шкафа. Но краката я заболяха толкова силно, че тя се отпусна на колене и неудържимо захълца. Ето, че дори не можеше да отиде при стария пазач. На всяка цена обаче трябваше да се довлече до леглото си. Мира напрегна всичките си сили, пропълзя напред и с последно усилие успя да се изтегне на леглото. Остана да лежи неподвижна, пълна с тъга и трепереща от страх.

Най-после заспа облечена върху леглото, със запалена лампа до главата си.