Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (2)

1

Мира Линдън беше вперила очи в служебното писмо пред себе си. Въпреки реалността на редакционното бюро, въпреки наличието на още четирима заети чиновници в стаята и вечната им суетня, в момента тя не можеше да различи действителността от фантазията. Затова свали роговите си очила и бавно измърмори на себе си поговорката, която обикновено си казваше, когато усещаше, че губи чувството за реалност.

Аз съм Мира Диндън, на 26 години, водещ редактор в „Кърънтли Спийкиг“, местния вестник на „Ийстърн Илектрик Къмпани“. Печеля 600 долара на месец и нямам дългове. Получавам средно по две предложения за женитба на година и имам куп добри приятели. Нищо лошо не може да ми се случи.

За пръв път чу името Дрезден Фарм, когато стана на 12 години. Тогава узна, че е собственик на 35 декара земя някъде далече, приписана й, когато е била едномесечно бебе. В паметта й беше жив денят, когато леля Флора, която се грижеше за нея след фаталната автомобилна катастрофа, отнела живота на двамата й родители, и беше разказала за това наследство.

Нямаше никакви обяснения, но фактът си оставаше факт: Сайлъс А. Грегъри, някога притежавал четвъртината от Милфърд Каунти, е завещал голям брой селски къщи на различни хора.

Досега никой не се беше замислял особено много за тези къщи, тъй като те се намираха в границите на владението „Грегъри Истейт“, разположено в най-далечния северен край на щата Ню Йорк. Теренът беше скалист и земята почти необработваема. Повечето къщи бяха необитаеми. Те винаги са били празни и запуснати.

Но не и Дрезден Фарм. Откакто узна, че къщата е нейна собственост, Мира мислено живееше в нея. Тя бродеше из приказните гори, които я заобикаляха, вървеше през зелени ливади и едва след залез-слънце се прибираше в уютния си дом с чисти завеси на прозорците и грееща камина. Представяше си едно пони на име Джордж, крава Мери и коза Сам. Въображението й рисуваше множество пилета и патици, една котка и едно куче, фермата беше нейният собствен малък рай и тя я обичаше с цялото си сърце.

Беше шестнадесетгодишна, когато с леля Флора за пръв път отидоха да видят фермата. Оттогава мечтите й се измениха. Гората вече не беше толкова приказна, ливадите не така зелени, а къщата се оказа просто една порутена колиба с три стаи. Вода трябваше да помпят от кладенеца в кухнята, а външната врата почти не се заключваше. Затова Мира започна да мечтае за нещата, които щеше да предприеме, за да превърне старата колиба в удобен и обитаем дом.

Когато стана на 21 години, прекара труден период. Леля Флора почина и Мира трябваше да завърши колежа без ничия помощ с малкото останали средства. Сериозните материални затруднения помрачиха до голяма степен романтичните й чувства. Но тя се научи да гледа само напред. В главата й постепенно се оформяше план. Искаше да започне кариера на журналистка в Рочестер и да се изкачва нагоре стъпка по стъпка. Може би един ден ще пише новели, които ще й донесат толкова много пари, че ще обнови изцяло Дрезден Фарм и ще се оттегли да живее там.

За да провери себе си, след завършването на „Хилбърт Колидж“, тя се опита да прекара едно лято във фермата. Но след по-малко от седмица в малката къщурка разбра, че спестените с огромни усилия 260 долара в никакъв случай не бяха достатъчни, за да преживее с тях оставащите три месеца. През есента постъпи на работа в Ню Йорк. Тя трябваше да се примири с това, че е сираче, бедна и доста по-некрасива от останалите момичета. Тя беше спокойна и плаха, но винаги знаеше към какво се стреми. През следващите четири години я интересуваше главно работата й, развитието й като журналистка. Едва напоследък оживяха старите й планове за възстановяването на Дрезден Фарм. При това усети чувство за вина, че през последните години изобщо не се беше погрижила за фермата. Към това се прибави и безпомощност, тъй като не разбираше последните събития.

Мира отново сложи очилата си и втренчи поглед в документа. Беше съдебно писмо, в което от нея се изискваше да се откаже от обитаване на Дрезден Фарм и да се яви в землищния регистър на Милфърд Каунти.

— Платихте ли всички данъци, мис Линдън? — попита Том Брокоу и се отпусна назад в стола си.

— Разбира се. По отношение на мен имотът беше освободен от данъци. Част от наследството е определено за плащане на данъците от страна на Грегъри Истейт, докато аз или наследниците ми не заживеем постоянно в Дрезден Фарм. Всяка година получавам съобщение за платени данъци. Никога не съм живяла в тази къща, нито пък някой друг. Сигурно има някаква грешка…

— Трудно бих си представил, че това писмо е плод на заблуда — отговори Брокоу. — Затова ви съветвам да заминете за Милфърд Каунти или да изпратите там добър адвокат.

— Но вие много добре знаете, че не мога да замина, Том — обясни Мира. — Имам толкова работа тук.

Тя едва сега проумя колко важна беше станала за нея журналистическата й работа през всичките тези години. Почти беше забравила малката си ферма, макар че по-рано беше прекарвала стотици часове в мечти за разходки по горите и ливадите й.

— Намирам, че вашата собственост също е важно нещо. Не е ли така, мис Линдън? — отговори съчувствено Том Брокоу.

Мира кимна.

— Прав сте. Том. Какво да правя?

— Джо, аз и останалите ще се погрижим за следващия брой. Вие разбира се вярвате, че без вас нищо няма да стане, но аз ви обещавам да направим всичко възможно. Вземайте багажа си и тръгвайте! Освен това почивката ще ви се отрази добре. А аз от своя страна ще се поинтересувам защо след 25 години някой се опитва да отнеме вашата собственост — тази изоставена и от Бога къща в това забравено кътче, което дори и най-опитният индианец не може да открие веднага. Да, Мира, мисля, че трябва да заминете.

— Наистина ли смятате така? Да, Том, имате право. Ако загубя това място, все едно, че съм изгубила скъп приятел. Вярно, че не е особено ценно, но е всичко, което притежавам. Подарил ми го е напълно непознат човек. И сигурно той очаква да се боря за него.

* * *

Ама че съм глупачка! — изруга Мира, когато се озова във форда на път за Милфърд Каунти. Години наред не беше плакала, но сега се разплака заради своята глупост и привързаност. Седем дни оставаха до съдебното дело. Защо й трябваше още отсега да изостави цялата си работа и да хукне надалеч? На всичко отгоре и Том я беше подкрепил. С най-голяма бързина тя беше напъхала в куфарите си няколко по-топли дрехи и здрави обувки, тъй като добре си спомняше занемарените пътища. Даже не се беше консултирала с адвокат, за да узнае дали въобще има някакви права върху Дрезден Фарм. А сега вече пътуваше сред безредно нахвърляните хълмове на Милфърд Каунти и плачеше.

До фермата оставаха не повече от четири мили. Постепенно започна да си спомня някои неща от последното си посещение. Боядисаните в бяло селски къщи с обори и огради я поздравяваха като добри приятели от детските й сънища.

Плачът й премина и обичайната й решителност се възвърна. Този път носеше със себе си над хиляда долара, а това беше много повече от 260-те преди години. С тези пари можеха да се направят доста неща. И никой — никой! — не можеше да й отнеме това място.

Още един остър завой, и ето че пред нея се появи високият каменен комин, покривът и най-после посивелите от старост стени на малката й къщичка. Нямаше и представа, че дърветата са израснали толкова високо. Оградата беше доста порутена. Ядоса се, когато забеляза, че някой е оставил портата отворена.

Мира влезе с колата в двора и спря пред входната врата. За известно време остана да седи в колата си, опитвайки се да изясни чувствата си в момента. Щастлива ли беше? Какво я очакваше тук? Страхуваше ли се от нещо? Тя погледна отново входната врата. Нещо не беше наред, но мина известно време, преди да разбере точно какво.

Всъщност верандата би трябвало да бъде покрита с листа. А и стълбите бяха учудващо здрави. Храстите бяха подрязани, за да не стърчат клоните им във всички посоки.

Мира слезе от колата и се качи по стълбите на верандата. После пъхна ключа в ключалката и здраво натисна дръжката на вратата, тъй като добре си спомняше в колко лошо състояние беше. Но макар, че ключалката беше три пъти по-стара от нея самата, този път тя се отвори безупречно. Вратата леко се завъртя на смазаните си панти.

— Някой живее тук — промълви Мира.

В този момент усети приятна миризма на ядене. Огледа се, но никъде не видя дори прашинка. На масата беше поставена настолна лампа и до нея куп книги. Старинен люлеещ се стол до масата все още леко се поклащаше.

Мира хвърли един поглед в столовата. На земята беше приготвено примитивно легло. До него стояха два заключени куфара.

— Ало, има ли някой? — извика високо тя.

Никой не й отговори. Тя внимателно отвори вратата към спалнята. Там обаче нямаше нищо, освен шума и прах. Стъклото на прозореца беше счупено и по стените личаха следи от дъждовни капки.

Мира затвори вратата и отиде в кухнята, където намери няколко консерви и пакети с основни хранителни продукти.

Гневът й все повече се усилваше. През последните четири години някой си беше присвоил малкото евтини мебели, които беше оставила. А сега в къщата й се беше настанил някакъв скитник. Беше превзел собствения й дом! Сигурно вече доста време живее тук и има намерение дори да остане за по-дълго. Беше обновил старата кухня, постлал си беше легло в столовата и дори беше добавил люлеещ се стол и лампа. Освен това беше поправил бравата и смазал пантите на вратата.

— Ама че нерви има тоя човек! — изруга Мира и се върна обратно в дневната. Взе една от книгите на масата и прочете заглавието й. Беше нещо техническо.

— И другите са същите. Няма да ви харесат, освен ако не си падате по монтажни схеми — прозвуча глас зад гърба й. — Доколкото разбирам, вие сте херцогинята на Кент? Чувствувайте се като у дома си, сега ще приготвя чай.

Мира стреснато се обърна и вдигна книгата, за да се предпази. Но мъжът, който застана на вратата, беше твърде грамаден, за да се уплаши от една книга, твърде широкоплещест, за да я пропусне да мине покрай него и се усмихваше твърде приятелски, така че Мира нямаше защо да се плаши от него. Беше облечен в карирана риза, джинси и обувки за тенис. Къдравата кестенява коса беше неукротима. Сините му очи блестяха любопитно, а усмивката разкриваше два реда равни бели зъби.

— Кой… кой сте вие? — попита Мира.

— Пал Джой. А вие сте мис Линдън. Добре дошли в къщи!

— Искам да знам какво правите в къщата ми.

Той протегна лявата си ръка, в която държеше току-що одран заек.

— Тъкмо смятах да опека това животинче. Тъй като къщата е ваша, каня ви да хапнете с мен. Но е крайно време да го измия, преди да окървави персийските ми килими.

И той ухилено изчезна в кухнята. Мира го последва слисано, като при това забеляза пистолета в десния му заден джоб. Металът блестеше в синьо-черно, а дръжката изглеждаше доста употребявана.

— Впрочем — отбеляза той, — не би трябвало да ви лъжа. Името ми е Сайлъс Грегъри. Можете да ме наричате Си.

— Сайлъс Грегъри! Но той е умрял преди 26 години!

— Това е дядо ми. О, този заек е доста едър. Как го предпочитате — печен или пържен? И за двата вида се нуждаем от еднакво количество дърва за печката. Е, избирайте!

— Пържено! — простена Мира и се отпусна в люлеещия се стол.

— А вие междувременно не бихте ли обелили доматите?

Как й се искаше да изкрещи на висок глас, колко го презира и да му викне да се маха по дяволите! Но беше твърде уморена и шокирана. Никога досега не беше виждала мъж с револвер в джоба на панталоните му. Освен това къдриците му и цялото му проклето поведение й бяха симпатични. Затова стана, съблече якето си, запретна ръкави и отиде в кухнята да бели домати.