Женевиев Сейнт Джон
Открадната мечта (5)

4

Дори старата и толкова пъти повтаряна поговорка, която винаги й беше помагала в подобни ситуации на смут и уплаха, сега не беше в състояние да успокои Мира. Тя се отпусна в дълбокото пухено легло и с чувство на разочарование се замисли за Си, който просто я беше изоставил сред тази глутница хищници, както и за великодушното им предложение. Колкото повече мислеше за него, толкова по-странно й се виждаше то, тъй като беше убедена, че Дрезден Фарм е място без всякаква стойност. Защо тогава им трябваше? А уж бяха сигурни, че Мира ще изгуби близкото дело…

Мира се въртеше неспокойно в леглото си. Нали Еми беше казала, че в западното крило няма кой да й пречи. Следователно тя беше съвсем сама тук. Тази мисъл я плашеше и успокояваше едновременно. Можеше да избухне пожар, който да се разпространи мигновено из тези стари дървении! Във въображението си тя видя бягащи фигури с грозни очи, остри зъби и изплезени червени езици. Те бързо променяха вида си и се превърнаха в лазещи розови животни. Едно от тях държеше пура в дебелата си ръка, второто сложи лорнет на смръщеното си лице, а третото насочи черния си пистолет право в челото й…

Мира поиска да изпищи, но от устата й не излезе нито звук. Тя отвори широко очи и установи, че се е изправила в леглото си. Студен ветрец поклащаше леко завесите на отворения прозорец.

Точно пред нея във въздуха се носеше малко сиво облаче. След секунди Мира забеляза, че гледа право в огледалото над скрина. Следователно в този миг облачето се намираше точно над главата й. Този лаконичен извод я накара да се вцепени от страх. Продължи да гледа втренчено в огледалото, докато облачето бавно се спусна надолу. Тя видя ясно, как сивата мъгла забули главата и раменете й.

Мира изпищя, скочи от леглото и се сви в един далечен ъгъл. Оттам не се виждаше нито мъглата, нито някаква светлина, но като се постара да успокои учестеното си дишане, тя усети странен вкус в устата си и се закашля.

Реши, че това е някакъв отровен газ, а защо не и опиум, но скоро се сети, че подобна миризма имат тъмните помещения на „Ийстърн Илектрик“. Треперейки от страх, тя се протегна и натисна копчето на лампата. Но когато стаята светна, тя изглеждаше съвсем празна.

— Глупава гъска! — измърмори Мира. — Сънувала си кошмар. А мъглата е плод на въображението ти.

Но като приближи ръкава на пижамата до носа си, тя усети ясна миризма на фосфор, сякаш някой беше запалил кибрит.

Значи и мъглата над главата й също е била истинска!

Мира отиде до леглото и подробно го огледа. После претърси стената зад него за някакъв отвор. Внимателно изследва дървото с пръсти, за да се увери, че всичко е наред. После смени пижамата си е панталон и фланелка с дълги ръкави. Когато отново се отпусна в леглото, усети не толкова страх, колкото ярост. С изключение на Сайлъс Грегъри никой в тази къща не би си позволил подобни шеги.

Зората вече изгряваше в прозореца, когато Мира заспа изтощена. Спа дълбоко чак до девет часа, когато се появи в коридора измита, облечена и грижливо сресана. Вървейки към столовата, тя се опитваше да си представи каква реакция очаква от нея този, който толкова я беше изплашил през нощта. Но Мира беше твърдо решена да не се издава. Може би проклетият шегаджия сам щеше да се издаде, ако тя се прави, че нищо не се е случило.

Столовата беше от отсрещната страна на огромното входно антре. На масата Мира завари Мери Марш и съпруга й, които тихо разговаряха. Те я посрещнаха усмихнати.

— Надявам се, че спахте добре, мис Линдън — каза Мери.

— Добро утро. Спах чудесно. Как сте, мистър Марш?

— Благодаря, добре. Заповядайте, тука е кафето. Ако желаете да закусите, ще позвъня на Ели.

— Благодаря Ви. Първо ще пия кафе, а после ще видя дали съм гладна. Откровено казано вчера ядох твърде много. Вашият брат приготви твърде добре заека, мисис Марш.

— Значи вчера сте били в Дрезден Фарм? — учуди се Мери. — Не знаехме това. Си никога нищо не ни казва. Това е едно от многото му неприятни качества. — Тя наля на Мира чаша ароматно кафе и седна срещу нея. — Това ще ви освежи.

Дори по гласа си приличат със Си — помисли си Мира, докато я слушаше. — Даже по начина, по който те гледат, разбираш, че са брат и сестра.

— Вуйчо Франк се държа доста грубо снощи, не е ли така? — попита Мери. — Май всички бяхме груби. Но трябва да ни разберете. Такива неща преживяхме през последните месеци… А всички вярвахме, че ще забогатеем.

— Моля те, Мери — прекъсна я Самуел. — Сигурен съм, че мис Линдън не се интересува от нашите семейни проблеми.

— Така ли? А откъде знаеш от какво се интересува мис Линдън?

— Извинявай.

— Няма нищо. Мисля, че предложението на Роби е добро, мис Линдън. Не е лошо да го обмислите отново. Ако бях на ваше място, щях да се отърва от тази купчина боклук. Да не би пък моят вироглав брат да ви е насъскал срещу нас? Ние не сме лоши хора. Просто семейството има чувство за отговорност.

— Сигурна съм, че всеки има основания за това, което прави — промълви Мира.

— Както ви казах, помислете си още веднъж. Предложението е изгодно за вас. Но сега трябва да ставаме. Позвънете, ако искате да закусите, но по-продължително, защото умният ни баща е разположил кухнята на другия край, на цяла миля оттук.

— Благодаря ви — каза Мира. Но когато двамата излязоха, тя не посмя да позвъни. Не можеше да си позволи да разкарва старата готвачка заради една-единствена закуска.

Затова решително се изправи и тръгна да търси кухнята. Не мина дълго и я откри. Ели тъкмо миеше чинии, а Ейб Тагърт сърбаше спокойно кафето си.

— Добро утро — поздрави Мира.

— О, мис Линдън — изненада се Ели. — Ейб, стани де! Нямаш ли маниери?

— Добро утро, мадам — промърмори Ейб и се надигна с усилие. — Вие сте госпожицата от Дрезден Фарм, нали?

— Да, мистър Тагърт. Мистър Грегъри ми разказа много неща за вас. Но не ставайте, моля ви! Дойдох да помоля за препечена филийка с мармалад.

— Значи сте говорили с младия Си, така ли? — попита Ейб. — С него спокойно можеш да отидеш на лов за мечки.

— Той изглежда много привързан към вас двамата — отбеляза Мира.

— Струва ми десет години от живота този разбойник — усмихна се Ели.

Мира се усмихна в отговор. Както й беше предсказал Си, тя веднага хареса Ейб. Наистина Ели беше доста мрачна, но това беше разбираемо, като се има предвид голямата й отговорност за поддържането на цялото домакинство.

— Тъмен или светъл мармалад? — попита я Ели.

— Моля, тъмен, Ели.

— Върнете се спокойно в столовата, мис Линдън. Ей сега ще ви донеса закуската.

— Благодаря ви — каза Мира. — Довиждане, мистър Тагърт.

Мира едва беше заела отново мястото си на голямата маса, когато чу някакъв шум и се обърна. Зад нея стоеше Ейб Тагърт и смутено въртеше в ръце старата си филцова шапка. Под работния комбинезон носеше светлосива риза, от чиято яка стърчеше дебелият му сбръчкан врат. Старецът отиде на другия край на масата и изгледа втренчено Мира.

— Значи вие сте тази — измърмори той. — Много сте се променили, откакто ви видях за пръв път в тази къща.

— Но, мистър Тагърт, аз никога не съм идвала тук.

— Промяната е във ваша полза — захили се той. — Тогава бяхте едно сбръчкано вързопче. Но никое дете не изглежда добре на един месец.

— Вие… вие сигурно се лъжете, мистър Тагърт.

— Много добре си спомням майка ви. Мила жена. С баща ви много си подхождаха. Радвам се, че ви виждам отново, мис Мира.

— Не ви разбирам.

— Не, аз не се лъжа. Вижте, старият Сайлъс умираше и беше ужасно раздразнен. Много добре го помня. С едната ръка надраска подписа си, а с другата здраво държеше малката ви петичка. Когато аз се подписах като свидетел, вие се разплакахте. После Роби заключи документа. Тъкмо навреме, защото старецът почина само след една седмица.

— Не мога да повярвам. Просто невероятно.

— Много неща изглеждат невероятни, мис Мира. Само едно искам да ви кажа: дръжте се здраво! Сигурен съм, че и старецът би искал това от вас. Но сега трябва да изчезвам. Приятно ми беше да видя, колко сте пораснали.

— Почакайте! — извика Мира. — Трябва да поговоря с вас, мистър Тагърт. След всичките тези години… Аз нищичко не знам. Никой не знае. Вие трябва да ми обясните, моля ви!

— Някои ден, може би… — промълви старецът вече на вратата. — Сега мога да ви кажа само едно: дръжте се! Ако старецът беше жив, щеше да се справи с тия многознайковци. Но сега той лежи горе на някой облак и им се присмива. — Това каза още Ейб Тагърт и изчезна.

Мира остана неподвижна на мястото си. В душата й цареше смущение. Не се помръдна и когато влезе Ели с мармалада и горещата препечена филийка.

После изведнаж разбра. Скочи и се втурна към стаята си в западното крило. Естествено, мислеше си тя, за да ми вземат Дрезден Фарм, им трябва документът. Подписът на стария Сайлъс Грегъри беше четлив, но подписът на свидетеля беше ужасно неясен. Сега Мира разбра, че ще успее да разчете подписа на Ейб Тагърт.

Когато стигна в стаята си, тя веднага отвори бюрото и извади жълтия плик с документа. Пръстите й предпазливо се плъзнаха в плика и попипаха. Мина почти минута, докато Мира проумее, че документът е изчезнал. В плика бяха удостоверенията за платени данъци през тези 25 години, кръщелното й свидетелство и документът, с който леля й Флора придобиваше правото на отглеждане — само завещанието липсваше.

Нямаше съмнение: някой беше откраднал правото й да мечтае.