Джон Фанти
Питай прахта (19)

Деветнайсета глава

Книгата ми излезе след една седмица. Отначало беше забавно. Можех да влизам в книжарниците и да я виждам сред хилядите други книги — моят роман, моите думи, моето име на корицата, причината да живея. Но не беше толкова интересно, както когато „Кученцето се засмя“ излезе в списанието на Хакмът.

Значи и това чувство беше угаснало. А освен това нямах нито дума от Камила, нито дори телеграма. Бях й оставил петнайсет долара. Знаех, че няма да й стигнат за повече от десет дни. Чувствах, че ще изпрати телеграма веднага, щом се окаже без пукнат цент. Камила и Уили — какво беше станало с тях?

Получих картичка от Сами. Беше в пощенската ми кутия, когато се прибрах следобед. Вътре пишеше следното:

„Скъпи господин Бандини,

Мексиканката пристигна, а ти вече знаеш, че не обичам наоколо да се въртят жени. Ако е твоето момиче, най-добре ела да си я прибереш, защото не я искам тук.

Сами“

Картичката беше пусната преди два дни. Напълних резервоара с бензин, хвърлих един екземпляр от книгата си на предната седалка и поех към обиталището на Сами в пустинята Мохаве.

Пристигнах след полунощ. Единственият прозорец на колибата му светеше. Почуках и той ми отвори. Преди да кажа нещо, се огледах. Той се върна на стола си до лампата с мазут, където лежеше едно евтино списание за уестърни, взе си го и продължи да чете. Не каза нито дума. От Камила нямаше и следа.

— Къде е тя? — попитах.

— Проклет да съм, ако знам. Тръгна си.

— Искаш да кажеш, че си я изхвърлил.

— Не може да стои тук. Аз съм болен човек.

— Къде отиде?

Той посочи с палец на югоизток.

— Някъде натам.

— Искаш да кажеш, навътре в пустинята?

Той поклати главата.

— Да, заедно с палето. Едно малко кученце. Адски сладко.

— Кога тръгна?

— В неделя вечерта — отвърна той.

— В неделя?! — възкликнах. — Господи, човече! Това е било преди три дни! Взе ли нещо за ядене? Нещо за пиене?

— Мляко — отвърна той. — Бутилка с мляко за кучето.

Излязох на двора на колибата му и погледнах на югозапад. Беше много студено и луната беше високо в небето, а звездите се трупаха на бляскави купове по тъмносиния му свод. На запад, на юг и на изток се простираше пустош от ниски храсти, мрачни дървета на Джошуа и гърбави хълмове. Бързо се върнах обратно в колибата.

— Ела да ми покажеш накъде тръгна — казах.

Той посочи на югоизток.

— Натам.

Издърпах списанието от ръцете му, хванах го за врата и го изблъсках навън в нощта. Беше слаб и лек и се олюля, но се задържа на крака.

— Покажи ми — повторих.

Отидохме до края на двора, а той изръмжа, че е болен човек и че нямам право да го блъскам така. После застана там, оправи си ризата и стегна колана си.

— Покажи ми къде беше, когато я видя за последен път — казах аз.

Той посочи:

— Минаваше над онзи хребет.

Оставих го там и изминах триста метра до върха на хребета. Беше толкова студено, че закопчах якето си до брадичката. Земята под краката ми хрущеше от груб тъмен пясък и малки камъчета — дъното на някакво пресъхнало праисторическо море. Зад хребета се разкриваха други хребети, стотици на брой, които се простираха до безкрайност. По песъчливата земя не се виждаха отпечатъци от стъпки, нямаше нито следа, че някой е минал оттук. Продължих, като газех по мизерната почва — тя потъваше малко под краката ми, а после сивият пясък я засипваше.

След около пет километра седнах на един кръгъл бял камък, за да си почина. Бях изпотен, но въпреки това ми беше ужасно студено. Луната се спускаше на север. Трябва да е било след три часа. Бях вървял уверено, но бавно, все едно съм на поход, но хребетите и хълмовете продължаваха да се простират до безкрай във всички посоки, нашарени единствено с кактуси, диви храсти и растения, които не познавах.

Спомних си автомобилната карта на района. Тук нямаше пътища или градове, нямаше никакви признаци на живот чак до другия край на пустинята — в продължение на почти двеста километра. Изправих се и продължих. От студ не усещах крайниците си, но въпреки това от мен се стичаше пот. Сивото небе на изток се промени, стана първо розово, после червено, а накрая и гигантската огнена топка на слънцето изскочи иззад черните хълмове. Над пустинята тегнеше върховно безразличие, небрежна смяна на деня и нощта, но въпреки това тайнствената интимност на тези хълмове, мълчаливото им чудно спокойствие правеха смъртта да изглежда не чак толкова важна. Човек можеше да умре, но пустинята щеше да скрие тайната на смъртта му, щеше да остане след човека и да покрие спомена за него с вечния вятър, жегата и студа.

Нямаше смисъл. Как трябваше да я търся? Защо трябваше да я търся? Какво можех да й донеса, освен завръщане към бруталната джунгла на града, която я беше пречупила? Тръгнах обратно, тъжен в светлината на утрото. Тя вече беше на хълмовете. Нека тези хълмове да я скрият! Нека да се върне в самотата на тайнствените хълмове. Нека да заживее с камъните и небето, а вятърът да роши косата й до самия край. Нека да си отиде така.

Когато се върнах до колибата, слънцето беше високо в небето. Вече беше горещо. Сами стоеше на прага на колибата си.

— Намери ли я?

Не му отговорих. Бях уморен. Той ме погледа още малко и изчезна в колибата си. Чух как постави резето. Далеч над пустинята Мохаве се надигаше истинската жега. Отидох по пътеката до форда. На седалката имаше екземпляр от моята книга, от първата ми книга. Намерих молив, отворих книгата на заглавната страница и написах:

„На Камила, с любов.

Артуро“

Занесох книгата на стотина метра в пустинята, на югоизток. С всичка сила я хвърлих натам, накъдето беше поела. После се върнах в колата, запалих двигателя и се върнах в Лос Анджелис.