Джон Фанти
Питай прахта (11)

Единайсета глава

Но това беше скъпо. По-леко, Артуро; забрави ли онези портокали? Преброих какво ми е останало. Двайсет долара и няколко цента. Изплаших се. Напънах си мозъка да направя сметка къде съм похарчил толкова пари. Да ми остават само двайсет долара — невъзможно! Ограбили са ме, изгубил съм парите, някъде са объркали нещо! Претърсих цялата стая, рових в джобовете и чекмеджетата, но това бяха всички пари, аз се изплаших, разтревожих се и твърдо реших веднага да се хвана за работа и бързо да напиша нещо ново — да го напиша толкова бързо, че да няма начин да не е добро. Седнах пред пишещата машина, но връз мен веднага се спусна ужасната бездна и аз започнах да удрям главата си с юмруци, подложих възглавница под задника си и започнах да скимтя в агония. Нямаше смисъл. Трябваше да я видя, независимо как.

Изчаках я на паркинга. В единайсет часа вечерта тя се появи иззад ъгъла, а с нея беше Сами, барманът. И двамата ме видяха отдалеч, тя сниши глас и когато ме доближиха, Сами ми каза „Здрасти“, но тя каза:

— Какво искаш?

— Искам да те видя — отвърнах.

— Тази вечер не мога — каза тя.

— Нека да бъде по-късно тази вечер.

— Не мога. Заета съм.

— Не си толкова заета. Все ще имаш малко време за мен.

Тя отвори вратата на колата си, за да сляза от нея, но аз не помръднах, така че тя ми каза:

— Слизай, моля ти се.

— Нищо подобно — отвърнах.

Сами се усмихна. Лицето й почервеня.

— Слизай от колата, по дяволите!

— Никъде няма да ходя — казах аз.

— Хайде, Камила — обади се Сами.

Тя се опита да ме измъкне насила от колата, сграбчи ме за пуловера и ме задърпа навън.

— Защо си такъв? — каза тя. — Не виждаш ли, че не искам да имам нищо общо с теб?

— Няма да изляза от колата — настоях аз.

— Глупак! — каза тя.

Сами се беше отдалечил към улицата. Тя го настигна и двамата си тръгнаха, а аз останах в нейната кола — сам, изплашен и болезнено усмихнат заради това, което бях направил. Веднага щом се изгубиха от поглед, излязох от колата, изкачих се по стълбището на Ейнджълс Флайт и се прибрах в стаята си. Не можех да разбера защо бях направил това. Седнах на леглото и се опитах да залича цялата случка от паметта си.

После някой почука на вратата ми. Дори не успях да кажа „Влезте“, защото вратата се отвори сама, аз се обърнах и видях една жена на прага, която ме гледаше с особена усмивка. Не беше едра и не беше красива, но изглеждаше зряла и привлекателна и имаше тревожни черни очи. Бяха великолепни и блестящи очи, каквито имат само жените, които прекаляват с уискито: много ясни, прозрачни и изключително нахални. Стоеше на вратата, без да помръдне или да каже нещо. Беше интелигентно облечена: черно палто с кожена яка, черни обувки, черна пола, бяла блуза и дамска чантичка.

— Здравей — казах аз.

— Какво правиш? — попита ме тя.

— Седя си.

Обзе ме страх. Видът и близостта на тази жена просто ме парализираха; може би беше заради изненадата, че я видях така изведнъж, може би заради собственото ми окаяно състояние в този момент, не знам — но близостта й и този налудничав, стъклен блясък в очите й едва не ме накараха да скоча и да я ударя. Това чувство трая само една секунда, но аз го овладях и то отмина. Тя влезе в стаята ми, без да откъсва нахалния поглед на черните си очи от мен, и аз се обърнах към прозореца — притеснен не толкова от нахалството й, колкото от онова чувство, което ме беше пронизало като куршум. Сега в стаята се настани и ароматът на парфюма й — от онзи тип парфюми, които се носят като облак около жените във фоайетата на луксозните хотели. От всичко това притеснението и несигурността ми още повече нараснаха.

Когато тя ме доближи, аз не се изправих, а останах неподвижен, дълбоко си поех въздух и най-сетне отново събрах кураж да я погледна. Носът й беше малко подпухнал, но не беше грозен; имаше доста дебели устни и не носеше червило, така че изглеждаха розови; но най-вече ме поразиха тези очи — толкова бляскави, животински и безразсъдни.

Тя отиде до бюрото ми и измъкна страницата от пишещата машина. Не разбирах какво става. Продължавах да мълча, но подуших алкохол в дъха й, а после и особената, характерна миризма на упадък, сладникава и прогнила — миризмата на старостта, която обхващаше тази жена.

Тя хвърли само един поглед на текста, после раздразнено го хвърли през рамо и листът полетя на зигзаг към пода.

— Не става — каза тя. — Не можеш да пишеш. Изобщо не можеш да пишеш.

— Благодаря много — отвърнах аз.

Искаше ми се да я попитам какво иска, но не ми приличаше на жена, на която могат да се задават такива въпроси. Скочих от леглото и й предложих единствения стол. Тя не го поиска. Просто погледна първо стола, после мен и накрая с усмивка изрази пълната си липса на интерес да седи на него. После тръгна да се разхожда покрай стените и да чете нещата, които бях налепил по тях. Бях напечатал откъси от Менкен, Емерсън и Уитман. Тя се отнесе с презрение към всичките. Пфу, пфу, пфу! Гърчеше пръсти и свиваше устни. Накрая седна на леглото, смъкна палтото си до лактите, сложи ръце на хълбоците си и ме загледа с непоносимо презрение.

После бавно и изразително започна да рецитира:

„Каква ли аз да стана, освен пророчица греховна,

дете на поп и самодива, родена с магия любовна?

С разпятие вместо дрънкалка и извор вместо люлка,

Каква ли аз да бъда, освен на Звяра булка?“

Стиховете бяха от Мили, веднага ги разпознах, а тя продължи да рецитира в този дух; сигурно знаеше повече стихове от Мили, отколкото самата Мили, а когато най-сетне свърши, вдигна глава, изгледа ме и каза:

— Ето това е литература! А ти нищо не разбираш от литература. Ти си глупак!

Стиховете ме бяха унесли с ритъма си, но когато тя спря толкова внезапно, за да ми отправи това обвинение, отново загубих почва под краката си.

Опитах се да й отговоря нещо, но тя ме прекъсна и започна да говори с дълбок, трагичен глас като на актьор от старите филми — мърмореше колко е жалко всичко, колко е глупаво и абсурдно един безнадеждно лош писател като мен да се зарови в някакъв евтин хотел точно пък в Лос Анджелис, щата Калифорния, и да пише банални неща, които никой никога нямаше да прочете, така че нямаше да има възможност дори да ги забрави.

После тя се отпусна по гръб, сплела пръсти под главата си, и заговори замечтано, вперила поглед в тавана:

— Тази вечер ще ме любиш, глупав писателю. Да, тази вечер ти ще ме любиш.

— Не, честно — казах аз. — Какво става тук?

Тя се усмихна.

— Има ли значение? Ти си никой, а аз можех да бъда някоя, и пътят към всеки от нас минава през любовта.

Миризмата й вече се усещаше доста силно и изпълваше цялата стая, сякаш стаята вече беше нейна, а не моя; почувствах се неудобно и си помислих, че може би ще бъде по-добре да излезем малко навън, за да може тя да подиша малко чист въздух. Попитах я дали не иска да се разходим наоколо.

Тя бързо седна в леглото.

— Виж! Имам пари, пари! Ще отидем някъде и ще пием!

— Разбира се — отвърнах. — Чудесна идея.

Облякох си пуловера. Когато се обърнах, тя беше застанала до мен и докосна устата ми с върховете на пръстите си. Тайнственият й сладникав аромат толкова силно се разнасяше от тях, че аз веднага отидох до вратата и я отворих, за да я пусна да излезе преди мен.

Качихме се нагоре до фоайето. Когато стигнахме до рецепцията, се успокоих, че хазяйката си е легнала; не че имаше причина за това, но не ми се искаше госпожа Харгрейвс да ме вижда с тази жена. Казах й да върви на пръсти, докато излезем от фоайето, и тя го направи; това ужасно й хареса, все едно беше някакво малко приключение; обхвана я възторг и тя силно стисна ръката ми с пръстите си.

На Бънкър Хил имаше мъгла, но в центъра беше ясно. Улиците бяха пусти и тракането на токчетата й по тротоара отекваше от старите сгради. Тя ме дръпна за ръката и аз се наведох, за да чуя какво искаше да ми прошепне.

— Ще бъдеш толкова прекрасен! — каза тя. — Толкова великолепен!

— Хайде засега да не мислим за това — казах аз. — Първо да се поразходим малко.

Тя искаше нещо за пиене. Настояваше. Отвори чантичката си и извади банкнота от десет долара.

— Виж. Пари! Имам много пари!

Отидохме до бара на Соломон на ъгъла, където ходех да играя на флиперите. Вътре нямаше никой друг, освен самия Соломон, който беше подпрял брадичка на ръцете си и се тревожеше за бизнеса. Отидохме до едно сепаре, което гледаше към витрината, и аз изчаках жената да седне преди мен, но тя настоя да седна отвътре. Соломон дойде да ни вземе поръчката.

— Уиски! — каза тя. — Много уиски!

Соломон се намръщи.

— Аз искам една малка бира — добавих.

Соломон я изгледа строго и изпитателно, а плешивината му се беше набръчкала, сякаш и тя се мръщеше. Усетих как между тях прескочи някакво познание и едва тогава осъзнах, че и тя е еврейка. Соломон отиде за питиетата, а тя остана с блеснали очи и ръце, скръстени на масата, а пръстите й не спираха да се сплитат и разплитат отново. Седях и се опитвах да измисля някакъв начин да се измъкна от нея.

— Питието ще те оправи — подхвърлих.

Преди да разбера какво става, тя ме хвана за гърлото — но не грубо, а нежно, късите й пръсти с дълги нокти обхванаха плътта ми и тя отново заговори за устата ми, прекрасната ми уста; Господи, каква прекрасна уста съм имал.

— Целуни ме! — каза тя.

— Разбира се — отвърнах. — Но първо да пийнем нещо.

Тя стисна зъби.

— Значи и ти знаеш за мен! И ти си като всички останали! Знаеш за моите рани и затова не искаш да ме целунеш! Защото те отвращавам!

Помислих си, че наистина е луда и трябва да измисля начин да се измъкна оттук. После ме целуна — устата й имаше вкус на ръжен сандвич с пастет. След това тя се отпусна назад, като дишаше по-леко. Извадих носната си кърпичка и попих потта от челото си. Соломон се върна с питиетата. Аз понечих да извадя пари, но тя бързо плати всичко. Соломон тръгна да донесе рестото, но аз го повиках и му подадох банкнота. Тя започна да се нервира и да протестира, като удряше с юмруци по масата и тропаше с крака по пода. Соломон вдигна ръце от нас и взе нейните пари. В момента, в който се обърна, аз й казах:

— Това явно е твоята вечер, скъпа. Аз си тръгвам.

Тя ме дръпна обратно, прегърна ме и двамата се сборичкахме, докато не усетих, че положението става абсурдно. Тогава се отпуснах и се опитах да измисля друг начин да избягам.

Соломон донесе рестото. Взех пет цента от него и казах, че ми се играе на флипера. Без да каже дума, тя ме пусна да мина и аз отидох до машината. Гледаше ме, все едно бях куче — шампион на изложба, а Соломон гледаше нея, все едно беше престъпник. Спечелих на машината и повиках Соломон да провери точките. Когато дойде, му прошепнах:

— Соломон, коя е тази жена?

Не знаеше. Била тук по-рано същата вечер и изпила голямо количество алкохол. Казах му, че искам да изляза през задния вход.

— Вратата вдясно — каза той.

Тя довърши уискито си и задумка по масата с празната чаша. Отидох при нея, отпих от бирата си и се извиних за минута. Посочих с палец към мъжката тоалетна. Тя ме потупа по ръката. Соломон не откъсваше поглед от мен, докато минах през отсрещната врата. Тя водеше към склада, а вратата към задната уличка беше само на няколко крачки. Веднага щом мъглата обгърна лицето ми, се почувствах по-добре. Исках да се махна възможно най-далеч оттам. Не бях гладен, но вървях почти два километра до една будка за хотдог на Осма улица и изпих чаша кафе, за да убия времето. Бях сигурен, че след като изчезна, тя ще се върне в стаята ми. Нещо ми подсказваше, че тя беше луда, независимо дали е изпила толкова много алкохол — но това нямаше никакво значение, защото никога повече не исках да я виждам.

 

 

Върнах се в стаята си в два часа сутринта. Споменът за нея и тайнствената миризма на старостта все още изпълваха стаята ми, така че ми се струваше, че това изобщо не е моята стая. За пръв път чудесната й самота беше разрушена. Сякаш всички тайни на тази стая бяха извадени на показ. Отворих широко и двата прозореца и загледах как мъглата нахлува вътре на големи, тъжни облаци. Когато стана прекалено студено, затворих прозорците и макар че стаята беше влажна от мъглата и по всичките ми листа и книги се виждаха миниатюрни капчици, парфюмът й продължаваше да се усеща. Баретата на Камила беше под възглавницата ми. Тя сякаш също се беше напоила с тази миризма и когато я притиснах към устата си, беше все едно притискам устата си в черната коса на онази жена. Седнах пред пишещата машина и безцелно започнах да почуквам по клавишите.

Веднага щом започнах, чух стъпки по коридора и разбрах, че тя се връща. Бързо изгасих лампите и останах на тъмно, но явно закъснях и тя беше видяла светлината под вратата. Почука, но аз не отговорих. Тя отново почука, но аз си пушех цигарата, без да помръдвам. Тогава тя започна да блъска по вратата с юмруци и да заплашва, че ще започне да я рита и ще я рита цяла нощ, докато не отворя. После наистина започна да я рита и от това сякаш целият паянтов хотел се разтресе, така че аз изтичах и отворих вратата.

— Скъпи! — каза тя и протегна ръце за прегръдка.

— Господи Боже — казах аз. — Не мислиш ли, че вече прекаляваш? Не виждаш ли, че ми е писнало от теб?

— Защо ме изостави? — попита тя. — Защо го направи?

— Имах друг ангажимент.

— Скъпи — каза тя. — Защо ме лъжеш така?

— Ох, по дяволите.

Тя прекоси стаята и отново измъкна листа от пишещата ми машина. На него бяха написани всякакви глупости — няколко откъслечни фрази, името ми, написано много пъти един след друг, няколко реда от стихотворение. Но този път лицето й разцъфна в усмивка.

— Прекрасно! — каза тя. — Ти си гений! Скъпото ми момче има такъв талант!

— Ужасно съм зает — казах аз. — Може ли да си тръгваш, моля те?

Все едно не ме чуваше. Седна на леглото, разкопча си палтото и започна да клати крака.

— Обичам те — заяви тя. — Ти си моето скъпо момче и сега ще ме любиш.

— Някой друг път — казах аз. — Не тази вечер. Уморен съм.

До мен отново достигна онова сладникаво ухание.

— Не се шегувам — настоях. — По-добре да си тръгваш. Иначе ще трябва да те изхвърля.

— Толкова съм самотна — каза тя.

Каза го искрено. Нещо не беше наред с нея, имаше нещо изкривено, което сякаш се изля от нея заедно с тези думи, и аз се засрамих, че бях толкова груб с нея.

— Добре де — казах. — Нека само да поседим и да си поговорим.

Придърпах си стола и седнах с лице към облегалката, докато тя се настаняваше по-удобно на леглото ми. Не беше толкова пияна, колкото си мислех. Нещо друго не беше наред с нея, което нямаше нищо общо с алкохола, и аз исках да разбера какво е.

Когато заговори, беше самата лудост. Каза ми как се казва — Вера. Била икономка в къщата на богато еврейско семейство в Лонг Бийч. Но вече не искала да бъде икономка. Била от щата Пенсилвания и прекосила цялата страна, за да избяга от мъжа си, който не й бил верен. Днес дошла до Лос Анджелис от Лонг Бийч. Видяла ме в ресторанта на ъгъла на улица Олив и Втора улица. Проследила ме до хотела, защото очите ми „пронизали душата й“. Но аз не си спомнях да съм я видял там. Бях сигурен, че никога не съм я виждал през живота си. След като разбрала къде живея, тя отишла до бара на Соломон и се напила. Пила цял ден, но само за да събере смелост да дойде в стаята ми.

— Знам, че те отвращавам — каза тя. — И че знаеш за раните ми и за ужаса, който се крие под дрехите ми. Но трябва да се опиташ да забравиш за грозното ми тяло, защото съм много добра по душа, наистина, и заслужавам нещо по-добро от твоето отвращение.

Не знаех какво да кажа.

— Прости ми тялото! — каза тя и протегна ръце към мен, а по лицето й се стичаха сълзи. — Мисли за душата ми! Душата ми е толкова красива и може да ти даде толкова много! Тя не е грозна като плътта ми!

Тя се разплака истерично, просна се по лице и започна да роши тъмната си коса с ръце, а аз не знаех какво да направя и за какво изобщо говори; ах, мила, не плачи така, не бива да плачеш така, хванах горещата й ръка и се опитах да й обясня, че говори безсмислици; толкова глупаво е да говори така, да се обвинява по този начин, това са безсмислици, говорех й аз, ръкомахах и се опитвах да я убедя.

— Защото ти изглеждаш чудесно, тялото ти е толкова красиво и всички тези приказки са мания, детинска фобия, някакъв остатък от заушките. Така че не се тревожи и не плачи, защото ще ти мине. Сигурен съм, че ще ти мине.

Но аз не се справях особено и дори я карах да страда още повече, защото тя беше потънала в ада, който сама си беше сътворила — толкова далеч от мен, че звукът от гласа ми сякаш правеше бездната да изглежда още по-дълбока. Тогава се опитах да сменя темата и да я разсмея с разкази за моите собствени мании. Виж, скъпа, Артуро Бандини също има с какво да се похвали! И аз извадих баретата на Камила с малкото пискюлче изпод възглавницата си.

— Виж, скъпа! И аз имам мании. Знаеш ли какво правя? Вечер си лягам с тази шапчица, прегръщам я и й говоря: „Колко те обичам, прекрасна принцесо!“

Разказах й още; о, аз също не бях ангел; моята душа също беше наранена; така че не се чувствай толкова самотна, скъпа; защото си имаш компания; имаш си Артуро Бандини, който също може да ти разкаже много. Я чуй това: знаеш ли какво направих една вечер? Сега Артуро всичко ще си признае: знаеш ли какво ужасно нещо направих? Една вечер една жена, която беше прекалено красива за този свят, се появи на крила от парфюм и аз не можех да го понеса, и не разбрах коя е — жената с червената лисица и вирнатата малка шапчица — но Бандини я проследи, защото тя беше по-красива от мечта, и видя как тя влезе в морския ресторант „Бърнстайн“, наблюдаваше я в транс през прозореца, в който плуваха жаби и пъстърви, докато тя се нахрани сама; а когато свърши, знаеш ли какво направих, скъпа? Не плачи, защото все още нищо не си чула, защото аз съм ужасен, скъпа, и сърцето ми е пълно с черно мастило; аз, Артуро Бандини, влязох направо в морския ресторант „Бърнстайн“ и седнах на същия стол, на който беше седяла тя, и потръпнах от щастие, и докоснах салфетката, която беше използвала, и видях в пепелника един фас със следи от червило, и знаеш ли какво направих, скъпа? Ти с твоите смешни малки проблеми, чуй това: изядох фаса, сдъвках го с тютюна, хартията и всичко, глътнах го и вкусът му беше чудесен, защото тя беше толкова красива, а до чинията имаше лъжица и аз я прибрах в джоба си и от време на време я вадя и я ближа, защото тя беше толкова красива. Любов с икономии, безплатна героиня на моите фантазии, само за черното сърце на Артуро Бандини — за да си я спомня през прозореца, в който плуват риби и жаби. Не плачи, скъпа; запази сълзите си за Артуро Бандини, защото той също си има грижи, големи грижи, а аз дори не съм стигнал до най-важното, но мога да ти разкажа и за онази нощ на плажа с кафявата принцеса и нейната безсмислена плът, нейните целувки като мъртви цветя, останали без аромат в градината на моята страст.

Но тя не ме слушаше, смъкна се от леглото, падна на колене пред мен и започна да ме умолява да й кажа, че не е отвратителна.

— Кажи ми го! — изхлипа тя. — Кажи ми, че съм красива като другите жени!

— Разбира се, че си! Много си красива, наистина!

Опитах се да я вдигна, но тя истерично ме стискаше и аз не можех да направя друго, освен да се опитам да я успокоя, но бях толкова тромав и неумел, а тя беше паднала толкова дълбоко в бездната — но не спирах да опитвам.

После тя отново заговори за раните си — ужасните рани, които бяха съсипали живота й, бяха унищожили любовта, преди да дойде, бяха прогонили съпруга й в обятията на друга жена, и всичко това ми се стори фантастично и неразбираемо, защото по своя си начин тя беше доста красива, изобщо не приличаше на инвалид и аз бях сигурен, че много мъже биха били готови да й дадат любовта си.

Тя несигурно се изправи на крака, а косата й беше паднала на лицето, така че кичурите й бяха залепнали от сълзите; очите й бяха подпухнали и тя приличаше на луда, смачкана от тъгата.

— Ще ти покажа! — изкрещя тя. — Сам ще се убедиш, лъжец такъв! Лъжец такъв!

Тя разкопча тъмната си пола с две ръце и дрехата падна на пода в краката й. Тя излезе от нея и беше наистина много красива с белия си комбинезон, така че й го казах веднага. Казах й така:

— Но ти си красива! Точно както ти казах!

Тя продължи да хлипа, докато разкопчаваше блузата си, и аз й казах, че няма нужда да се съблича повече; беше ме убедила вън от всякакво съмнение и нямаше нужда да се самонаранява повече.

— Не — каза тя. — Ще се увериш сам.

Не успя да разкопчае блузата си на гърба и се обърна към мен, за да го направя. Аз махнах с ръка.

— За Бога, няма нужда. Убеди ме. Няма нужда да се правиш на стриптийзьорка.

Тя отчаяно изхлипа, сграбчи тънката си блуза с две ръце и с едно движение я разкъса.

Когато започна да си вдига комбинезона, аз се обърнах и отидох до прозореца, защото тогава разбрах, че ще ми покаже нещо неприятно, а тя започна да ми се смее, да крещи, да ми се плези и да сочи с пръст тревожната ми физиономия:

— Ха-ха! Виждаш ли! Ти вече знаеш! Знаеш всичко!

Налагаше се да издържа всичко докрай, така че се обърнах и видях, че с изключение на чорапите и обувките си тя е гола, и тогава най-сетне видях раните. Бяха на слабините; нещо като родилен белег или нещо подобно — като белег от изгаряне, сухо и празно място, където плътта липсваше, бедрата й изведнъж се свиваха и сякаш умираха. Стиснах зъби и казах:

— Само това ли е? Само това? Това е нищо, някаква дреболия.

Но думите ми бягаха, трябваше да ги кажа бързо, иначе никога нямаше да успея да го направя.

— Дреболия — повторих. — Дори нямаше да го забележа. Ти си чудесна, прекрасна!

Тя любопитно и недоверчиво се огледа и после отново вдигна очи към мен, но аз не откъсвах поглед от лицето й, въпреки че усещах как стомахът ми се бунтува и сладникавата миризма на тялото й изпълваше ноздрите ми; повторих, че е красива, и думата прозвуча като стон — да, тя беше толкова красива, малко момиченце, дева, дете, и без да каже дума, тя се изчерви, вдигна комбинезона си и го нахлузи през главата, като мъркаше тайнствено и доволно.

Изведнъж стана толкова срамежлива, толкова радостна и аз се засмях, защото думите започнаха да ми идват по-лесно, и отново и отново й казах колко е красива и колко глупавичка е била. Но трябваше да го кажа бързо — кажи го бързо, Артуро, защото нещо се надигаше в мен и трябваше да изляза, така че й казах, че ще отида някъде само за минута и тя да се облече, докато ме няма. Тя започна да се облича, а очите й плуваха в радостни сълзи, докато ме гледаше как излизам от стаята. Отидох до края на коридора, до площадката на аварийното стълбище, и там започнах да плача и не можех да спра, защото Господ беше такъв мръсен измамник, такъв жалък боклук заради това, което беше причинил на тази жена. Слез от небето, Господи, слез и аз ще те размажа по улиците на Лос Анджелис, нещастен мошеник! Ако не беше ти, тази жена нямаше да е толкова съсипана, нито пък целия свят, и ако не беше ти, аз можех да имам Камила Лопес на брега на океана, но не! Ти трябва да си играеш номерата! Виж какво си причинил на тази жена и какво направи с любовта на Артуро Бандини към Камила Лопес! После моята собствена трагедия постепенно започна да ми се струва по-голяма от нещастието на онази жена и аз забравих за нея.

Когато се върнах, тя вече се беше облякла и се решеше пред малкото огледало. Скъсаната блуза беше прибрана в джоба на палтото й. Изглеждаше изтощена, но изпълнена със спокойствие и щастие, и аз й казах, че ще я изпратя до центъра, откъдето може да си хване влака за Лонг Бийч. Тя ми каза, че няма нужда. Написа ми адреса си на едно листче.

— Някой ден ще дойдеш в Лонг Бийч — каза ми тя. — Ще чакам дълго, но накрая ще дойдеш.

На вратата си казахме довиждане. Тя протегна ръка — топла и жива.

— Довиждане — каза. — Пази се.

— Довиждане, Вера.

Дори след като тя си тръгна, не успях да открия предишната самота — нямаше как да избягам от тази странна миризма. Легнах си, но дори Камила — с възглавница за тяло и барета за глава — беше изчезнала и аз не можех да си я върна. Усетих как бавно се изпълвам с желание и мъка; можеше да я имаш, глупако, можеше да направиш с нея, каквото си поискаш, точно както с Камила, но ти не го направи. През цялата нощ тя измъчваше съня ми. Събуждах се и вдъхвах тежката сладост, която беше останала след нея, ставах и докосвах мебелите, които беше докосвала, и мислех за стиховете, които беше рецитирала. Не си спомням кога съм заспал, но когато се събудих в десет сутринта, все още бях уморен, душех въздуха и не спирах да мисля за това, което се беше случило. Можех да й кажа толкова много, а тя щеше да бъде толкова мила с мен. Можех да й кажа: виж сега, Вера, ситуацията е такава и такава, случило се е това и това и ако ти можеш да направиш това и това, може би това няма да се случи отново, защото една такава и такава личност мисли така и така за мен, а това трябва да спре; може да умра, докато опитвам, но това трябва да спре.

Така че седя цял ден и мисля за това; мисля и за някои други италианци, Казанова и Челини например, а после мисля за Артуро Бандини и се бия по главата. Започвам да се чудя за Лонг Бийч и си казвам, че може би трябва да отида поне да видя за какво става въпрос и може би да поговоря с Вера за един голям проблем. Мисля си за онова празно място, за раната на тялото й и се опитвам да намеря думи, с които да я опиша на белия лист. А после си казвам, че Вера, въпреки всичките й недостатъци, може би ще направи чудо и след това чудо пред света и пред Камила Лопес ще се възправи един нов Артуро Бандини, един Бандини с динамит в тялото и вулканичен огън в очите, който ще отиде при тази Камила Лопес и ще каже: виж сега, момиче, досега бях много търпелив с теб, но ми омръзна от твоето непокорство, така че ако обичаш, ще си съблечеш дрехите. И аз се наслаждавам на тези вулгарни фантазии, докато лежа и зяпам в тавана.

Един следобед казвам на госпожа Харгрейвс, че ще отсъствам през деня, защото отивам до Лонг Бийч по работа, и излизам. Адресът на Вера е в джоба ми и аз си казвам: Бандини, приготви се за едно голямо приключение; нека те изпълни духът на завоевателите. На ъгъла срещам Хелфрик, който отново е прегладнял за месо. Давам му пари и той веднага отива при месаря. А аз отивам до гарата и хващам червения влак до Лонг Бийч.