Джон Фанти
Питай прахта (18)

Осемнайсета глава

Три дни по-късно се прибрах вечерта от обикалянето с колата и открих, че вратата на хотелската ми стая е заключена отвътре. Знаех какво означава това. Почуках, но никой не отговори. Повиках я по име. Забързах по коридора до задния изход и изтичах по склона на хълма до прозореца на стаята. Прозорецът беше затворен, а завесата отвътре беше спусната, но имаше цепнатина, през която се виждаше вътре. Лампата на бюрото ми беше светната, така че се виждаше цялата стая, но Камила я нямаше никъде. Вратата на гардероба обаче беше затворена и аз се досетих, че е там. Тихо отворих прозореца от външната страна и се шмугнах в стаята. Постелките на пода не се виждаха никъде. Отидох на пръсти до вратата на гардероба. Чувах как мърда вътре, все едно седеше на пода. Долових леката миризма на марихуана, подобна на явански пипер.

Протегнах ръка към дръжката на вратата, но изведнъж ми се прииска да не я хващам по този начин. Шокът щеше да бъде също толкова голям за мен, колкото и за нея. Спомних си и за нещо, което се беше случило с мен самия, когато още бях малко момче. Беше в един гардероб като този и майка ми внезапно беше отворила вратата. Спомних си какъв ужас бях изпитал, когато ме бяха хванали, отдалечих се на пръсти от вратата на гардероба и седнах на стола си до бюрото.

Само след пет минути вече не издържах да стоя в тази стая. Не исках да разбере, че съм бил там. Пропълзях навън през прозореца, затворих го и се върнах до задния вход на хотела. Изчаках там. Когато сметнах, че вече е свършила, шумно и енергично закрачих към вратата на стаята си и нахълтах вътре.

Тя лежеше на леглото ми, закрила очи с тънката си ръка.

— Камила! — казах. — Ти си тук?

Тя скочи и ме погледна с помътнели черни очи, разгулни и замаяни, шията й се протегна и изпъкналите жили по нея се очертаха ясно. Нямаше какво да каже с устните си, но призрачното й лице със зъбите й, които вече бяха твърде бели и твърде едри за него, изплашената й усмивка — всички те говореха твърде ясно за ужаса, в който бяха потопени нейните дни и нощи. Прехапах устни, за да не се разплача. Приближих се до леглото, а тя се сви на топка и уплашено прибра колене към гърдите си, все едно очакваше да я ударя.

— Спокойно — казах аз. — Всичко ще бъде наред. Изглеждаш страхотно.

— Благодаря за парите — каза тя.

Гласът й си беше същият — дълбок, но едновременно с това носов. Беше си купила нови дрехи. Бяха евтини и крещящи: яркожълта рокля от изкуствена коприна с черен кадифен колан; синьо-жълти обувки и къси чорапи в зелено и червено. Беше ходила на маникюр и ноктите й бяха лакирани в кървавочервено, а на китките си носеше гривни от зелени и жълти мъниста. Всичко това рязко се открояваше на пепелявия фон на безкръвното й лице и шия. Винаги беше изглеждала най-добре с обикновената бяла престилка, която носеше на работа. Не я попитах нищо. Всичко, което исках да знам, беше изписано с мъчителни фрази по пустото й лице. Не ми се струваше луда. Струваше ми се, че се е поболяла от страх — ужасен страх, който се излъчваше от големите й гладни очи, изострен от наркотика.

Не биваше да остава в Лос Анджелис. Трябваше да си почине, да се храни и да спи, да пие много мляко и да прави дълги разходки. Главата ми изведнъж се изпълни с планове. Лагуна Бийч! Това беше най-доброто място за нея. Сега беше зима и можехме да си намерим евтина квартира. Можех да се грижа за нея и да започна нова книга. Вече имах идея за нова книга. Нямаше нужда да се женим — щях да бъда доволен да живеем като брат и сестра. Можехме да ходим да плуваме и да си правим дълги разходки по брега на Балбоа. Когато имаше гъста мъгла, щяхме да си оставаме край камината. Когато вятърът ревеше откъм морето, щяхме да спим под дебели одеяла. Това беше идеята в общи линии: но аз продължих да добавям нови и нови подробности, да ги изливам в ушите й като заклинания, докато лицето й просветна и тя се разплака от радост.

— И куче! — казах. — Ще ти взема кученце! Малко пале. Шотландски териер. Ще го кръстим Уили.

Тя плесна с ръце:

— Уили! Ела тук, Уили! При мен, Уили!

— И котка — добавих аз. — Сиамски котарак. Ще го кръстим Чанг. Голям котарак със златисти очи.

Тя потрепери и скри лицето си с ръце:

— Не. Мразя котки.

— Добре. Тогава без котка. И аз мразя котки.

Тя се размечта — добавяше нови краски към картината с четката на собственото си въображение, а очите й светеха от въодушевление.

— Също и кон — добави. — Когато спечелиш много пари, ще си вземем и кон.

— Ще спечеля милиони — обещах аз.

Съблякох се и легнах при нея. Тя спа лошо — събуждаше се изведнъж, стенеше и мърмореше в съня си. През нощта изведнъж седна в леглото, светна лампата и изпуши една цигара. Аз лежах със затворени очи и се опитвах да спя. Скоро след това тя стана, облече моя халат и отиде да вземе чантата си от бюрото. Чантата й беше от бяла мушама, натъпкана с разни неща. Чух как се затътри в банята в дъното на коридора с моите чехли. Нямаше я десет минути. Когато се върна, се беше успокоила. Мислеше, че спя, и ме целуна по слепоочието. Усетих миризмата на марихуана. През останалата част от нощта спа непробудно, а лицето й се къпеше в спокойствие.

В осем часа на следващата сутрин излязохме през прозореца и се спуснахме по склона на хълма до паркинга зад хотела, където беше моят форд. Камила изглеждаше ужасно, изпита и недоспала. Подкарах през града и излязох на Креншоу, а оттам — на булевард Лонг Бийч. Тя седеше и се мръщеше с наведена глава, а студеният сутрешен вятър рошеше косата й. В Мейуд спряхме до едно крайпътно кафене, за да закусим. Аз си поръчах наденичка, яйца, плодов сок и кафе. Тя не искаше нищо друго освен черно кафе. След първата глътка от него си запали цигара. Исках да проверя чантата й, защото бях сигурен, че вътре има марихуана, но тя я стискаше така, сякаш в нея беше целият й живот. И двамата изпихме по още една чаша кафе, после продължихме. Тя се чувстваше по-добре, но все още беше в мрачно настроение. Аз не отварях уста.

На няколко километра преди Лонг Бийч стигнахме до един развъдник за кучета. Влязох с колата и слязохме. Озовахме се в двор, обграден с палми и евкалипти. От всички страни към нас се спуснаха десетина кучета, като лаеха радостно. Кучетата я обичаха, инстинктивно усещаха, че им е приятел, и тя за пръв път през тази сутрин се усмихна. Имаше колита, полицейски овчарки и териери. Тя коленичи, за да ги прегърне, а те я засипаха със скимтене и големи розови езици. Тя прегърна един териер и започна да го люлее като бебе, като му мъркаше от удоволствие. Лицето й отново беше ярко и пълно с живот — лицето на предишната Камила.

Собственикът на развъдника излезе от верандата зад къщата. Беше старец с къса, бяла брада, куцаше и носеше бастун. Кучетата не ми обърнаха почти никакво внимание. Идваха при мен, подушваха обувките и краката ми и рязко ми обръщаха гръб с ясно доловимо презрение. Не че не ме харесваха; просто предпочитаха Камила с нейните бурни емоции и тайнствения език, на който им говореше. Казах на стареца, че искаме някакво пале, и той попита каква порода. Камила трябваше да си избере, но не можеше да вземе решение. Разгледахме няколко кученца. Всички бяха трогателно малки — мънички, космати топчици, към които не можеше да изпитваш друго, освен нежност. Най-сетне открихме кучето, което искаше тя: чисто бяло коли. Още нямаше шест седмици и беше толкова дебело, че едва ходеше. Камила го пусна на земята, то направи няколко колебливи крачки, седна и заспа на място. Тя искаше точно него.

Когато старецът каза „Двайсет и пет долара“, преглътнах, но взехме палето, с всичките му документи, а чистокръвната му майка (също бяла) ни изпрати до колата, като по целия път лаеше, сякаш ни предупреждаваше да се грижим добре за него. Докато се отдалечавахме, погледнах през рамо. Бялата майка седеше на алеята, красивите й уши бяха вдигнати и тя внимателно ни гледаше с наклонена глава как излизаме на шосето.

— Уили — казах аз. — Ще се казва Уили.

Палето лежеше в скута на Камила и скимтеше.

— Не — отвърна тя. — Ще се казва Снежанка.

— Това е момичешко име — възразих аз.

— Няма значение.

Отбих и спрях.

— За мен има значение — казах. — Ако не си избереш друго име, го връщаме.

— Добре де — каза тя. — Ще се казва Уили.

Почувствах се по-добре. Ето, дори не се бяхме скарали за това. Уили вече й се отразяваше добре. Беше почти покорна, склонна да проявява здрав разум. Неспокойствието й беше изчезнало, а на устните й играеше мека усмивка. Уили беше дълбоко заспал в скута й, лапнал кутрето й. Южно от Лонг Бийч спряхме в един магазин и купихме шише с биберон и мляко. Когато доближи биберона до устата на Уили, той отвори очи. Захвана се със задачата като звяр. Камила високо вдигна ръце, разроши косата си с пръсти и се прозя от удоволствие. Беше много щастлива.

Карахме само на юг, по красивата бяла линия. Шофирах бавно. Беше мек ден, небето беше с цвета на морето, а морето — с цвета на небето. Отляво се виждаха златните хълмове, оцветени в злато от зимата. Беше ден, в който да не казваш нищо, да се радваш на самотните дървета, на пясъчните дюни и на купчините бели камъни край пътя. Земята на Камила, родният й дом, морето и пустинята, красивата земя, необятното небе, а далеч на север — луната, останала там още от предишната нощ.

Стигнахме Лагуна преди обяд. Отне ми два часа посещения на брокерски къщи за недвижими имоти и огледи, за да намеря това, което ни трябваше. Камила нямаше претенции. Уили вече я беше обсебил напълно. Не я интересуваше къде ще живее, стига да бъде с него. Къщата, която харесах, беше с наклонен покрив и бяла дървена ограда, на по-малко от петдесет метра от брега. Задният двор представляваше малък плаж от бял пясък. Беше хубаво мебелирана — с ярки завеси и акварели по стените. Хареса ми най-много заради една стая на горния етаж. Стаята гледаше към морето. Можех да сложа пишещата си машина до прозореца и да работя. Ех, човече, щях да напиша много до този прозорец. Щях просто да гледам през него и думите щяха да идват сами — само като видях тази стая, ме обзе нетърпение да започна и видях процесия от изречения, която изпълваше страниците.

Когато слязох долу, Камила беше завела Уили на разходка по брега. Застанах на задната врата и ги загледах — на триста метра оттам. Виждах как Камила се навежда, пляска с ръце и после побягва, а Уили се клатушка след нея. Но всъщност не виждах самия Уили, защото беше толкова мъничък и толкова добре се сливаше с белия пясък. Влязох вътре.

Чантата на Камила беше на масата в кухнята. Отворих я и изсипах съдържанието й на масата. Заедно с другите неща изпаднаха две кутии от тютюн „Принц Албърт“, пълни с марихуана. Изпразних ги в тоалетната и изхвърлих кутиите в кофата за боклук.

После излязох и седнах на стъпалата на верандата на топлото слънце, за да гледам Камила и кучето, докато се връщаха обратно. Беше около два следобед. Трябваше да се върна до Лос Анджелис, да си опаковам нещата и да се изнеса от хотела. Щеше да ми отнеме пет часа да го направя. Оставих пари на Камила, за да купи храна и разни домакински принадлежности, от които имахме нужда. Когато я оставих, тя лежеше по гръб, обърнала лице към слънцето. Уили се беше свил на корема й и спеше дълбоко. Извиках довиждане, освободих съединителя и плавно излязох на крайбрежното шосе.

Докато се връщах обратно, натоварен с пишещата машина, книгите и куфарите си, спуках гума. Бързо се стъмни. Когато най-сетне влязох в двора на къщата на брега, беше почти девет часът вечерта. Лампите не светеха. Отворих вратата с моя ключ и я повиках по име. Никой не отговори. Светнах всички лампи и проверих всички стаи и гардероби. Нямаше я. И двамата с Уили бяха изчезнали. Разопаковах нещата си. Помислих си, че може би е извела кучето на още една разходка. Но знаех, че се заблуждавам. Нямаше я. Към полунощ се запитах дали изобщо ще се върне, а към един през нощта вече бях сигурен, че няма да го направи. Отново огледах всичко за някаква бележка или съобщение. Нямаше и следа от нея. Все едно кракът й никога не беше стъпвал в тази къща.

Реших да остана. Наемът беше платен за един месец, а аз исках да пробвам стаята на горния етаж. Спах там през нощта, но на следващата сутрин къщата беше започнала да ми опротивява. Когато Камила беше там, къщата беше съществена част от една мечта; когато я нямаше, си беше просто къща. Натоварих нещата си на задната седалка и се прибрах в Лос Анджелис. Когато се върнах в хотела, се оказа, че още предишната вечер някой е заел старата ми стая. Нищо не беше както трябва. Взех друга стая на първия етаж, но тя не ми хареса. Всичко се разпадаше. Новата стая беше непозната, студена, без нито един спомен. Когато погледнах през прозореца, видях, че земята е на цели шест метра оттам. Вече нямаше да мога да излизам през прозореца, нито щях да чувам камъчета по него. Сложих пишещата си машина на едно място, после на друго. Не можах да й намеря място. Нещо не беше наред — нищо не беше наред.

Отидох да се разходя по улиците. Господи, ето ме пак — бродя из града. Гледах лицата на хората около себе си и знаех, че моето лице е същото като техните. Лица, от които кръвта се беше отдръпнала; затворени, притеснени, изгубени лица. Лица като цветя, откъснати от корените си и натъпкани в красива ваза, в която цветовете им са избелели. Трябваше да се махна от този град.