Джон Фанти
Питай прахта (7)

Седма глава

Спомням си хотела „Алта Лома“ и хората, които живееха там. Спомням си как дойдох първия ден. Спомням си, че влязох в тъмното фоайе, като носех два куфара, единият от които беше пълен само с екземпляри от „Кученцето се засмя“. Беше отдавна, но си го спомням добре. Бях дошъл с автобус, а по мен, по кожата, косата и в ушите ми беше прахта на Уайоминг, Юта и Невада.

— Искам евтина стая — казах аз.

Хазяйката беше с бяла коса. Шията й беше стегната с висока яка, тясна като корсет. Беше на седемдесет и няколко — висока жена, която допълнително увеличаваше ръста си, като се повдигаше на пръсти и ме поглеждаше над ръба на очилата си.

— Работите ли нещо? — попита тя.

— Писател съм — отвърнах. — Чакайте, ще ви покажа.

Отворих куфара си и извадих един екземпляр.

— Аз съм написал това — обясних.

В онези дни бях нетърпелив да се покажа, горд от себе си.

— Ще ви дам един екземпляр — добавих. — С автограф.

Взех писалка от бюрото, която беше изсъхнала и трябваше да я потопя в мастилницата. Завъртях език в устата си, докато се чудех какво хубаво да напиша.

— Как се казвате? — попитах.

— Госпожа Харгрейвс — отвърна тя неохотно. — Защо?

Но аз й отдавах чест и нямах време да отговарям на въпроси, така че написах над разказа:

„На една жена с неувяхващ чар, прекрасни сини очи и мила усмивка — от автора, Артуро Бандини.“

Тя се усмихна, но усмивката сякаш повреди лицето й, като разчупи старите бръчки покрай устата и бузите и натроши изсъхналата й кожа.

— Мразя разкази за кучета — заяви и прибра списанието.

После ме погледна още по-отвисоко над ръба на очилата си.

— Мексиканец ли сте, млади човече?

Посочих се с пръст и се засмях.

— Аз — мексиканец? — поклатих глава. — Аз съм американец, госпожо Харгрейвс. И това не е разказ за кучета. В него се разказва за един човек и е доста добър. В целия разказ няма нито едно куче.

— В този хотел не пускаме мексиканци — каза тя.

— Не съм мексиканец. Заглавието е взето от онази детска приказка. Нали се сещате? „И кученцето се засмя, когато видя такава веселба.“

— Нито пък евреи — допълни тя.

Записах се в хотела. В онези дни имах прекрасен подпис — изискан, ориенталски, нечетлив, с могъща подчертаваща линия. Подписът ми беше по-сложен дори от подписа на великия Хакмът. След подписа добавих: „Боулдър, щата Колорадо.“

Тя прочете какво съм написал, дума по дума, и студено попита:

— Как се казвате, млади човече?

И аз се разочаровах, защото вече беше забравила как се казва авторът на „Кученцето се засмя“, въпреки че името му беше отпечатано с големи букви в списанието. Казах й как се казвам. Тя написа името ми с печатни букви над подписа. После продължи да чете нататък.

— Господин Бандини — каза тя и студено ме изгледа, — град Боулдър не се намира в щата Колорадо.

— Естествено, че е там! — възкликнах. — Аз току-що пристигнах оттам. Преди два дни си беше там.

Тя беше непоклатима.

— Боулдър е в щата Небраска. Двамата със съпруга ми минахме през Боулдър, щата Небраска, преди трийсет години, докато пътувахме насам. Ако обичате, поправете го.

— Но той е в Колорадо! Майка ми живее там, баща ми също. Там съм ходил на училище!

Тя бръкна под бюрото и извади списанието, за да ми го върне.

— Този хотел не е място за вас, млади човече. Тук живеят само добри, честни хора.

Не взех списанието си. Бях твърде уморен, разбит от дългото пътуване с автобуса.

— Добре — казах. — Значи е в Небраска.

Задрасках името на щата Колорадо и написах отгоре Небраска. Тя остана много доволна от това, усмихна се и разгледа списанието.

— Значи сте писател! — каза. — Чудесно.

После отново си прибра списанието и заяви:

— Добре дошъл в Калифорния! Тук ще ви хареса!

Ех, тази госпожа Харгрейвс! Беше самотна и толкова изгубена, но все още държеше на своята гордост. Един ден ме заведе в апартамента си на горния етаж. Все едно влязох в добре поддържана гробница. Съпругът й беше починал, но преди трийсет години беше притежавал магазин за инструменти в Бриджпорт, щата Кънектикът. Снимката му беше на стената. Чудесен мъж, който никога не е пушил и не е близвал алкохол, но беше починал от сърдечен удар; на снимката с тежката рамка се виждаше слабото му, сурово лице, което сякаш все още гледаше с презрение на пушенето и пиенето. Ето го и леглото, в което беше починал — висока солидна мебел от махагон; ето ги и дрехите му в гардероба, и обувките му на пода — върховете им се бяха изкривили нагоре с времето. Ето тук, на полицата, е паничката му за бръснене — той винаги се бръснеше сам и се казваше Бърт. Ех, този Бърт! „Бърт, казвала му тя, защо не отидеш на бръснар?“ А той се смеел, защото знаел, че може да се обръсне по-добре от всеки обикновен бръснар.

Бърт винаги ставал в пет сутринта. Бил от семейство с петнайсет деца. Много го бивало с всякакви инструменти. Години наред правел сам всички ремонти в хотела. За три седмици боядисал сградата от външната страна. Обичал да казва, че боядисва по-добре от всеки обикновен бояджия.

Хазяйката ми говори за Бърт в продължение на два часа — Господи, колко обичаше този мъж, дори в смъртта му, и той всъщност изобщо не беше мъртъв; все още беше в този апартамент, наглеждаше я, пазеше я, предизвикваше ме да се опитам да я нараня. Този мъж ме уплаши и ми се прииска да избягам. Пихме чай. Чаят беше стар. Захарта също беше стара, на бучки. Чаените чаши бяха прашни и самият чай някак си имаше вкус на старост, а малките изсъхнали сладки имаха вкус на смърт. Когато станах да си вървя, Бърт ме последва по коридора, като ме предизвикваше да си помисля нещо цинично за него. Продължи да ме преследва и да ме заплашва още цели два дни, като дори ми правеше забележки за цигарите.

 

 

Спомням си едно момче от Мемфис. Така и не го попитах как се казва, нито пък той мен. Казвахме си само „Здрасти“. Той не остана дълго — само няколко седмици. Имаше акне и винаги криеше лице в дългите си ръце, докато седеше на верандата на хотела. Седеше там до късно всяка вечер; в дванайсет, в един и в два часа и когато се прибирах, аз винаги го заварвах в плетения стол — клатеше се напред-назад, а нервните му пръсти опипваха лицето му и ровеха във въздългата му черна коса.

— Здрасти — казвах аз.

— Здрасти — отвръщаше той.

Неуморният прах на Лос Анджелис го измъчваше. Той беше по-голям скиталец и от мен и по цял ден търсеше извратена любов в парковете. Но беше толкова грозен, че никога не можеше да утоли страстта си, и топлите нощи с големи звезди и жълта луна го прогонваха от стаята му чак до зори. Но една вечер ме заговори и на мен ми прилоша от нещастието му, докато се къпеше в спомените си за Мемфис, щата Тенеси, където живеели истинските хора, където бяха останали многобройните му приятели. Един ден той щеше да напусне този омразен град, един ден щеше да се върне там, където приятелството означаваше нещо, и наистина — един ден той си замина, а след това аз получих една пощенска картичка от Форт Уърт, щата Тексас, подписана с „Момчето от Мемфис“.

Спомням си и Хайлман, който членуваше в клуб „Книга на месеца“. Беше огромен мъж с ръце като дънери и крака, които опъваха панталоните му. Работеше на касата в банка. Имаше жена в Молийн, щата Илинойс, и син в държавния университет в Чикаго. Той мразеше югозападната част на Щатите с такава сила, че омразата издуваше голямото му лице, но беше зле със здравето и беше обречен или да живее тук, или да умре. Презираше всичко, свързано със запада. След всеки футболен мач, в който някой отбор от западните щати побеждаваше някой отбор от източните щати, му прилошаваше. Ако някой споменеше „Троянците“, футболният отбор на държавния университет на Южна Калифорния, в негово присъствие, се изплюваше встрани. Мразеше слънцето, проклинаше мъглата, не признаваше дъжда и мечтаеше само за снеговете на Средния запад. Веднъж в месеца в пощенската му кутия пристигаше голям колет. Постоянно четеше във фоайето на хотела. Но никога не ми даваше книгата на месеца.

— Въпрос на принцип — обясняваше той.

Но все пак ми даваше ежемесечното издание „Клуб „Книга на месеца““ — малко списание за новите книги. Всеки месец го оставяше в моята пощенска кутия.

Спомням си и червенокосото момиче от Сейнт Луис, което винаги ме разпитваше за филипинците. Къде живеят? Колко има? Дали не познавам някой от тях? Изпито червенокосо момиче с кафяви лунички под яката на роклята, пристигнало направо от Сейнт Луис. Винаги беше облечена в зелено, медночервената й коса беше твърде стряскащо ярка, за да е красива, а очите й бяха твърде сиви за това лице. Първо си намери работа в една пералня, но не плащаха достатъчно, така че тя напусна. Тя също обикаляше по топлите улици. Веднъж ми даде назаем двайсет и пет цента, друг път — пощенски марки. Непрекъснато говореше за филипинците, съжаляваше ги и се възхищаваше на смелостта им в лицето на предразсъдъците. Един ден изчезна, а на следващия ден отново се разхождаше по улицата, медната й коса пак улавяше слънчевите лъчи, но този път един нисичък филипинец я държеше за ръката. Беше много горд с нея. Вталеният му костюм с подплънки на раменете беше последният писък на модата от квартала с червените фенери, но дори покачен на високите си кожени токове, пак беше с трийсет сантиметра по-нисък от нея.

От всички тях само един човек прочете „Кученцето се засмя“. В онези първи дни написах автографи на много екземпляри от списанието и ги занесох във фоайето. Пет-шест копия, които разположих стратегически на видни места — на масата за книги, на дивана, дори по големите кожени кресла, така че човек трябваше да вдигне списанието, за да седне. Абсолютно никой не ги прочете — с едно-единствено изключение. Цяла седмица се търкаляха във фоайето, но никой не ги пипна. Дори когато япончето чистеше тази стая, не ги докосваше, за да избърше прахта под тях. Вечер хората се събираха да играят бридж, а някои от онези, които живееха по-отдавна в хотела, спокойно си бъбреха преди лягане. Аз се вмъквах във фоайето, намирах някой свободен стол и ги наблюдавах. Беше обезкуражаваща гледка. Една едра жена дори се беше отпуснала в голямото кожено кресло, без да си направи труда да извади списанието изпод себе си. Един ден япончето събра всички екземпляри на спретната купчина на масата за книги. Останаха там и събираха прах. На всеки няколко дни ги забърсвах с носната си кърпичка и пак ги разпределях наоколо. В крайна сметка винаги се връщаха на купчината върху масата за книги, недокоснати от никого. Може би всички знаеха, че аз съм написал разказа, и нарочно го избягваха. А може би просто не им пукаше. Дори на Хайлман, читателят на месеца. Дори на хазяйката. Поклатих глава: бяха глупаци, всички до един. Все пак в разказа ставаше дума за техния собствен Среден запад, за щата Колорадо и една снежна буря, а те седяха тук с душите си, останали без корен, и изгорелите си от слънцето лица, готови да умрат в една жарка пустиня; и стигаше само да протегнат ръка, за да се докоснат отново до прохладата на родните си земи, която се криеше между страниците на това малко списание. И аз си помислих, какво толкова, винаги е било така — По, Уитман, Хайне, Драйзър, а сега и Бандини; и когато си го помислих, вече не усещах с такава сила обидата и самотата.

Момичето, което единствено от всички прочете моя разказ, се казваше Джуди — Джуди Палмър. Един следобед тя почука на вратата ми и когато отворих, стоеше на прага. Държеше в ръка един екземпляр от списанието. Беше само на четиринайсет, имаше къдрава кестенява коса и червена панделка, вързана на челото.

— Вие ли сте господин Бандини? — попита тя.

От погледа й разбрах, че е прочела „Кученцето се засмя“. Веднага го разбрах.

— Ти си прочела моя разказ, нали? — казах аз. — Хареса ли ти?

Тя притисна списанието към гърдите си и се усмихна.

— Смятам, че е чудесен. Просто прекрасен! Госпожа Харгрейвс ми каза, че вие сте го написал. Каза ми, че може би ще ми дадете един екземпляр с автограф.

Сърцето ми подскочи в гърлото.

— Влизай! — казах аз. — Заповядай! Седни! Как се казваш? Естествено, че ще ти дам екземпляр с автограф! Разбира се! Влез, моля те!

Хукнах да й донеса най-хубавия стол. Тя седна толкова деликатно, че детската й рокля закри дори коленете.

— Искаш ли чаша вода? — попитах аз. — Много е горещо. Може би си жадна?

Но тя не беше жадна. Беше притеснена. Беше ясно, че се притеснява от мен. Опитах се да бъда по-мил, защото не исках да я изплаша и тя да си тръгне. В онези ранни дни все още имах някакви пари.

— Обичаш ли сладолед? — попитах аз. — Искаш ли да ти донеса сметанов сладолед или нещо подобно?

— Трябва да се връщам — каза тя. — Мама ще се ядоса.

— Тук ли живееш? — попитах аз. — Майка ти прочете ли разказа? Как се казваш?

Аз гордо се усмихнах.

— Естествено, ти вече знаеш как се казвам аз. Казвам се Артуро Бандини.

— 0, да! — възкликна тя.

Очите й така се разшириха от възхищение, че ми се прииска да се хвърля в нозете й и да заплача. Усетих буца в гърлото си, сякаш наистина всеки миг щях да заридая.

— Сигурна ли си, че не искаш сладолед?

Беше толкова прекрасно и възпитано момиче — седеше със сведена розова брадичка, а малките й ръчички стискаха списанието.

— Не, благодаря, господин Бандини.

— А кока-кола? — попитах.

— Не — усмихна се тя. — Благодаря.

— Лимонада?

— Не, моля ви. Благодаря.

— Как се казваш? — попитах. — Аз се казвам…

Успях да спра навреме.

— Джуди — отвърна тя.

— Джуди! — повторих и продължих да го повтарям. — Джуди, Джуди! Прекрасно име! Като име на звезда! Най-красивото име, което съм чувал!

— Благодаря — каза тя.

Отворих чекмеджето, където държах екземплярите от списанието с моя разказ. Все още бях зареден добре — бяха останали към петнайсет броя.

— Ще ти напиша автограф. Нещо хубаво, нещо специално!

Лицето й поруменя от радост. Това малко момиче не се подиграваше с мен, а наистина се вълнуваше, и радостта й беше като хладен дъжд по лицето ми.

— Ще ти напиша два автографа! — заявих аз. — На две отделни списания!

— Толкова сте мил — каза тя. — От разказа ви се виждаше, че сте толкова мил мъж.

— Аз не съм мъж — възразих. — Не съм толкова по-възрастен от теб, Джуди.

Не ми се искаше да съм възрастен в сравнение с нея. Исках да намаля разликата ни толкова, колкото е възможно.

— Аз съм само на осемнайсет — излъгах.

— Само на толкова? — възкликна тя смаяно.

— След няколко месеца ще навърша деветнайсет.

Написах по нещо специално и в двете списания.

Не си спомням точните думи, но това, което написах, беше чудесно и дойде направо от сърцето, защото изпитвах такава благодарност. Но исках и повече, исках да чуя гласа й, толкова тих и бездиханен, исках да остане възможно най-дълго при мен.

— Ще те помоля за една голяма чест — казах аз. — Ще ме направиш най-щастливия човек на земята, Джуди, ако ми прочетеш разказа на глас. Никога не съм го чувал, прочетен на глас, а ми се иска.

— С удоволствие! — каза тя и се изправи на стола, нетърпелива да започне.

Аз се хвърлих на леглото, зарових лице във възглавницата и малкото момиче прочете разказа ми с толкова мил и сладък глас, че още на първите стотина думи се разплаках. Все едно сънувах, все едно стаята ми беше изпълнена от гласа на ангел, и след малко тя също се разплака, като от време на време спираше да чете, хълцаше и хлипаше, и протестираше:

— Не мога да чета повече. Просто не мога!

Но аз се обръщах към нея и я умолявах:

— Не спирай, Джуди! Не спирай!

Точно когато стигнахме до върха на нашите чувства, в стаята ми изведнъж влезе една висока жена със сурово лице, без да почука. Веднага разбрах, че беше майката на Джуди. Яростните й очи ме огледаха изпитателно, а после огледаха и Джуди. Без да каже дума, тя сграбчи Джуди за ръката и я отведе. Малкото момиче притисна списанията към слабите си гърдички и примигна през рамо с очи, облени в сълзи, за да се сбогува с мен. Просто се появи и изчезна и никога не я видях отново. Хазяйката също не можа да разреши тази мистерия — защото Джуди и майка й бяха пристигнали на същия ден и си бяха заминали, без дори да пренощуват.