Джон Фанти
Питай прахта (17)

Седемнайсета глава

Но в живота ми се задаваха големи събития, а нямаше с кого да ги споделя. Дойде денят, в който завърших историята на Вера Ривкен, а след него и ефирните дни, в които я редактирах, като се носех без усилие по течението — само още няколко дни, Хакмът, и ще ти покажа нещо велико. После и редакцията свърши, изпратих ръкописа и ми оставаше само да чакам и да се надявам. Отново започнах да се моля. Ходех на литургия и причастие. Веднъж отидох на вечерна служба. Палех свещи пред олтара на Светата дева. Молех се за чудо.

И чудото стана. И стана ето така: веднъж стоях до прозореца в стаята си и гледах как една буболечка пълзи по перваза. Беше четвъртък следобед, три и петнайсет. На вратата се почука. Отворих и видях едно момче от телеграфната служба. Разписах се за телеграмата, седнах на леглото и се почудих дали виното най-сетне не беше съсипало окончателно сърцето на стария. Но в телеграмата пишеше: „Книгата ви е приета, изпращам договора по пощата. Хакмът.“ Това беше всичко. Пуснах телеграмата на килима. Не помръдвах. После паднах на колене и започнах да целувам телеграмата. Пропълзях под леглото и останах там. Вече нямах нужда от слънцето. Нито от земята, нито от небето. Просто лежах там и можех да умра, без да съжалявам за нищо. Вече нищо не можеше да ми се случи. Животът ми беше свършил.

Дали договорът щеше да пристигне с въздушна поща? През следващите няколко дни само кръстосвах напред-назад из стаята си. Четях вестниците. Въздушната поща не беше удобна, беше твърде рискована. Долу въздушната поща. Всеки ден падаха нови самолети, покриваха земята с останките си, убиваха пилотите си на място: не, това беше твърде опасно, работа за авантюристи, а къде ми беше договорът, по дяволите? Обадих се в пощата. Как са условията за въздушни полети над планините? Добри. Всички самолети ли са кацнали в добро състояние? Да. Няма ли катастрофи? Не. Тогава къде ми е договорът? Дълго време се упражнявах да се подписвам. Реших да използвам и бащиното си име — така цялото ми име щеше да гласи Артуро Доминик Бандини, или А. Д. Бандини, или Артуро Д. Бандини, или А. Доминик Бандини. Договорът пристигна в понеделник сутринта, с първокласна поща. Заедно с него пристигна и чек за петстотин долара. Петстотин долара, Господи Боже! Бях станал един от свръхбогатите. Можех да се пенсионирам завинаги.

Войната в Европа, новата реч на Хитлер, проблемите в Полша — това бяха горещите теми на деня. Какви дреболии! Слушайте, войнолюбци, слушайте, пенсионери от фоайето на хотел „Алта Лома“, слушайте истинската новина: тя е написана на този лист хартия със засукания дребен шрифт и се отнася за моята книга! По дяволите този Хитлер, това е по-важно от Хитлер, това е моята книга! Тя няма да разтърси света, няма да убие никого, няма да стреля нито веднъж, да, но вие ще я помните до деня на смъртта си, ще лежите на смъртния си одър и с последния си дъх ще се усмихнете и ще си спомните за тази книга. Историята на Вера Ривкен — истинската история на живота.

Но те не се интересуваха от мен. Предпочитаха войната в Европа, комиксите и клюките за Луела Парсънс — трагични, бедни духом хора. Аз седях във фоайето и тъжно клатех глава.

Но все пак някой трябваше да научи за книгата ми и това беше Камила. Не я бях виждал от три седмици, от инцидента с марихуаната на улица Темпъл. Но тя не беше на работа в бюфета. На нейно място работеше друго момиче. Попитах за Камила. Другото момиче не искаше да ми каже нищо. „Бюфет Колумбия“ изведнъж се беше превърнал в гроб. Попитах дебелия барман. Камила не била идвала от две седмици. Уволнена ли е? Не можел да каже. Болна ли е? Не знаел. Той също не искаше да говори.

Можех да си позволя такси. Можех да си позволя двайсет таксита, с които да се возя денонощно. Взех едно такси до апартамента на Камила на улица Темпъл. Почуках на вратата й, но никой не отговори. Опитах бравата. Вратата се отвори, вътре беше тъмно и аз светнах лампата. Камила лежеше на сгъваемото си легло. Лицето й беше като цвета на стара роза, притисната и изсушена в книга — толкова жълтеникаво, че само очите й блестяха, за да покажат, че в нея има живот. В стаята вонеше. Щорите бяха спуснати и вратата не искаше да се отвори докрай, докато не изритах килима от прага. Тя ахна, когато ме видя. Зарадва се да ме види.

— Артуро! — каза. — О, Артуро!

Не казах нищо за книгата или за договора. На кого му пукаше за някакъв си роман, за още един проклет роман? Паренето в очите ми беше за нея — очите ми си спомняха едно диво, стройно момиче, което тича по плажа на лунната светлина, едно красиво момиче, което танцува с подноса за бира в заоблените си ръце. А сега тя лежеше тук, разбита от живота, а чинийката до нея преливаше от кафяви фасове. Беше се отказала от всичко. Искаше да умре. Това бяха думите й.

— Вече не ми пука — така каза.

— Трябва да ядеш — казах аз, защото лицето й беше само череп, върху който беше опъната жълта кожа.

Седнах на леглото и я хванах за ръката, усетих костите под пръстите си, останах изненадан, че костите й са толкова дребни — защото преди беше толкова изправена, закръглена и висока.

— Не се храниш — продължих.

Но тя не искаше да яде.

— Въпреки това трябва да ядеш — настоях.

Излязох и започнах да купувам разни неща. На няколко метра по-надолу на улицата имаше малка бакалия. Поръчвах всичко от цели рафтове. Дайте ми всичко това и всичко на онзи рафт, дайте ми това и онова. Мляко, хляб, сокове в консерва, плодове, масло, зеленчуци, месо, картофи. Връщах се три пъти до магазина, докато отнеса всичко в апартамента й. Когато натрупах всичко в кухнята, започнах да разглеждам нещата, да се почесвам и да се чудя с какво да я нахраня.

— Нищо не искам — каза тя.

Мляко. Измих една чаша и я напълних догоре. Тя седна в леглото — розовата й нощница беше скъсана на рамото и се разкъса още, докато се изправяше. Стисна носа си с пръсти и изпи млякото на три глътки, после ахна и легна обратно, ужасена и отвратена от вкуса му.

— Плодов сок — казах аз. — От грозде. По-сладък е, ще ти хареса.

Отворих една бутилка, напълних друга чаша, подадох й я. Тя я глътна наведнъж, легна и започна да диша учестено. После се наведе през ръба на леглото и повърна. Почистих повръщаното. Почистих целия апартамент. Измих чиниите и изтърках умивалника. Измих лицето й. Забързах надолу по стълбите, хванах едно такси и обиколих целия град, докато намеря откъде да й купя чиста нощница. Купих също бонбони и цяла купчина илюстровани списания — „Виж“, „Чуй“, „Кой“, „Мой“ и всички останали, за да има с какво да се разсейва.

Когато се върнах, вратата беше заключена. Знаех какво означава това. Започнах да я блъскам с юмруци и да я ритам с пети. Трясъкът отекваше из цялата сграда. По коридора започнаха да се отварят вратите на другите апартаменти и навън занадничаха хора. Една жена се качи от долния етаж, облечена в стар халат за баня. Беше хазяйката; разпознавам хазяйките от пръв поглед. Тя застана на края на стълбището, защото очевидно се боеше да се приближи.

— Какво искаш? — попита.

— Вратата е заключена — обясних. — Трябва да вляза вътре.

— Остави момичето на мира — каза тя. — Знам ги такива като тебе. Остави горкото момиче или ще извикам полиция.

— Аз съм й приятел — казах.

Отвътре се чу приповдигнатият истеричен смях на Камила, после тя замаяно изкрещя:

— Не ми е приятел! Да се маха!

После отново се разнесе смехът й — писклив и изплашен като птичка, затворена в стаята като в кафез. Атмосферата беше неприятна и злокобна. Двама мъже по ризи с къси ръкави се появиха в другия край на коридора. По-едрият, който пушеше пура, оправи панталоните си и каза:

— Дай да го изхвърлим оттук.

Тогава се раздвижих, бързо отстъпих от тях, минах покрай презрителната усмивка на хазяйката и слязох по стълбите до коридора на долния етаж. Когато излязох на улицата, се затичах. На ъгъла на Бродуей и улица Темпъл видях паркирано такси. Качих се и казах на шофьора да кара, накъдето иска.

Не, наистина не беше моя работа. Но все още си спомнях черната грива, дивната глъбина на очите й, тръпката в дъното на стомаха ми в първите дни, когато се запознах с нея. Стоях далеч оттам в продължение на два дни, но после не можех да го понеса повече; исках да й помогна. Исках да я измъкна от този капан с евтини завеси, да я изпратя някъде на юг, някъде край морето. Можех да го направя. Имах цял куп пари. Сетих се за Сами, но той я мразеше твърде дълбоко и лично. Ако само можеше да се махне от града за малко, това щеше да помогне много. Реших да опитам още веднъж.

Беше към обяд. В хотелската ми стая беше горещо, твърде горещо. Именно жегата ме накара да го направя — лепкавата скука, прахът над земята, горещите вълни от пустинята Мохаве. Отидох до задния вход на блока на улица Темпъл. Там имаше дървено стълбище, което водеше към втория етаж. В ден като днешния вратата й сигурно беше отворена, за да става течение от прозореца.

Оказах се прав. Вратата беше отворена, но самата тя не беше там. Нещата й бяха натрупани в средата на стаята — кашони и куфари, от които се подаваха намачканите краища на дрехи. Леглото беше спуснато и завивките ги нямаше, виждаше се единствено голият матрак. Някой беше заличил от апартамента й всички следи от човешко присъствие. Долових и миризмата на дезинфектант. Бяха ваксинирали стаята след нея. Слязох до вратата на хазяйката, като прескачах по три стъпала наведнъж.

— Ти! — каза тя, когато отвори вратата. — Ти! — повтори и я затръшна.

Застанах отвън, за да я умолявам.

— Аз съм й приятел — казах. — Кълна се в Бога. Искам да й помогна. Трябва да ми повярвате.

— Махни се или ще повикам полицията.

— Тя беше болна — продължих. — Имаше нужда от помощ. Искам да направя нещо за нея. Повярвайте ми, моля ви.

Вратата се отвори. Жената застана на прага и ме погледна право в очите. Беше средна на ръст, набита, а по строгото й лице не се четяха никакви емоции.

— Влез — каза.

Пристъпих в една потискаща стая, странна и украсена с фантастични устройства — пиано, заринато с фотографии в тежки рамки, шалове в неестествени цветове, претенциозни лампи и вази. Хазяйката ми предложи да седна, но аз останах прав.

— Момичето си замина — каза тя. — Полудя. Наложи се да я изгоня.

— Къде е сега? Какво е станало?

— Наложи се да го направя. А беше добро момиче.

Била принудена да повика полицията — поне така каза. Станало на следващата вечер, след като съм идвал. Камила полудяла, започнала да мята чинии, да изхвърля мебели от прозореца, да пищи и да рита по стените, да кълца завесите с нож. Хазяйката се обадила в полицията. Полицията пристигнала, разбила вратата и я усмирила. Но полицаите отказали да я отведат. Само я задържали и се опитали да я успокоят, докато не пристигнала линейката. После я отвели — тя виела и се боричкала със санитарите. Историята свършваше дотук, с допълнението, че Камила дължала наем за три седмици и била причинила непоправими щети на мебелите и апартамента. Хазяйката спомена някаква сума и аз я платих. Тя ми даде разписка и се усмихна мазно и двулично:

— Знаех си, че си добро момче. Веднага го разбрах. Но човек просто не може да си позволи да вярва на непознати в този град.

Взех трамвая до общинската болница. Когато й казах името Камила Лопес, сестрата на рецепцията провери в болничната книга.

— Тук е — каза. — Но сега няма свиждане.

— Как е?

— Не мога да ви отговоря.

— Кога мога да я видя?

Денят за свиждане беше сряда. Трябваше да чакам още четири дни. Излязох от огромната болница и тръгнах покрай нея. Гледах прозорците и обикалях дворовете. После се върнах с трамвая до улица Хил и Бънкър Хил. Четири дни. Убих времето, като играех на флипери и ротативки. Не ми вървеше. Загубих много пари, но пък убих много време. Във вторник следобед слязох пеша до центъра и започнах да купувам разни неща за Камила. Купих й портативно радио, кутия бонбони, нощница и много кремове за лице и други подобни. После отидох в един цветарски магазин и поръчах две дузини камелии. Когато пристигнах в болницата в сряда следобед, бях натоварен като магаре. През нощта камелиите бяха увехнали, защото не се бях сетил да ги сложа във вода. Докато се изкача по стълбището в болницата, от лицето ми потече пот. Знаех си, че луничките ми са започнали да избиват — едва ли не ги усещах как изскачат една по една на лицето ми.

На рецепцията беше същата сестра. Разтоварих подаръците на един стол и помолих да видя Камила Лопес. Сестрата провери в болничната книга.

— Госпожица Лопес вече не е тук — обясни ми тя. — Прехвърлили са я.

Бях уморен и ми беше горещо.

— Къде е сега?

Тя отново не можеше да ми каже и аз изръмжах.

— Аз съм й приятел — обясних настоятелно. — Искам да й помогна.

— Съжалявам — каза сестрата.

— Кой може да ми каже?

Да, кой можеше да ми каже това? Обиколих цялата болница, качих се и слязох по всички етажи. Срещнах се с лекари, помощник-лекари, медицински сестри и помощник-сестри, чаках във фоайета и коридори, но никой не искаше да ми каже нищо. Всички отваряха една и съща болнична книга и ми казваха едно и също: че е преместена. Но не е умряла. Всички бяха съгласни по този въпрос и изобщо не отлагаха отговора: не, не е умряла, просто са я преместили. Нямаше никакъв смисъл. Излязох навън и отидох до спирката на трамвая под ослепителната светлина на слънцето. Докато се качвах в трамвая, си спомних за подаръците. Бяха останали някъде там, но не можех да си спомня дори в коя чакалня. Не ми пукаше. Отчаяно се повлякох обратно към Бънкър Хил.

Очевидно я бяха преместили в друго държавно или общинско болнично заведение, защото тя не можеше да си позволи частна болница. Камила нямаше пари. Аз имах. И трите ми джоба бяха пълни с пари, а вкъщи, в другите ми панталони, имаше още. Можех да събера всички пари и да им ги занеса, но те пак нямаше да ми кажат какво е станало с нея. За какво ми бяха тези пари? И без това щях да ги похарча, а тези коридори, изпълнени с мирис на етер, тези загадъчни доктори с тихи гласове, тези мълчаливи и упорити сестри ме объркваха. Слязох от трамвая замаян. На половината от стълбището на Бънкър Хил седнах в един вход и се загледах в града под краката си — в мъгливата прашна мараня на късния следобед. От улиците се издигаше жега, която изпълваше ноздрите ми. Над града се носеше белезникав облак, като мъгла. Но не беше мъгла: беше жегата от пустинята, горещите вълни от Мохаве и Санта Ана, безкръвните бели пръсти на пустошта, които се протягаха, за да си приберат детето.

На следващия ден разбрах какво бяха направили с Камила. Влязох в един магазин в центъра, обадих се по телефона на междуградски разговор и успях да се свържа с общинския институт за душевноболни в Дел Мария. Помолих момичето от централата да ми каже как се казва докторът, който е началник на института.

— Доктор Даниълсън — отговори тя.

— Свържете ме с кабинета му.

Тя ме свърза и чух друг женски глас:

— Кабинетът на доктор Даниълсън.

— Обажда се доктор Джоунс — казах. — Трябва да говоря с доктор Даниълсън. Спешно.

— Момент, моля.

После се чу мъжки глас:

— Даниълсън на телефона.

— Здравейте, докторе — казах аз. — Обажда се доктор Джоунс, Едмънд Джоунс от Лос Анджелис. При вас са прехвърлили една пациентка от общинската болница, госпожица Камила Лопес. Как е тя?

— Все още не можем да кажем — отвърна Даниълсън. — Продължаваме да я наблюдаваме. Едмънд Джоунс ли казахте?

Затворих. Поне вече знаех къде се намира. Но да го знам беше едно, а да се опитам да я видя — съвсем друго. Нямаше да стане. Говорих с хора, които разбираха от тези неща. Човек трябваше да е роднина на пациента и да може да го докаже. Трябваше да се пише молба за свиждане, която се одобряваше след щателно проучване. На пациентите не можеха да се пишат писма или да се изпращат подаръци. Не отидох до Дел Мария. Бях се уверил, че съм направил всичко, което ми е по силите. Тя беше невменяема и това не беше моя работа. А освен това обичаше Сами.

Дните минаваха и започнаха зимните дъждове. Настъпи краят на октомври и пристигнаха първите печатни копия от моята книга. Купих си кола — форд, модел 1929. Беше кабриолет, но беше бърза като вятъра, и когато отново дойде сухото време, започнах да си правя дълги разходки нагоре по бреговата ивица до Вентура и Санта Барбара и надолу до Сан Клементе и Сан Диего, като следвах бялата линия на шосето, качил крака на таблото, а главата ми се пълнеше с планове за нова книга — нощ след нощ, свързани от дни на мечтание, каквито дотогава не бях познавал, дни на спокойствие, в което не смеех да се съмнявам. Обикалях града като хищник с моя форд: откривах тайнствени алеи, самотни дървета и прогнили стари къщи, сякаш изплували от далечното минало. Ден и нощ живеех в моя форд, като спирах само да си поръчам хамбургер и чаша кафе в странните крайпътни кафенета. Това беше живот за истински мъж: да бродиш, да спираш за малко и да продължаваш, завинаги да следваш бялата линия покрай брега, да се отпуснеш зад волана, да запалиш нова цигара и тромаво да потърсиш смисъла в озадачаващото небе на пустинята.

Една вечер стигнах до онова място в Санта Моника, където двамата с Камила бяхме ходили да плуваме в първите дни. Спрях и погледах пяната на вълните и тайнствената мъгла. Спомних си за момичето, което тичаше през прибоя, като се опиваше от дивата свобода на онази нощ. О, онази Камила, онова момиче!

А една вечер в средата на ноември вървях по улица Спринг и тършувах в антикварните книжарници. „Бюфет Колумбия“ беше само на една пресечка разстояние. Какво пък, по дяволите, казах си аз — ще го направя за доброто старо време. Отидох дотам и си поръчах бира. Вече бях от старите клиенти. Можех да се оглеждам снизходително и да си спомням времената, когато това място все още не беше отишло по дяволите. Но вече не беше така. Никой не ме познаваше — нито новата сервитьорка с уста, пълна с дъвка, нито двете музикантки, които продължаваха да стържат „Приказки от виенската гора“ на цигулка и пиано.

Но дебелият барман ме помнеше. Стив, Винс или Вини, не си спомнях точно как се казваше.

— Отдавна не съм те виждал — подхвърли той.

— От времето на Камила — отвърнах.

Той цъкна с език:

— Лоша работа. Беше добро момиче.

И това беше всичко. Изпих втора бира, после трета. Той ме почерпи с четвъртата, а аз поръчах по още една и за двама ни. По този начин мина един час. След това той спря пред мен, бръкна в джоба си и извади една изрезка от вестник.

— Сигурно вече си виждал това — каза.

Взех хартийката. Съобщението заемаше не повече от шест реда, със заглавие на два реда, и беше изрязано от долната част на някоя вътрешна страница:

„Днес местните органи на реда издирваха Камила Лопес, 22, от Лос Анджелис, чието изчезване от лудницата в Дел Мария беше установено снощи.“

Изрезката беше отпреди една седмица. Оставих бирата си и бързо излязох оттам, а после се изкачих по хълма до стаята си. Нещо ми подсказа, че тя ще дойде там. Усещах желанието й да се върне в моята стая. Придърпах си един стол и седнах с крака на перваза, на светнати лампи, като пушех и чаках. Дълбоко в себе си усещах, че ще дойде, защото няма към кого друг да се обърне. Но тя не дойде. Легнах си, като оставих лампите светнати. Останах в стаята си през по-голямата част от следващия ден и през цялата следваща нощ, като очаквах трополенето на камъчета по прозореца. След третата нощ убеждението ми, че ще дойде, започна да отслабва. Не, нямаше да дойде тук. Щеше да избяга при Сами, при истинската си любов. Последният човек, за когото щеше да се сети, щеше да бъде Артуро Бандини. Това ме устройваше чудесно. В крайна сметка, аз вече бях романист, а също и автор на разкази, нищо че нямаше кой друг да го изтъкне, освен аз самия.

На следващата сутрин получих първата от нейните телеграми, които щеше да ми изпрати за сметка на получателя. Беше молба да изпратя по телеграфен път пари на Рита Гомес в банката „Уестърн Юниън“, град Сан Франциско. Беше подписала телеграмата с името „Рита“, но самоличността й беше очевидна. Изпратих й двайсет долара и я помолих да слезе на юг до Санта Барбара, където щях да я посрещна. Тя ми изпрати телеграма със следния отговор: „Предпочитам да отида на север благодаря извинявай Рита.“

Втората телеграма пристигна от Фресно. Отново беше молба за пари, които да изпратя на Рита Гомес в „Постъл Телеграф“. Дойде два дни след първата телеграма. Слязох до центъра пеш и изпратих петнайсет долара. Дълго време седях в телеграфната служба и мислех какво да й напиша с парите, но не можах да реша. Накрая се отказах и изпратих само парите. На света нямаше думи, с които да направя впечатление на Камила Лопес. Но едно беше сигурно. Заклех се в него, докато се прибирах към хотела: тя нямаше да получи повече пари от мен. Отсега нататък щях да внимавам.

Третата й телеграма пристигна в неделя вечерта, със същото съобщение, този път от Бейкърсфийлд. Не наруших обещанието си цели два часа. После си я представих как броди без пукнат цент и може би я блъска влак. Изпратих й петдесет долара със съобщение да си купи дрехи и да се пази от дъжда.