Джон Фанти
Питай прахта (2)

Втора глава

Тогава бях на двайсет и си казвах: „Какво толкова, за никъде не бързаш, Бандини. Имаш десет години да напишеш книга, така че не бързай, излизай и научи всичко за живота, обикаляй улиците. Точно там ти е проблемът: не знаеш нищо за живота. За Бога, човече, осъзнаваш ли, че ти дори нямаш никакъв опит с жените?“ Естествено, че имам, имам богат опит с жените.

Не, нямаш. Трябва ти жена, трябва ти баня, трябва ти някой хубавичко да те ритне отзад, трябват ти пари. Казват, че струва един долар или два долара на по-изтупаните места, но долу на Плаза е един долар; супер, само че ти нямаш един долар, а и освен това, какъвто си страхливец, дори да имаше един долар, пак нямаше да отидеш — точно така, както пропиля онази възможност в Денвър. Нямаше да го направиш, защото те хвана страх, и още те държи, така че и сега няма да го направиш и всъщност се радваш, че нямаш един долар.

Да те е страх от жените! И това ми било писател! Как може да пише за жените, когато никога не е бил с жена? Ах, ти, мързелив измамник! Нищо чудно, че не можеш да пишеш! Нищо чудно, че в „Кученцето се засмя“ нямаше жена. Нищо чудно, че не беше разказ за любовта, малък мръсник такъв.

Да напиша разказ за любовта. Да науча нещо за живота.

По пощата пристигнаха пари. Не беше чек от великия Хакмът, нито хонорар от „Атлантик Мантли“ или „Сатърдей Ивнинг Поуст“. Бяха само десет долара — само едно състояние. Бяха от майка ми: „Някакви застрахователни полици, Артуро, продадох ги срещу пари в брой и ти изпращам твоя дял.“ Но си бяха десет долара; поне някой от семейството ми беше продал нещо.

Прибери ги в джоба си, Артуро. Измий си лицето, среши си косата, сложи си нещо, за да ухаеш на хубаво, докато стоиш пред огледалото и проверяваш дали нямаш бели косми; защото ти се тревожиш, Артуро, а от тревогата косата побелява. Но нямаш нито един бял косъм, нито един. Аха — а какво му има на това ляво око? Изглежда малко безцветно. Внимавай, Артуро Бандини: не си напрягай очите, не забравяй какво стана с Таркингтън и Джеймс Джойс.

Не беше никак зле да стоя в средата на стаята и да си говоря със снимката на Хакмът: „Не е зле, Хакмът, ще ти напиша един разказ за това. Как ти се струвам, Хакмът? Случва ли се понякога да се питаш как изглеждам, хер Хакмут? Питаш ли се понякога: „Дали е хубавец този Бандини, авторът на блестящия разказ „Кученцето се засмя““?“

Веднъж в Денвър имаше една вечер, подобна на тази, само дето в Денвър все още не бях писател, но пак стоях в една подобна стая и си правех подобни планове, но тогава всичко завърши с катастрофа, защото през цялото време на онова място си мислех за Светата Дева и „Не прелюбодействай“, така че накрая работещото момиче тъжно поклати глава и трябваше да се откаже — но това беше отдавна, а довечера всичко щеше да се промени.

Излязох през прозореца и се изкачих по склона до върха на Бънкър Хил. Беше нощ, създадена за моя нос — пиршество за обонянието, с аромата на звездите, аромата на цветята, аромата на пустинята и спящия прах на върха на Бънкър Хил. Градът се простираше навсякъде като коледно дърво: червено, зелено и синьо. Привет, стари къщи и пеещи хамбургери в старите кафенета. Привет, Бинг Кросби, и на твоята песен. Тя ще бъде нежна с мен. Не като момичетата от моето детство, от ученическите и студентските ми години. Те ме плашеха, унижаваха ме и ми отказваха; но не и моята принцеса, тя ще разбере. Защото тя също е била унижавана през целия си живот.

Бандини крачи по улицата — невисок, но набит, горд с мускулите си, стиска юмруци и се наслаждава на твърдия разкош на бицепсите си; абсурдно безстрашния Бандини, който не се страхува от нищо друго, освен от неизвестното, в този свят на вълшебства и тайни. Възкръснаха ли вече мъртвите? Писанието казва „не“, но нощта крещи „да“. Аз съм на двайсет, на прага на зрелостта, и бродя по улиците, за да си намеря жена. Дали душата ми вече е опетнена, дали да не се върна, дали ме пази ангел–хранител, дали майчините ми молитви успокояват страховете ми или просто ме дразнят?

Десет долара: мога да си платя наема за две седмици и половина или да си купя три чифта обувки, или два чифта панталони, или хиляда пощенски марки, за да изпращам разкази на редакторите; богатство, наистина! Но ти нямаш никакви разкази, талантът ти е съмнителен, талантът ти е жалък, талантът ти просто го няма и престани да се лъжеш ден след ден, защото и сам знаеш, че „Кученцето се засмя“ не става за нищо и никога няма да става за нищо.

Така че вървиш по Бънкър Хил и размахваш юмрук към небето, но аз знам какво си мислиш, Бандини. Мислиш с мислите на баща си и предците си, които те бият като камшици и те горят като нажежено желязо: че ти не си виновен, че си роден беден, син на нещастни селяни, че бедността те е прогонила от дома и от родния ти град в Колорадо, че се надяваш да напишеш книга и така да забогатееш — защото тогава онези, които те мразеха в Колорадо, вече няма да те мразят. Ти си страхливец, Бандини, предател на душата си, жалък лъжец пред ридаещия си Господ. Само затова пишеш. Точно затова ще бъде по-добре, ако просто умреш.

Да, така е, но аз вече бях видял къщите в Бел Еър с хладните ливади и зелените басейни. Вече бях пожелавал жените, само обувките на които струваха повече от всичко, което притежавах на този свят. Вече бях зървал стиковете за голф на витрината на „Сполдинг“ на Шеста улица, които отваряха празнина в душата ми само като си представях как ги докосвам. Бях жадувал да притежавам папийонка със същата страст, с която набожните католици жадуват за опрощение. Бях се любувал на шапките в „Робинсън“ така, както критиците се превъзнасят пред творбите на Микеланджело.

Слязох по стълбите на Ейнджълс Флайт до улица Хил: сто и четирийсет стъпала със стиснати юмруци, без страх от никой човек, но изпълнен с ужас от тунела на Трета улица и перспективата да мина през него — клаустрофобия. Освен това ме беше страх и от високото, от кръв и от земетресения; но иначе си бях съвсем безстрашен, с изключение на страха ми от смъртта, от възможността да се разкрещя пред хора, без да искам, от апандисит и проблеми със сърцето, както и от моментите, когато стоях сам в стаята си с часовник в ръка и си мерех пулса, заслушан в странните звуци, които издаваше стомахът ми. Но иначе бях съвсем безстрашен.

Ето една идея, която струва много пари: идея за тези стъпала, града в краката ми и звездите на един хвърлей над главата ми. Добър сюжет, добри перспективи, класическа история: момче среща момиче. Момичето живее в тази сива кооперация, а момчето е скитник. Момчето съм аз. Момичето е гладно. Богато момиче от Пасадина, което мрази парите. Което нарочно е избягало от милионите на семейството си в Пасадина, защото е отегчено и уморено до смърт от парите. Красиво момиче, даже прекрасно. Страхотен разказ с патологичен конфликт. Момиче, което има фобия от парите: фройдистки сюжет. В нея е влюбен и друг мъж, много богат. Аз съм беден. Сблъсък между двамата конкуренти. Аз го унищожавам с яростен сарказъм, а освен това го пребивам и с юмруци. Момичето е впечатлено и си пада по мен. Предлага ми милиони. Аз се женя за нея, но само при условието, че ще си остане бедна. Тя се съгласява. Но историята има щастлив край: момичето ме изиграва с огромна банкова сметка, която отваря в деня на сватбата ни. Аз се ядосвам, но й прощавам, защото я обичам. Добра идея, но й липсва нещо: прилича на измишльотините на Джеймс Колиър.

„Скъпа мамо, благодаря ти за десетте долара. Моят агент ми съобщи, че е продал още един разказ, този път на едно голямо списание в Лондон, но явно при тях се плаща чак след публикуването, така че малката сума от теб ще влезе в работа за покриване на текущите ми разходи.“

Отидох на бурлеска. Взех си възможно най-хубавото място, за долар и десет цента, точно под цяла редица от четирийсет голи дупета; някой ден всичките ще бъдат мои, някой ден ще имам собствена яхта и заедно с всички тези момичета ще обикалям южните морета. Те ще танцуват само за мен на палубата, облени в лъчите на следобедното слънце. Не, дори няма да са тези момичета. Моите жени ще бъдат прекрасни, от каймака на обществото, които ще си съперничат както по хубост, така и по ум. Но нищо, и това е добро за мен, така трупам жизнен опит, не съм дошъл само за удоволствие, тези мигове директно се превръщат в страници, които описват долнопробната страна на живота.

Но после излезе и Лола Линтън — блестяща змия от сатен, която се извиваше сред бурята от подсвирквания и тропащи крака. Сластната, опасната Лола Линтън, която ограби копнежа на тялото ми, а когато свърши, зъбите ме боляха от стискане и ме беше обзела омраза към мръсните, тъпи свине наоколо, които не спираха да крещят и да крадат от безценното болно щастие, принадлежащо само на мен.

Щом мама беше продала полиците, значи вкъщи нещата не вървяха и аз не биваше да съм тук. Когато бях малко момче, понякога ми попадаха снимки на момичета като Лола Линтън и ме обземаше яростно нетърпение, че времето и детството ми минават толкова бавно, и копнеех за точно този момент. А ето ме сега — нито аз съм се променил, нито момичетата като Лола Линтън; само дето съм се престорил на богат, а всъщност съм беден.

След бурлеската излязох на среднощната главна улица: неонови светлини и осветена мъгла, стриптийз барове и забавления за възрастни. Магазини втора ръка и филипински танцови забави, коктейли по 15 цента и момичета нонстоп — но аз вече ги бях гледал всичките по толкова много пъти, бях похарчил толкова много пари от Колорадо в тях. Всичко това само разпалваше желанието ми, сякаш бях жаден човек, който държи чаша с вода в ръката си, но не отпива от нея, и аз поех към мексиканския квартал, като се олюлявах от слабост, но не чувствах божа. Ето я катедралата „Санта Мария“ с древните арки, почернели от времето. Ще вляза по сантиментални причини. Само по сантиментални причини. Не съм чел Ленин, но съм чувал как го цитират: „Религията е опиум за народите.“ Самият аз съм атеист: чел съм „Антихрист“ и смятам, че е основополагаща творба. За ваше сведение, господине, аз вярвам в преходността на ценностите. Църквата е отживелица — царство на ограничените бюргери, на шарлатаните и измамниците.

Дръпнах масивната порта и тя проскърца, сякаш плачеше. Над олтара мъждукаше кървавочервено вечно сияние и осветяваше с алени сенки тишината на почти две хиляди години. Беше царството на смъртта, но освен това си спомнях и бебетата, които плачат на кръщенето си. Застанах на колене. По навик. Затова седнах. Но беше по-добре да стоиш на колене, защото острото ухапване на камъка по коленете разсейваше ужасната тишина. Молитва. Само една молитва, защо не: по сантиментални причини. „Всемогъщи Боже, съжалявам, че вече съм атеист, но Ти чел ли си Ницше? Ех, каква книга! Всемогъщи Боже, ще сваля картите. Ще Ти направя едно предложение. Направи ме велик писател и аз ще се върна в лоното на Твоята Църква. И моля те, мили Боже, още нещо: направи мама щастлива. Не ми пука за татко, той си има виното и доброто здраве, но мама много се тревожи за мен. Амин.“

Затворих плачещата порта и застанах на стълбите, а мъглата се простираше навсякъде като гигантско бяло животно. Плаза приличаше на съдебната палата в родния ми град, когато беше засипана от бялата тишина на снега. Но тук всички шумове пътуваха леко и бързо през тежката мъгла, така че веднага чух тракането на високи токчета. Появи се момиче. Беше облечена със старо зелено палто, а лицето й беше обрамчено от зелен шал, вързан под брадичката. На стъпалата срещу нея стоеше Бандини.

— Здравей, скъпи — усмихна се тя, сякаш Бандини беше нейният съпруг или любовник.

После тя застана на първото стъпало и вдигна очи към него:

— Как мислиш, скъпи? Искаш ли да се позабавляваме заедно?

Дръзкият любовник Бандини с острия език.

— Не, мерси — каза той. — Друг път.

После се отдалечи бързешком, а тя остана загледана след него, като мърмореше нещо, нечуто в нощта. Той измина половин пресечка. Беше доволен от себе си. Поне го беше попитала. Поне го беше идентифицирала като мъжко същество. От удоволствие той започна да си подсвирква. Светският лъв с богатия опит. Бележитият писател, който разказва за една нощ с уличница. Артуро Бандини, известният автор, разкрива преживяванията си с една проститутка по улиците на Лос Анджелис. Критиците са във възторг от „най-великата книга, писана някога“.

Бандини (в интервю, взето малко преди да отпътува за Швеция):

— Съветът ми към всички млади писатели е съвсем прост. Искам да ги предупредя никога да не изпускат възможността за ново преживяване. Искам да ги насърча да живеят истинския живот, да се борят мъжки с него, да го атакуват с голи ръце.

Репортер:

— Господин Бандини, какво ви вдъхнови за тази книга, с която спечелихте Нобелова награда за литература?

Бандини:

— Книгата се базира на реална случка, която преживях една нощ в Лос Анджелис. Всяка дума в тази книга е истинска. Аз съм изживял тази книга, дума по дума.

Стига толкова. Вече всичко ми беше ясно. Обърнах се и тръгнах обратно към църквата. Мъглата беше непрогледна. Момичето го нямаше. Продължих в същата посока: може би така щях да я настигна. На ъгъла я видях отново. Тя стоеше и говореше с един висок мексиканец. После двамата тръгнаха заедно, пресякоха улицата и отидоха към Плаза. Вървях след тях. Мексиканец, за Бога! Такива жени трябва да се съобразяват с расовата принадлежност! Мразех го в червата: мазен, мръсен циганин. Двамата поеха под банановите дървета на Плаза, а стъпките им отекваха в мъглата. Чух как мексиканецът се засмя. После и момичето се засмя. Двамата пресякоха и следващата улица и тръгнаха по една алея, която водеше към Чайнатаун. Неоновите надписи с китайски йероглифи оцветяваха мъглата в розово. Когато стигнаха до един пансион в съседство с китайски ресторант за бързо хранене, те завиха вътре и се качиха по стълбите. През прозорците на горния етаж се виждаше танцова забава. Видях жълти таксита, паркирани от двете страни на малката уличка. Подпрях се на предната броня на таксито, което беше спряно точно пред входа на пансиона, и зачаках. Щях да чакам, докато в ада завали сняг. Щях да чакам, докато Господ ме убие.

Мина половин час. По стълбите се чуха стъпки. Вратата се отвори. Мексиканецът се появи на входа. Спря в мъглата, запали си цигара и се прозя. После разсеяно се усмихна, сви рамене и се отдалечи, а мъглата се спусна зад него като хищна птица. Давай, хили се. Мръсен циганин — на какво се хилиш толкова, а? Роден си от долна и проклета раса и само защото се качи в стаята с едно от нашите бели момичета, сега се усмихваш. Смяташ ли, че щеше да имаш някакъв шанс с нея, ако аз бях приел предложението й на стъпалата на църквата?

След малко по стълбите отекнаха нейните токчета и момичето излезе в мъглата. Същото момиче, със същото зелено палто и същия шал. Тя ме видя и се усмихна:

— Здравей, скъпи. Искаш ли да се позабавляваме?

Полека сега, Бандини.

— Ами, не знам — казах аз. — Може и да искам. А може и да не искам. Какво предлагаш?

— Качи се с мен и ще видиш, скъпи.

Не бъди злобен, Артуро. Бъди изискан и лукав.

— Може и да се кача — отвърнах аз. — А може и да не се кача.

— О, хайде, скъпи — каза тя.

Тънките кости на лицето й, миризмата на кисело вино от устата й, ужасното двуличие на маниерите й, гладът за пари в очите й.

Бандини:

— По колко върви това в днешно време?

Тя ме хвана под ръка и леко ме задърпа към вратата.

— Качи се с мен, скъпи. Горе ще ти кажа.

— Всъщност не съм толкова на зор — каза Бандини. — Аз… аз току-що идвам от един доста див купон.

Пресвета Дево, вече се качваме по стълбите, не издържам повече. Трябва да избягам оттук. Коридорите миришат на хлебарки, на тавана свети жълта крушка, прекалено съм изтънчен за това, момичето ме държи под ръка, нещо ти има, Артуро Бандини, ти си мизантроп, осъден си да живееш в безбрачие през целия си живот, трябваше да станеш свещеник, спомняш ли си какво говореше отец О’Лиъри онзи следобед за насладата от въздържанието, при това с парите на собствената ти майка, пресвета Дево, моли се за спасението ни в този час — а после изведнъж стигнахме до горния етаж и поехме по прашния, тъмен коридор към стаята в дъното, където тя изгаси лампата и вече бяхме вътре.

Стаята беше още по-малка от моята, без килим, без картини — с едно легло, една маса и един умивалник. Тя си свали палтото. Под него беше със синя щампована рокля. Краката й бяха голи. Свали и шала си. Не беше истинска блондинка. Корените на косата й бяха черни. Носът й беше малко крив. Бандини седна на леглото — небрежно, като истински мъж, който знае как да седне на едно легло.

— Готино местенце — отбеляза Бандини.

Господи, трябва да се измъкна оттук, това е ужасно.

Момичето седна до мен, прегърна ме, притисна гърдите си в моите, целуна ме, докосна зъбите ми със студения си език. Веднага скочих на крака. Мисли бързо, Бандини, моля Те, само ме измъкни оттук и ти обещавам, че това никога повече няма да се повтори. Още от утре ще се върна в лоното на Църквата. Още от утре животът ми ще потече като бистра река, заклевам се.

Момичето се отпусна по гръб, подложи ръце под главата си и вдигна краката си на леглото. Заклевам се, че преди да умра, отново ще вдъхна аромата на люляците в Кънектикът и отново ще видя чистите, бели, смълчани църквички от моето детство и благите пасища, от които бях избягал.

— Виж — казах аз. — Искам само да си поговорим.

Тя кръстоса крака.

— Аз съм писател — обясних. — Събирам материал за книга.

— Знаех си, че си писател — каза тя. — Или бизнесмен, или нещо такова. Приличаш на човек, който води духовен живот.

— Значи, аз съм писател — повторих. — Много ми харесваш и прочие. Готина си, харесваш ми. Но първо искам да си поговорим.

Тя седна в леглото.

— Нямаш ли пари, скъпи?

Пари ли? Ха-ха. Извадих си парите — малката дебела пачка от доларови банкноти. Естествено, че имам пари, имам предостатъчно пари, това нищо не е, парите не са проблем, парите са най-малката ми грижа.

— Колко вземаш?

— Два долара, скъпи.

Значи ще й дам три, ще ги отделя небрежно от пачката, все едно това е най-малкият проблем, и просто ще й ги подам, защото парите не са нищо, имам още много (а точно в този момент мама седи до прозореца с броеница в ръката си и чака татко да се прибере), но пари има, пари винаги има.

Тя взе парите и ги пъхна под възглавницата си. Беше благодарна и усмивката й вече беше по-различна. Писателят искаше да си поговорят. Как са условията на работа в днешно време? Харесва ли й този начин на живот? О, скъпи, стига толкова, хайде да не си говорим, а да се хващаме за работа. Не, аз искам да си поговоря с теб, това е важно, нали, материал за нова книга. Често правя така. Как изобщо се хвана с тази работа? О, скъпи, за Бога, и това ли ще ме питаш? Но парите не са проблем, нали ти казах. Но моето време струва пари, скъпи. Добре тогава, ето ти още два долара. Вече станаха пет, Господи Боже, пет долара, а аз още дори не съм успял да се измъкна оттук, как те мразя, мръсна такава. Но всъщност ти си по-чиста от мен, защото поне нямаш душа, която да продаваш, а само бедната си плът.

Тя беше зашеметена от щедростта ми и готова на всичко. Можех да го направя с нея, както си поискам, и тя се опита да ме дръпне при себе си, но не, чакай малко. Нали ти казах, че искам да си поговорим, нали ти казах, че парите не са проблем, ето ти още три долара, стават общо осем, но това няма никакво значение. Просто задръж тези осем долара и си купи нещо хубаво.

После изведнъж щракнах с пръсти като човек, който току-що си е спомнил нещо важно, някакъв ангажимент.

— Чакай малко! — казах аз. — Сетих се нещо. Колко е часът?

Брадичката й гальовно се притискаше във врата ми.

— Не се притеснявай за това, скъпи. Можеш да останеш дяла нощ.

Не, аз съм зает човек, да, сега си спомних, моят издател трябваше да пристигне тази вечер със самолет. Винаги каца на „Бърбанк“. Трябва да хвана такси, за да го взема оттам, така че бързам. Довиждане, довиждане, задръж тези осем долара, купи си нещо хубаво, довиждане, довиждане, тичам надолу по стълбите, за да избягам оттам, мъглата ме приветства на входа, задръж ги тези осем долара, сладка мъгла, идвам при теб, чист въздух, прекрасен свят, идвам при теб. „Довиждане!“, викам нагоре по стълбите, „Ще се видим пак! Купи си нещо хубаво с тези осем долара!“ Осемте долара сякаш изтекоха от очите ми. О, Господи, убий ме на място и изпрати тялото ми у дома, убий ме на място като невеж езичник, без свещеник, без последно причастие, осем долара, осем долара…