Джон Фанти
Питай прахта (9)

Девета глава

Взех такси до „Бюфет Колумбия“. Шофьорът спря до бордюра точно пред отворената врата. Излязох и му подадох банкнота от двайсет долара. Той нямаше да ми върне. Получи се добре, защото когато най-сетне намерих по-дребни пари и му платих, Камила вече беше застанала на вратата. Пред „Бюфет Колумбия“ много рядко спираха таксита. Небрежно й кимнах, влязох и седнах на първата маса. Зачетох се в писмото от Хакмът, докато не ме заговори.

— Сърдиш ли ми се? — попита ме тя.

— Не знам за такова нещо — отвърнах.

Тя прибра ръцете си зад гърба и погледна надолу към краката си.

— Не ти ли се виждам различна?

Носеше нови бели обувки с високи токове.

— Много са хубави — казах аз и отново се върнах към писмото от Хакмът.

Тя ме гледаше нацупено. Вдигнах очи към нея, за да й намигна:

— Извинявай. Нещо по работа.

— Искаш ли да поръчаш нещо?

— Пура — отвърнах. — Някаква скъпа хаванска пура.

Тя ми донесе кутията.

— Двайсет и пет цента — каза.

Усмихнах се, докато й подавах един долар:

— Задръж рестото.

Тя отказа да вземе този бакшиш.

— Не искам пари от теб — отвърна. — Ти си беден.

— Вече не — казах аз.

Запалих пурата, изпуснах кълбо дим от устата си, облегнах се назад и погледнах нагоре към тавана.

— Не лоша пура за тази цена — казах одобрително.

Музикантките в дъното свиреха отчайваща версия на „Над вълните“. Направих гримаса и побутнах рестото от пурата към Камила.

— Кажи им да свирят Щраус. Нещо виенско.

Тя взе монета от двайсет и пет цента, но аз я накарах да вземе всичките. Музикантките останаха като зашеметени. Камила ме посочи. Те ми махнаха, разцъфнали в широки усмивки. Отвърнах на поздрава, като им кимнах с достойнство. Те се впуснаха да свирят „Приказки от виенската гора“. Новите обувки на Камила й убиваха. Не вървеше бляскаво като преди. Мръщеше се на всяка крачка и стискаше зъби.

— Искаш ли бира? — попита ме тя.

— Искам шотландско уиски с лед — отвърнах аз.

— „Сейнт Джеймс“.

Тя отиде да обсъди това с бармана, после се върна.

— Нямаме „Сейнт Джеймс“ — съобщи. — Но имаме „Балънтайнс“. Скъпо е. По четирийсет цента.

Поръчах едно за мен и по едно за двамата бармани.

— Не бива да пилееш парите си по този начин — каза ми Камила.

Отвърнах на поздрава на барманите, после отпих от уискито си и направих гримаса.

— Пикня — заявих.

Тя стоеше с ръце, натъпкани в джобовете.

— Надявах се да харесаш обувките ми — каза.

Аз отново се бях зачел в писмото от Хакмът.

— Стават, струва ми се — отвърнах.

Камила изкуцука до една маса, която се беше освободила, и се зае да събира празните халби от нея. Беше обидена, лицето й беше помръкнало и тъжно. Отпих от уискито и продължих да чета и да препрочитам писмото от Хакмът. След малко тя се върна до моята маса.

— Променил си се — заяви. — Различен си. Иначе ми харесваше повече.

Усмихнах се и я потупах по ръката. Ръката й беше топла, гладка, кафява, с дълги пръсти.

— Малката ми мексиканска принцеса — казах. — Толкова си очарователна и невинна.

Тя рязко дръпна ръката си и пребледня.

— Не съм мексиканка! Американка съм.

Поклатих глава.

— Не. За мен винаги ще си останеш едно сладко мексиканче. Селско момиче от доброто старо Мексико.

— Копелдак такъв! — каза тя. — Макаронаджия!

Обидата ме зашемети, но продължих да се усмихвам. Тя с широки крачки се отдалечи от масата ми, въпреки че новите обувки й убиваха и не можеше да стъпва толкова ядно, колкото й се искаше. Прилоша ми, а усмивката ми сякаш се държеше на лицето с телбод. Камила отиде при една маса близо до музикантките и се зае да я бърше с яростни движения, а лицето й беше потъмняло като черен огън. Когато ме погледна, омразата в погледа й сякаш разтърси цялото помещение. Писмото на Хакмът вече не ми беше интересно. Прибрах го в джоба си и сведох глава. Чувството ми беше познато и аз се съсредоточих, за да си го припомня: бях се чувствал по същия начин първия път, когато бях седнал на това място. Камила се скри зад преградата на кухнята. Когато се появи отново, се движеше грациозно, а краката й стъпваха бързо и сигурно. Беше си свалила белите обувки и си беше сложила старите хуарачас.

— Съжалявам — каза тя.

— Не — отвърнах. — Аз съм виновен, Камила.

— Не исках да кажа това.

— Не, ти имаше право да го кажеш. Аз съм виновен.

Сведох очи към краката й.

— Онези бели обувки бяха много хубави. Имаш чудесни крака и обувките много ти отиват.

Тя разроши косата ми и от пръстите й сякаш потекоха топли вълни на наслада, от които в гърлото ми започна да пари, а цялото ми тяло се изпълни с щастие.

Камила се върна зад преградата и отново се появи с белите обувки. Малките мускулчета на челюстите й се свиваха, докато вървеше, но тя не спря да се усмихва смело. Гледах я как работи и тази гледка ме изпълваше с лекота, сякаш се носех като масло по повърхността на водата. След малко тя ме попита дали имам кола. Отвърнах, че нямам. Камила каза, че тя има кола, която е на паркинга в съседство, описа ми колата си и се разбрахме да се срещнем там и да отидем с колата до брега на океана. Когато станах да си вървя, високият барман с бялото лице ме изгледа с нещо, което ми заприлича на похотлива усмивка. Излязох, без да му обръщам внимание.

Колата й беше открит форд роудстър, модел 1929 година, с очукана броня и раздърпана тапицерия. Седнах вътре и започнах да разглеждам уредите. Талонът на таблото беше на името на Камила Ломбард, а не на Камила Лопес.

Когато дойде на паркинга, тя беше с някого, но не можах да видя с кого, защото беше много тъмно, нямаше луна, а по земята се стелеше мъгла. Двамата се приближиха и аз разпознах високия барман. Тя го представи — казваше се Сами, но си мълчеше и не се интересуваше от мен. Откарахме го до тях, надолу по улица Спринг до Първа и през железопътната линия в един квартал за чернокожи, където тракането на стария форд отекваше от стените на мръсните къщи и посивелите живи плетове. Сами слезе на някакво място, където един изсъхнал американски ясен беше разсипал кафявите си листа по земята, и докато вървеше към верандата, се чуваше как краката му разравят съскащите миналогодишни листа.

— Кой е той? — попитах.

Бил само приятел, така каза тя, и не искаше да говори повече за него, но изглеждаше притеснена по онзи начин, по който човек се грижи за свой болен познат. Това ме разтревожи и веднага ме накара да ревнувам, и аз започнах да я тормозя с дребнави въпроси, а тя ми отговаряше толкова провлачено, че от това ставаше още по-зле. Върнахме се обратно през железопътната линия и пак влязохме в центъра. Когато нямаше коли, тя минаваше на червено, без дори да намали, а ако някой застанеше на пътя й, блъскаше с длан по клаксона. Звукът от него се издигаше като вик за помощ между стените на надвисналите сгради. Тя не спираше да натиска клаксона, независимо дали имаше нужда, или не. Веднъж я предупредих да спре, но тя не се подчини.

— Сега аз карам — каза.

После стигнахме до булевард Уилшър, където колите трябваше да карат с минимална скорост от 60 километра в час. Нейният форд не можеше да вдигне толкова, но въпреки това тя караше в средната лента и покрай нас постоянно профучаваха големи бързи коли. Това я вбесяваше и тя размахваше юмрук след тях. След няколко километра се оплака, че краката я болят, и ме накара да държа волана. През това време се протегна и си свали обувките. После отново хвана волана и преметна единия си крак през страничната врата на колата. Роклята й веднага се изду като балон, чак до лицето. Камила я подпъхна под себе си, но дори по този начин кафявите й бедра се виждаха чак до някакво розово бельо. Това привлече много внимание. Край нас минаваха коли, които рязко намаляваха скорост и от прозорците им се подаваха глави, за да разгледат кафявия й крак. Това също я вбеси. Тя започна да крещи на зяпачите да си гледат пътя. Седях до нея, свлечен на седалката, и се опитвах да изпуша една цигара, но тя гореше твърде бързо в откритата кола.

После стигнахме до големия светофар на кръстовището на Уестърн и Уилшър. Беше натоварено, защото от киното на ъгъла, нощните клубове и магазините на улицата постоянно се изсипваха пешеходци. Този път Камила нямаше как да мине на червено, защото пред нас имаше и други коли, които чакаха да светне зелено. Тя се облегна нетърпеливо и нервно, като полюшваше крака си над вратата. Към нас започнаха да се обръщат нови и нови лица, хората започнаха да натискат клаксоните, а от една модерна кола с идиотски сигнал на клаксона зад нас отекнаха настоятелни звуци. Камила се обърна на седалката с блеснали очи и размаха юмрук към колежаните, които седяха в колата. Вече всички ни гледаха и се хилеха. Аз я побутнах.

— Поне на светофарите не прави така.

— О, я млъквай! — каза тя.

Извадих писмото на Хакмът и се опитах да намеря убежище в него. Булевардът беше добре осветен и аз можех да чета какво пише, но фордът подскачаше като муле, тресеше се и гърмеше с ауспуха си. Камила обаче беше много горда от тази кола.

— Има чудесен двигател — настоя тя.

— Звучи добре — отвърнах, като здраво се държах за седалката.

— Трябва и ти да си купиш собствена кола — посъветва ме тя.

Попитах я защо на талона на колата пише Камила Ломбард. Попитах дали е омъжена.

— Не — отвърна тя.

— Тогава защо пише Ломбард?

— За майтап — отвърна тя. — Понякога използвам тази фамилия като професионален псевдоним.

Не разбрах.

— Ти например харесваш ли си името? — попита ме тя. — Не ти ли се иска фамилията ти да беше Джонсън, Уилямс или нещо подобно?

Отвърнах, че не, защото и така съм доволен.

— Не, не си — каза Камила. — Виждам, че не си доволен.

— Доволен съм!

— Не си.

След Бевърли Хилс вече нямаше мъгла. Палмите покрай пътя бяха тъмнозелени в синкавия мрак, а бялата линия по средата на улицата подскачаше пред нас като пламък. По небето се търкаляха няколко облака и нямаше звезди. Минавахме между ниски хълмове. От двете страни на пътя имаше високи огради и пищни лозя, а навсякъде бяха пръснати диви палми и кипариси.

Стигнахме до Палисейдс в мълчание, като карахме по хребета на високите канари с изглед към океана. Студеният вятър блъскаше отстрани по таратайката с такава сила, че тя се олюляваше. Отдолу се надигаше ревът на океана. Далечните мъгли пълзяха от водата към брега като армия от призраци, които се промъкват на четири крака. Вълните се разбиваха в скалите под нас като бели юмруци. Отстъпваха и отново се нахвърляха върху брега. С всяка вълна, която се отдръпваше, бреговата ивица за миг ставаше по-дълга, като мимолетна усмивка. Спуснахме се по завоите на втора, докато черната настилка се потеше под гумите, облизвана от езиците на мъглата. Въздухът беше толкова чист, че го поемахме с благодарност. Тук нямаше прах.

Камила вкара колата на един безкраен бряг, покрит с бял пясък. Поседяхме вътре, загледани в морето. Под канарите беше топло. Тя ме докосна по ръката.

— Ще ме научиш ли да плувам?

— Тук не става — отвърнах.

Вълните бяха високи. Имаше прилив и те се образуваха още на стотина метра от брега, а после идваха с всичка сила. Гледахме как се блъскат в плажа и избухват в дантели от пяна с оглушителен шум, като гръмотевици.

— Човек трябва да се учи да плува в спокойни води — обясних.

Тя се засмя и започна да се съблича. Кожата й под дрехите беше кафява, но естествено, а не почерняла от слънцето. Аз бях бял като призрак. Коремът ми беше издут и тежък. Глътнах го, за да го скрия. Тя погледна бялата ми кожа, слабините и краката ми, и се усмихна. Когато тръгна към водата, бях благодарен, че го направи.

Пясъкът беше мек и топъл. Седнахме с лице към морето и се заговорихме за плуването. Аз й показах основния принцип. Тя легна по корем, размаха ръце и зарита с крака. По лицето й се посипа пясък, докато имитираше моите движения, но без ентусиазъм. Накрая седна.

— Не ми е интересно да се уча да плувам — заяви.

Хванахме се за ръка и влязохме във водата, посипани с пясък отпред. Водата отначало беше студена, но после ми се стори точно както трябва. За пръв път влизах в океана. Пристъпих навътре, докато водата не стигна до раменете ми, после се опитах да плувам. Вълните ме повдигаха. Започнах да се гмуркам под прииждащите вълни. Те се изсипваха над мен, без да ми пречат. Учех се бързо. Когато идваше особено висока вълна, аз се хвърлях нагоре към хребета й, за да ме отнесе обратно към брега.

През цялото време наглеждах Камила. Тя влезе във водата до коленете, но после видя идващата вълна и хукна обратно към брега. После се върна. Викаше от радост. Една вълна я блъсна, тя изпищя и изчезна. Миг по-късно се появи отново, като се смееше и викаше. Извиках й да внимава с вълните, но тя се олюля и посрещна и следващата, която я покри напълно. Гледах как вълната я търкаля като чувал с банани. Камила отново се повлече към брега, тялото й блестеше и тя се опитваше да си оправи косата с ръце. Плувах, докато не се уморих, после излязох от водата. Очите ми смъдяха от солта. Легнах по гръб, задъхан. След няколко минути си възвърнах силите, седнах и ми се допуши една цигара. Камила не се виждаше никъде. Отидох до колата, като си мислех, че е там. Но тя не беше. Изтичах обратно до водата и огледах хаоса от вълни и пяна. Извиках името й.

После тя изпищя. Писъкът дойде отдалеч, отвъд вълните, от откритото море, по което пълзеше мъглата. Стори ми се, че е поне на сто метра от брега. Тя отново изпищя:

— Помощ!

Затичах се навътре, посрещнах първите вълни с рамо и започнах да плувам. Ревът на вълните заглушаваше гласа й.

— Идвам! — извиках.

Извиках го отново и отново, но сетне спрях да викам, за да си пазя силите. С големите вълни беше лесно, защото се гмурках под тях, но малките вълни ме объркваха, пляскаха ме по лицето и ме давеха. Най-сетне стигнах до откритото море. Малките вълнички се опитваха да влязат в устата ми. Камила беше спряла да вика. Спрях на място, като се държах на повърхността с ръце и чаках да чуя следващия вик. Но нямаше такъв. Отново се провикнах. Гласът ми беше слаб, сякаш отекваше под водата.

Изведнъж ме обзе ужасна умора. Малките вълнички започнаха да ме прескачат. Глътнах вода и усетих, че потъвам. Започнах да се моля за живота си, да ръмжа и да се боря с водата, въпреки че знаех, че не бива да го правя. Тук навън морето беше по-спокойно. Чувах рева на вълните далеч навътре към брега. Извиках, почаках и извиках отново. Отговор нямаше, с изключение на плисъка на ръцете ми и малките неравни вълнички. После нещо ми стана на пръстите на десния крак. Сякаш залепнаха. Когато ритнах с този крак, болката подскочи чак до бедрото. Исках да живея. Господи, не ме прибирай още! Сляпо заплувах към брега.

След малко отново се озовах сред големите вълни и чух трясъка им около себе си. Сякаш беше твърде късно. Вече не можех да плувам, защото ръцете ми бяха ужасно уморени, а десният крак адски ме болеше. Оставаше ми само да продължавам да дишам. Подводното течение ме влачеше и въртеше под вълните. Значи това беше краят на Камила и краят на Артуро Бандини — но дори тогава аз не спрях да пиша, представях си как всичко това се случва на страницата в пишещата машина, блъсках се в грубия пясък и бях сигурен, че никога няма да изляза оттам жив.

После изведнъж се озовах във вода, която ми стигаше едва до кръста, но бях толкова изтощен, че вече не можех да направя нищо по въпроса. Тялото ми безпомощно шляпаше във водата, но съзнанието ми беше чисто и спокойно, съчиняваше разказа за всичко това и се тревожеше единствено за прекомерната употреба на прилагателни в него. Следващата вълна отново ме повали, но ме завлече на място, където водата ми стигаше само до коленете, и аз запълзях навън на четири крака, като се чудех дали това ще ми стигне за още едно стихотворение.

Когато излязох, се сетих за Камила, започнах да плача и забелязах, че сълзите ми са по-солени от морската вода. Но не биваше да оставам там, трябваше да потърся помощ отнякъде и аз неуверено се изправих на крака и се повлякох към колата. Беше ми ужасно студено и зъбите ми тракаха.

Обърнах се да погледна към океана. Видях Камила, която вървеше към брега през водата едва на десетина метра от мен. Смееше се толкова силно, че се давеше от смях на върховната шега, която си беше направила с мен, и когато видях как се гмурка под следващата вълна и излиза изпод нея прецизно и грациозно като тюлен, това изобщо не ми се стори смешно. Тръгнах към нея и почувствах как силата ми се връща с всяка крачка, и когато стигнах до нея, я вдигнах на ръце и я преметнах на раменете си, без да обръщам внимание на писъците й, нито на пръстите й, с които ме драскаше по главата и се опитваше да ме оскубе. Вдигнах я високо и я стоварих във водата, която беше дълбока до кръста й. Тя се приземи с удар, който й изкара въздуха. Сграбчих я за косата и натърках лицето й в мокрия пясък. Оставих я там да пълзи на четири крака, да плаче и да стене, и се върнах до колата. Беше споменала нещо за одеяла на задната седалка. Извадих ги, загърнах се с тях и легнах на топлия пясък.

След малко тя успя да излезе от водата и ме откри под одеялата. Застана пред мен чиста и мокра, горда от голотата си, като се въртеше насам-натам.

— Все още ли ти харесвам?

Крадешком я погледнах. Останах без думи, кимнах и се ухилих. Тя стъпи на одеялата и ме накара да се отместя. Направих й място и тя се плъзна отдолу. Кожата й беше гладка и студена. Накара ме да я прегърна, аз го направих и тя ме целуна с влажни, студени устни. Останахме легнали дълго, а аз се притеснявах, страхувах се и не изпитвах страст. Между нас сякаш растеше нещо като сиво цвете, някаква мисъл, която добиваше форма и говореше за бездната, която ни разделяше. Не знаех какво е това. Усещах, че Камила ме очаква. Погалих с ръце корема и краката й, опитах се да изпитам желание, глупаво потърсих собствената си сласт и се напрегнах да я открия, докато тя ме чакаше, извиваше се, дърпаше ме за косата и ме умоляваше да я взема, но нямаше нищо, абсолютно нищичко, само убежището в писмото на Хакмът и мислите, които ми предстоеше да запиша, никакво желание, само страх от нея, срам и унижение. Започнах да се обвинявам и да се проклинам, искаше ми се да стана и да отида да се удавя в морето. Тя усети как се отдръпвам от нея. Усмихна се неприятно, седна и започна да си суши косата с одеялото.

— Мислех, че ти харесвам — каза.

Нямаше какво да отговоря. Свих рамене и се изправих. Облякохме се и се върнахме в Лос Анджелис. Не си говорехме. Тя си запали цигара и ме погледна странно, със свити устни. Издуха дима от цигарата си в лицето ми. Аз извадих цигарата от устата й и я хвърлих на улицата. Тя си запали друга и лениво пое от дима с развеселено презрение. В този момент изпитвах искрена омраза към нея.

Зад планините на изток идваше зората и златните й лъчи пронизваха небето като прожектори. Извадих писмото на Хакмът и го прочетох отново. На източния бряг на континента, в Ню Йорк, Хакмът тъкмо влизаше в кабинета си. Някъде в този кабинет беше и моят ръкопис — „Изгубените хълмове“. Любовта не беше всичко на този свят. Жените не бяха всичко на този свят. Един писател трябваше да пази енергията си.

Стигнахме до града. Аз й казах къде живея.

— Бънкър Хил? — изсмя се тя. — Точно като за теб.

— Идеално е — отвърнах. — В моя хотел не пускат мексиканци.

От това и на двамата ни прилоша. Тя ме откара пред хотела и угаси двигателя. Седях в колата и се чудех дали няма какво да добавя, но нямаше. Слязох, кимнах за сбогом и тръгнах към хотела. Усещах как погледът й ме пронизва между плешките като кинжал. Когато стигнах до вратата, тя ме повика. Върнах се до колата.

— Няма ли да ме целунеш за лека нощ?

Целунах я.

— Не така.

Тя ме прегърна. Дръпна лицето ми към своето и захапа долната ми устна. Заболя ме и аз я бутнах, за да се освободя. Тя се облегна на седалката, преметна едната си ръка на облегалката и усмихната ме проследи с поглед, докато влязох в хотела. Там извадих носната си кърпичка и докоснах устната си. На плата остана кърваво петънце. Извървях сивия коридор до стаята си. Едва когато затворих вратата, наведнъж ме обзе цялото желание, което не бях изпитал преди. От него главата ми забуча, а пръстите ми сякаш се наелектризираха. Хвърлих се на леглото си и разкъсах възглавницата с ръце.