Джон Фанти
Питай прахта (13)

Тринайсета глава

На следващия ден се върнах в Лос Анджелис. Градът си беше същият, но аз вече се страхувах от него. Улиците гъмжаха от невидими опасности. Високите сгради, които образуваха черни каньони, щяха да се превърнат в смъртоносни капани при ново разтърсване на земята. Паважът можеше да се разтвори като паст. Трамваите можеха да се преобърнат. Нещо се беше случило с Артуро Бандини. Минаваше само по улици, на които сградите бяха на един етаж. Вървеше покрай бордюра, далеч от надвисналите неонови табели. Страхът беше останал дълбоко в мен. Не можех да се освободя от него. Видях как хората минават по тъмни, тесни алеи между сградите. Не можех да повярвам колко са луди. Пресякох улица Хил и започнах да дишам по-леко едва когато стигнах до площад Пършинг. На площада нямаше високи сгради. Земята пак можеше да се разтърси, но отломките нямаше да ме засилят.

Седях на площада, пушех цигари и усещах как дланите ми се потят. „Бюфет Колумбия“ беше на пет пресечки оттук. Знаех, че няма да отида там. Нещо в мен се беше променило. Вече бях страхливец. Казах си го на глас: ти си страхливец. Не ми пукаше. Беше по-добре да съм жив страхливец, отколкото мъртъв луд. Тези хора, които влизаха и излизаха от огромните бетонни сгради — някой трябваше да ги предупреди. Земетресението щеше да се случи отново; нямаше да се размине, щеше да има нов трус и този път той щеше да сравни града със земята и да го унищожи навеки. Беше въпрос на броени минути. Щяха да загинат мнозина, но не и аз. Защото аз нямаше повече да влизам в тези улици и щях да се пазя от падащите отломки.

Изкачих се по Бънкър Хил до моя хотел. Внимавах за всяка сграда, покрай която минавах. Железобетонните сгради можеха да издържат на земетресение. Те само се тресяха и се клатеха, но не падаха. Но човек трябваше да внимава с тухлените сгради. Тук-там по тях се виждаха свидетелства за земетресението: срината стена, паднал комин. Лос Анджелис беше обречен. Върху този град тегнеше проклятие. Точно това земетресение не беше успяло да го унищожи, но някой ден щеше да дойде друго и да го срине до основи. Но нямаше да пипне мен — никога нямаше да ме завари в тухлена сграда. Щях да бъда страхливец, но това си беше моя работа. Не отричам, че съм страхливец, казах си аз на глас — не отричам, че съм страхливец, но ти си бъди смел, лунатик такъв, давай, бъди смел и обикаляй под големите сгради. Ще те убият. Днес, утре, следващата седмица, догодина — няма значение, рано или късно ще те смачкат, но няма да убият мен.

А сега чуйте човека, който беше преживял земетресението. Седнах на верандата на хотел „Алта Лома“ и им разказах всичко. Бях видял как се случва пред очите ми. Бях видял как изнасят мъртвите. Видях кръвта и ранените. Бях в една сграда на шест етажа, дълбоко заспал, когато започна. Изтичах по коридора до асансьора. Асансьорът беше блокирал.

Някаква жена излезе от един офис, но точно в този момент една стоманена колона я удари по главата. Пробих си път обратно през разрушението, за да стигна до нея. Преметнах я на раменете си — трябваше да сляза шест етажа по стълбите, но аз успях. Цяла нощ помагах на спасителните екипи, потънал до коленете в кръв и мизерия. Измъкнах от отломките една стара жена, ръката на която стърчеше навън като на заровена статуя. Хвърлих се през един коридор, пълен с дим, за да извадя едно момиче от ваната, където беше припаднало. Превързвах ранените, водех батальони от спасители през руините, пробивах си път до загиналите и умиращите. Разбира се, че се страхувах — но все някой трябваше да го направи. Беше криза, в която се изискваха действия, а не думи. Видях как земята се отваря като гигантска паст, а после отново се затваря над павираната улица. Кракът на един старец се заклещи. Изтичах при него и му казах, че не бива да се предава, докато сечах паважа с една пожарникарска брадва. Но закъснях. Челюстите на земята се стиснаха по-силно и отхапаха крака му до коляното. Аз го отнесох. Коляното му остана да стърчи там като кървав паметник. Видях всичко с очите си и беше ужасно.

Не знам дали някой ми повярва. На мен ми беше все едно.

После слязох в стаята си и огледах стената за пукнатини. Проверих и стаята на Хелфрик. Той се беше навел над котлона и пържеше едно кюфте.

Видях как стана, Хелфрик. Бях на влакчето, в най-високата точка, когато удари големият трус. Влакчето заседна на релсите. Трябваше да слезем по конструкцията. Аз и едно момиче. До земята имаше осемдесет метра, момичето беше увиснало на гърба ми, а цялата конструкция се клатеше в лудешки танц. Но аз успях. Видях едно момиченце, заровено в отломките до кръста. Видях една старица, смазана под собствената си кола с ръка, протегната от прозореца, за да покаже, че ще завива. Видях трима мъже, загинали на масата за покер. Хелфрик подсвирна: честно ли? Лоша работа. А дали мога да му заема петдесет цента? Дадох му парите и проверих стените на стаята му. После слязох по коридора до гаража на хотела и пералното помещение. Тук също имаше следи от труса — нищо сериозно, но все пак доказателство за катастрофата, която в крайна сметка неизбежно щеше да унищожи Лос Анджелис. Тази нощ не спах в стаята си. Не и при положение, че земята все още се наместваше. Не и аз, Хелфрик. А Хелфрик ме гледаше през прозореца на стаята си — бях легнал на склона на хълма, увит с одеяло. Луда работа, каза Хелфрик. Но после си спомни, че аз му давам пари назаем, така че може би не бях толкова луд. Може би си прав, поправи се той. После загаси лампата и аз чух как слабото му тяло се намества на леглото.

 

 

Светът беше дошъл от прахта и един ден щеше да се превърне отново в прах. Започнах да ходя на сутрешна служба. Започнах да ходя на изповед. Получавах Светото причастие. Избрах си една малка църквичка с железобетонна конструкция, ниска и солидна, близо до мексиканския квартал. Ето там се молех. Новият Бандини. Ах, този живот! Ти, сладка и горчива трагедия, ти, бляскава блуднице, която ме въвеждаш в изкушение! За няколко дни отказах цигарите. Купих си нова броеница. Изсипвах монети от пет и десет цента в кутията за подаяния. Изпитвах жал за целия свят.

Скъпа мамо, у дома в Колорадо. Ах, любима мамо, тъй подобна на Светата дева. Бяха ми останали само десет долара, но аз й изпратих пет от тях — първите пари, които изобщо пращах в къщи. Моли се за мен, мила мамо. Тракането на твоята броеница поддържа живота ми. Защото живеем в страшни дни, мамо. Светът е пълен с грозота. Но аз се промених и животът ми започна отново. Дълги часове те славих пред Бога. Ах, мамо, бъди до мен в моето нещастие! Но трябва да побързам с това писмо, най-прескъпа майко, защото тези дни ходя и на вечерна служба и всеки ден в пет часа следобед се просвам пред статуята на нашия пресветъл Спасител, за да отправя към Него молитви за милост. Сбогом, майко! Не ме забравяй в молитвите си! Спомни ме пред Него, що дава всичко и свети в небето.

И така, аз пуснах писмото до мама в пощенската кутия и минах по улица Олив, където нямаше тухлени сгради, после пресякох един незастроен парцел и още една улица, където нямаше много къщи, към друга улица, покрай която се точеше ниска ограда; оттам имаше още една пресечка през една част от града, където високите сгради се издигаха в небето; но нямаше как да избегна тази част, освен да вървя от другата страна на улицата срещу високите сгради и да вървя много бързо, почти тичешком. А в края на улицата беше малката църква, където се молех всяка вечер.

Излизах след час, освежен, успокоен, с приповдигнат дух. Връщах се по същия маршрут, като бързо подминавах високите сгради, вървях по-бавно покрай ниската ограда и съвсем забавях крачка на незастроения парцел и дори спирах, за да се възхитя на красотата на Божието творение, въплътена в една редица палми недалеч оттам. А сетне ми оставаше само улица Олив с невзрачните постройки от железобетон. Та какво печели човек, ако спечели целия свят, но изгуби душата си? А също и онова стихче: „Вземи всички радости на света, умножи ги по години безброй — и ще получиш една-единствена минута от вечния покой!“ Толкова вярно! Толкова истинско! Благодаря ти от все сърце, светлина на небето, че ми показа правия път!

На прозореца се почука. Някой чукаше на прозореца на тази къща, скрита в лози. Обърнах се и видях прозореца и една глава в него; видях блестящи зъби, черна коса, лукава усмивка, разперени дълги пръсти. Откъде дойде тази буря в стомаха ми? И как да се предпазя от парализа на мислите и от шума на кръвта, която заглушаваше всичките ми останали сетива? Но аз ги желая! Ще умра без тях! Затова идвам при теб, жено на прозореца; защото ме омагьосваш, убиваш ме на място от щастие, радост и трепет, и ето, аз идвам, нагоре по паянтовите стълби.

Защото каква е ползата от покаянието и какво общо има тук добротата, и какво пък, ако наистина умреш в земетресение, какво толкова, по дяволите? Добре де, ето го центърът на града и ето ги високите сгради, нека да дойде земетресението, нека да ме погребе заедно с греховете ми, какво толкова, по дяволите? И без това няма полза от мен, и без това ще умра така или иначе, в земетресение или на бесилка — няма значение защо, кога или как.

А после ми дойде и идеята — дойде като сън, като мечта. Дойде от отчаянието — моята идея, моята първа истинска идея, първата идея в целия ми живот, напълно оформена, ясна и чиста, ред след ред, страница след страница.

Разказ за Вера Ривкен.

Опитах и веднага потръгна. Нямаше нужда от мисъл или усилие. Движеше се само, бликаше като кръв. Това беше. Най-сетне го бях постигнал. Ето го, върви си, страхотно, как обичам това чувство, как обичам и теб, Господи, и теб, Камила, и теб, и теб. Ето, върви си и е толкова хубаво, толкова сладко и топло, и меко, вкусно и замайващо. Нагоре по течението, отвъд морето, аз и ти, големи силни думи, малки силни думи, големи тънки думи, малки тънки думи, тра, ла, ла.

Задъхано, истерично, безкрайно, нещо голямо, безспирно, пишех с часове, докато не ме обзе изцяло, телом и духом, докато не проникна в костите ми, не прокапа от вените ми, не ме изтощи и ослепи. Камила! Трябваше ми малко от Камила! Станах, излязох от хотела, спуснах се по Бънкър Хил и влязох в „Бюфет Колумбия“.

 

 

— Пак ли дойде?

Като воал пред очите ми, като паяжина върху ми.

— Защо не?

Артуро Бандини, авторът на „Кученцето се засмя“, едно леко плагиатство от Ърнест Доусън и една телеграма с предложение за брак. Дали това в очите й не беше смях? Но забрави за него и си спомни за тъмната плът под бялата й престилка. Поръчах си бира и гледах как работи. Злобно се ухилих, когато се разсмя заедно с мъжете близо до пианото. Изкикотих се, когато един от тях сложи ръка на хълбока й. Тези мексиканци! Боклук, казвам ви! Махнах й. Тя дойде, когато си реши — след петнайсет минути. Бъди мил с нея, Артуро. Преструвай се.

— Нещо друго ли искаш?

— Как си, Камила?

— Горе-долу.

— Бих искал да се видим, след като свършиш.

— Имам друга уговорка.

Меко:

— Не можеш ли да я отложиш, Камила? Много е важно да те видя.

— Съжалявам.

— Моля те, Камила. Само тази вечер. Много е важно.

— Не мога, Артуро. Наистина, не мога.

— Ще се видиш с мен — казах аз.

Тя се отдалечи. Аз бутнах стола си назад. Посочих я с пръст и изкрещях:

— Ще се видиш с мен! Малка, нахална ресторантска пикла! Ще се видиш с мен!

И още как, по дяволите. Защото аз щях да чакам. Защото излязох на паркинга, седнах на бронята на нейната кола и зачаках. Защото тя не беше прекалено добра за среща с мен, Артуро Бандини. Защото, заклевам се, я мразех в червата.

А после тя излезе на паркинга и барманът Сами беше с нея. Когато ме видя да се изправям, тя спря. Сложи ръка на ръката на Сами, за да го задържи. Двамата си зашепнаха. Значи щеше да има бой. Чудесно. Ела ми, плашило такова, барманче нещастно, само се пробвай да ме удариш и ще те счупя на две. Стиснах и двата си юмрука и зачаках. Те се приближиха. Сами не проговори. Заобиколи ме и влезе в колата. Аз застанах до мястото на шофьора. Камила отвори вратата, като гледаше право пред себе си. Поклатих глава.

— Ти идваш с мен, мексиканче.

Сграбчих я за китката.

— Пусни ме! — каза тя. — Махни си мръсните ръце от мен!

— Ти идваш с мен.

Сами се наведе по-близо.

— Може би не й се идва с теб, момче.

Бях я стиснал с дясната си ръка. Вдигнах левия си юмрук и го тикнах в лицето на Сами.

— Слушай сега — казах му. — Изобщо не те харесвам. Така че си затваряй плювалника.

— Бъди разумен — каза той. — Защо се палиш толкова пред дамата?

— Тя идва с мен.

— Не, не идвам с теб!

Камила се опита да се измъкне. Хванах я за двете ръце и я завъртях като танцьорка. Тя направи няколко пируета по паркинга, но не падна. Изпищя и ме нападна. Сграбчих я и притиснах лактите й към тялото. Тя започна да рита и се опита да ме одраска по краката. Сами ни наблюдаваше с отвращение. Естествено, че бях отвратителен, но това си беше моя работа. Тя плачеше и се бореше, но беше беззащитна, защото краката й висяха във въздуха, а ръцете й бяха здраво хванати до тялото. Накрая се поумори и аз я пуснах. Камила си оправи роклята, а зъбите й тракаха от омраза.

— Ти идваш с мен — повторих.

Сами слезе от колата.

— Това е ужасно — каза.

После хвана Камила за ръката и я поведе към улицата.

— Хайде да се махаме оттук.

Гледах как си отиват. Човекът беше прав. Бандини — идиотът, говедото, лайното, глупакът. Но нямах друг избор. Погледнах талона на колата и намерих адреса й. Беше някъде на Двайсет и четвърта улица и Аламеда. Нямах друг избор. Отидох до улица Хил и се качих на тролея за Аламеда. Стана ми интересно. Откривах нова черта в характера си — животинското, тъмното, необузданият Бандини. Но след няколко пресечки чувството отмина. Слязох от тролея недалеч от товарните докове. Бънкър Хил беше на четири километра оттам, но аз се прибрах пеш. Когато стигнах до хотела, си казах, че завинаги скъсвам с Камила Лопес. И ти ще съжаляваш, малка глупачка такава, защото аз ще стана известен. Седнах пред пишещата машина и работих почти цяла нощ.

 

 

Работех здраво. Предполагаше се, че навън е дошла есента, но аз не виждах никаква разлика. Пак беше слънчево всеки ден, а небето беше синьо всяка нощ. Понякога имаше мъгла. Отново бях започнал да се храня с плодове. Японците ми даваха на кредит да си избирам каквото искам от техните щандове. Банани, портокали, круши, сливи. От време на време ядях и зеленчуци. Имах цяла кутия тютюн и нова лула. Нямаше кафе, но това не ми пречеше. А после излезе и новият ми разказ. „Изгубените хълмове“! Но изобщо не беше толкова вълнуващо, колкото с „Кученцето се засмя“. Едва-едва погледнах безплатния брой, който ми изпрати Хакмът. Но въпреки това ми стана приятно. Някой ден щях да имам толкова много разкази, че дори нямаше да си спомням къде са ги публикували. „Здравей, Бандини! Страхотен разказ имаш в „Атлантик Мънтли“ този път!“ Бандини примигва объркано. „В „Атлантик“ ли имам разказ? Гледай ти.“

И този Хелфрик, месоядецът — човекът, който никога не плащаше дълговете си, както се полага. Бях му дал толкова много пари назаем през охолния период, а сега, когато отново бях беден, той се опитваше да се пазари с мен. Предлагаше ми стар шлифер, чифт чехли или кутия луксозен сапун вместо пари. Аз ги отказвах. „За Бога, Хелфрик. Трябват ми пари, а не стоки втора ръка.“ Страстта му към месото беше станала неконтролируема. По цял ден го чувах как пържи евтини пържоли, а уханието се просмукваше под вратата ми. От това лудешки ми се дояждаше месо. Отивах при него и казвах: „Ей, Хелфрик. Не искаш ли да си разделим тази пържола?“ А пържолата беше толкова голяма, че едва се събираше в тигана. Но Хелфрик лъжеше нагло. „Не съм ял нищичко от два дни.“ Започнах да го обиждам грубо и скоро съвсем ми падна в очите. Той клатеше червеното си подуто лице, а големите му очи гледаха жално. Но никога не ми даде дори остатъците от чинията си. Ден след ден работех в стаята си и се гърчех от изкусителното ухание на пърженото свинско, пържолите на скара, панираните пържоли, задушените пържоли, черния дроб с лук и всички други меса.

А един ден страстта му към месото изчезна и на нейно място се върна страстта към джина. В продължение на две нощи не спря да пие. Чувах как се препъва в стаята си, рита празните бутилки и си говори сам. После изчезна някъде. На следващата нощ го нямаше. Когато се върна, беше похарчил цялата си пенсия и по някакъв начин беше успял да си купи кола, но не помнеше нито къде, нито кога, нито как. Отидохме зад хотела, за да разгледаме колата му. Беше огромен Пакард на повече от двайсет години. Беше стар като каруца, с износени гуми, а евтината му черна боя се пукаше от слънцето. Беше му го продал някой на главната улица. И сега беше разорен собственик на един огромен Пакард, от който нямаше никаква полза.

— Искаш ли да ти го продам? — попита ме той.

— Не, по дяволите.

Хелфрик беше много нещастен, а главата му се пръскаше от преливането.

На същата вечер той дойде в стаята ми. Седна на леглото, а дългите му ръце увиснаха до пода. Отново го беше обзела носталгия по Средния запад. Разказваше за лова на зайци, за риболова, за доброто старо време, когато е бил малък. После отново подхвана темата за месото.

— Как ти се струва да хапнеш една голяма дебела пържола? — попита с отпуснати устни и разтвори два пръста. — Ей толкова дебела. Запържена. С много масло. Съвсем леко препечена, за да е по-вкусна. Как ти се струва?

— Много бих искал една такава пържола — отвърнах.

— Тогава идвай да си вземем една.

— Имаш ли пари?

— Не ни трябват пари. Гладен съм.

Взех си пуловера и тръгнах след него по коридора към алеята. Той се качи в колата си. Аз се поколебах.

— Къде отиваш, Хелфрик?

— Идвай — каза той. — Остави всичко на мен.

Качих се до него.

— Да си нямаме проблеми? — казах.

— Проблеми! — изсумтя той. — Казвам ти, че знам откъде да намеря една пържола.

Подкарахме под лунната светлина по булевард Уилшър към Хайленд, а после по Кахуенга Пас. От другата страна на шосето се простираше ниската равнина на Сан Фернандо. Намерихме един пуст селски път, който се отклоняваше от шосето, и поехме по него между високи евкалиптови дървета, разпръснати ферми и пасища. След два километра пътят свърши. В светлината на фаровете се появи бодлива тел и ограда. Хелфрик тромаво обърна колата, така че да гледа към шосето, откъдето бяхме дошли. Слезе отпред, отвори задната врата и започна да рови в инструментите под седалката.

Наведох се да погледна.

— Какво търсиш, Хелфрик?

Той се изправи с един лост в ръка.

— Чакай тук.

После се промуши под бодливата тел и тръгна през пасището към хамбара, който се издигаше на стотина метра разстояние, окъпан в лунна светлина. Едва тогава разбрах какво се кани да направи. Скочих от колата и го повиках. Той ядно ми изшътка. Наблюдавах го, докато отиваше на пръсти към вратата на хамбара. Изругах под нос и продължих да чакам напрегнато. След малко чух мучене на крава. Прозвуча жално. После до мен долетя тъп удар и тропането на копита. Хелфрик излезе от хамбара. На раменете му лежеше тъмна маса, под която едва ходеше. Зад него вървеше крава, която не спираше да мучи. Хелфрик се опита да се затича, но тежестта му позволяваше само да ускори крачка. Кравата продължаваше да го преследва, като го побутваше с муцуна по гърба. Той се обърна и се опита да я ритне. Кравата спря, погледна към хамбара и отново измуча.

— Какъв си глупак, Хелфрик! Проклет глупак!

— Помогни ми — каза той.

Надигнах бодливата тел, за да може да мине отдолу с товара си. На раменете му имаше теле — от дълбоката рана между ушите му бликаше кръв. Очите на телето бяха широко отворени. Виждах как луната се отразява в тях. Хладнокръвно убийство. Бях ужасен и отвратен. Стомахът ми се сви, когато Хелфрик тръшна телето на задната седалка. Чух първо как се стовари тялото, а после и главата. Стана ми много, много зле. Чиста проба убийство.

По целия път обратно Хелфрик триумфираше, но воланът лепнеше от кръв, а веднъж-дваж ми се стори, че чувам как телето подритва на задната седалка. Седях, покрил лицето си с ръце, и се опитвах да забравя меланхоличното мучене на майката на телето и тъжното му, мило лице. Хелфрик караше много бързо. На Бевърли профучахме покрай една черна кола, която се движеше бавно. Беше полицейска патрулка. Стиснах зъби и зачаках най-лошото. Но полицаите не тръгнаха след нас. Беше ми толкова лошо, че дори не изпитах облекчение от този факт. Едно нещо беше сигурно: Хелфрик беше убиец и ние никога повече нямаше да бъдем приятели. На Бънкър Хил отбихме по нашата алея и спряхме на паркинга зад хотела. Хелфрик излезе от колата.

— А сега ще ти покажа някои касапски умения — каза той.

— Друг път — възразих.

Бях съгледвач, докато той зави главата на телето във вестници, преметна го през рамо и бързо мина по сумрачния коридор до стаята си. Там разстлах вестници по мръсния му под и той спусна телето върху тях. Ухили се, когато видя окървавените си панталони, ризата и ръцете си.

Аз сведох очи към горкото теле. Кожата му беше на черни и бели петна и имаше най-тънките глезени на света. От полуотворената му уста се подаваше розов език. Затворих очи, избягах от стаята на Хелфрик и се хвърлих на пода в моята стая. Лежах, треперех и си мислех за старата крава, която стоеше сама на пасището под луната и мучеше за своето теле. Убийство! Двамата с Хелфрик бяхме дотук. Нямаше нужда да си плаща дълга. Това бяха кървави пари.

След тази вечер се държах много студено с Хелфрик. Никога повече не отидох в стаята му. Няколко пъти той почука на вратата ми и аз го познах, но бях спуснал резето, за да не нахълта. Когато се срещахме по коридора, само изръмжавахме. Дължеше ми почти три долара, но аз така и не си ги получих обратно.