Джон Фанти
Питай прахта (12)

Дванайсета глава

На пощенската кутия беше написано „Вера Ривкен“: истинското й име. Къщата беше на околовръстното на Лонг Бийч, срещу виенското колело и влакчето. На долния етаж имаше зала за билярд, а на горния — няколко апартамента. Нямаше как да сбъркам това стълбище; беше пропито с нейната миризма. Парапетът беше нащърбен и изкривен, а стените бяха боядисани със сива боя и на места бяха толкова подпухнали, че боята се пукаше, когато я натиснеш с палец.

Почуках и тя отвори вратата.

— Толкова скоро? — каза.

Прегърни я, Бандини. Не се мръщи на целувката й, отдръпни се внимателно, усмихни се, кажи нещо.

— Изглеждаш чудесно — казах аз.

Но нямах възможност да кажа още нещо, защото тя отново се притисна в мен, лепкава като влажна лоза, а езикът й, като главата на стресната змия, се зарови в устата ми. О, Бандини, велики италиански любовнико, отвърни на това! О, еврейско момиче, мога ли да те помоля да подхождаш към тези неща малко по-бавно? Освободих се, отидох до прозореца и казах нещо за океана и гледката.

— Хубава гледка — казах.

Но тя вече ми събличаше сакото, събуваше ми обувките и ме водеше към един стол в ъгъла.

— Настани се удобно — каза.

После изчезна и ме остави със стиснати зъби в една стая, подобна на един милион други стаи в щата Калифорния — малко дърво тук, малко килим там, мебели, паяжини по тавана и прах в ъглите, нейната стая, стаята на всекиго в Лос Анджелис, Лонг Бийч, Сан Диего — няколко дъски и малко гипс, колкото да се скриеш от слънцето.

Тя беше отишла до малката дупка, която наричаше кухня, дрънчеше с тиганите и чашите, а аз седях и се чудех как е възможно тя да е едно нещо, когато съм сам в стаята си, и нещо съвсем друго, когато съм с нея. Огледах се за някакви ароматни пръчици, като търсех източника на сладникавата миризма — все трябваше да идва отнякъде — но в стаята нямаше такива. Нямаше нищо друго, освен мръсни, сини, подпухнали мебели, една маса с няколко книги, пръснати по нея, и едно огледало над таблата на сгъваемото легло. После тя излезе от кухнята с чаша мляко в ръката си.

— Ето — каза и ми подаде чашата. — Нещо студено за пиене.

Но млякото изобщо не беше студено, беше почти горещо, а отгоре имаше жълтеникав каймак. Когато отпих от него, сякаш вкусих нейните устни и силната храна, с която се хранеше — ръжен хляб и сирене камембер.

— Хубаво е — казах. — Вкусно.

Тя седна в краката ми, положи ръце на коленете ми и ме загледа с очи, изпълнени с глад, толкова огромни и странни, че можех да се загубя в тях. Беше облечена по същия начин, както първия път, когато я видях, със същите дрехи и жилището й беше толкова пусто, че аз бях сигурен, че няма други мъже освен мен, но аз бях дошъл без предупреждение, преди тя да успее да си сложи пудра или руж, и сега виждах скулптурите на времето под очите и по бузите й. Почудих се как съм ги пропуснал онази вечер, но после си спомних, че изобщо не съм ги пропуснал, че ги бях видял дори през пудрата и ружа, но в двата дни оттогава, дни на мечти и фантазии за нея, те се бяха скрили — но сега бях тук и знаех, че не биваше да идвам.

Двамата си поговорихме. Тя ме попита как върви работата ми, но се преструваше, защото работата ми изобщо не я интересуваше. Когато отговорих, аз също се преструвах. И двамата се интересувахме само от едно нещо и тя го знаеше, защото аз го бях заявил със самото си идване тук.

Но къде бяха всички думи и къде бяха всички малки желания, които бях донесъл със себе си? И къде бяха мечтите ми и фантазиите ми, къде се бяха изгубили желанието и куража ми, защо седях и се смеех толкова силно на неща, които изобщо не бяха смешни? Хайде, Бандини — разкрий страстите на сърцето си, задоволи страстта си така, както пише в книгите. Двама души в една стая; едната от тях е жена; а другият е Артуро Бандини — нито риба, нито рак.

Настъпи ново продължително мълчание; жената беше положила глава в скута ми и ровеше в тъмната си коса, като подреждаше кичурите сива коса. Събуди се, Артуро! Нека те види сега Камила Лопес, с големите черни очи, истинската ти любов, твоята принцеса на маите. Господи, Артуро, ти си невероятен! Може и наистина да си написал „Кученцето се засмя“, но никога няма да напишеш мемоарите на Казанова. Какво изобщо правиш тук? Мечтаеш за някой нов велик шедьовър? Ех, ти, Бандини, глупак такъв!

Тя вдигна поглед към мен, видя как съм затворил очи и не разбра за какво си мисля. Или може би разбра. Може би затова каза:

— Ти си уморен. Трябва да подремнеш.

Може би затова разгъна леглото и настоя да легна на него, а тя легна до мен, в прегръдките ми. Може би затова ме изгледа продължително и попита:

— Друга ли обичаш?

— Да — отвърнах. — Обичам едно момиче от Лос Анджелис.

Тя ме погали по лицето.

— Знам — каза. — Разбирам.

— Нищо не разбираш.

Тогава ми се прииска да й кажа защо съм дошъл, думите бяха на върха на езика ми и настояваха да ги изрека, но аз знаех, че няма начин да го направя. Тя лежеше до мен и двамата гледахме празния таван, а аз си играех с идеята все пак да й разкажа.

— Искам да ти кажа нещо — започнах. — Може би ще можеш да ми помогнеш.

Но не продължих. Не, не можех да й го кажа; но продължавах да лежа и да се надявам, че тя някак си ще го разбере сама; и докато тя ме питаше какво има, ставаше все по-зле и аз поклатих глава и се намръщих нетърпеливо.

— Не говори за това — казах. — Това е нещо, за което не мога да ти кажа.

— Кажи ми за нея — помоли тя.

Но аз и това не можех да направя — да бъда с една жена и да говоря за прелестите на друга. Може би затова тя ме попита:

— Красива ли е?

И аз отвърнах, че да.

Може би затова тя ме попита:

— Обича ли те?

И аз отвърнах, че не.

А после сърцето ми подскочи в гърлото, защото тя се приближаваше все повече до въпроса, който исках да ми зададе, и аз чаках, докато тя ме галеше по челото.

— А защо не те обича?

Ето. Можех да отговоря и всичко щеше да се изясни, но вместо това аз казах:

— Просто не ме обича и това е.

— Да не би да обича някой друг?

— Не знам. Може би.

Може би това, може би онова, въпроси, въпроси; мъдрата наранена жена търси напосоки в тъмното, опитва се да научи тайната на страстта на Артуро Бандини, играе на топло — студено, а Бандини няма търпение да й покаже отговора.

— Как се казва?

— Камила — отвърнах.

Тя седна в леглото и ме погали по устата.

— Толкова съм самотна — каза. — Представи си, че аз съм тя.

— Да — отвърнах. — Точно така. Така се казваш. Ти си Камила.

Разтворих ръце и тя легна на гърдите ми.

— Казвам се Камила — каза тя.

— Ти си красива — казах аз. — Ти си принцеса на маите.

— Аз съм принцеса Камила.

— Цялата земя и цялото море са твои. Цяла Калифорния. Калифорния не съществува, Лос Анджелис го няма, няма ги прашните улици, евтините хотели, миризливите вестници, хората без корен от източните щати, лъскавите булеварди. Тук е само твоята красива земя с пустинята, планините и морето. Ти си принцеса и властваш над нея.

— Аз съм принцеса Камила — изхлипа тя. — Няма американци, нито Калифорния. Само пустини, планини и морета и аз властвам над тях.

— А после идвам аз.

— После идваш ти.

— Аз съм си аз. Артуро Бандини. Най-великият писател на света.

— Да — задави се тя. — Разбира се! Артуро Бандини, геният на земята.

Тя зарови лице в рамото ми и топлите й сълзи потекоха по гърлото ми. Притиснах я към себе си.

— Целуни ме, Артуро.

Но аз не я целунах. Още не бях свършил. Трябваше да стане точно както искам или изобщо нямаше да стане.

— Аз съм завоевател — продължих. — Конкистадор като Кортес, само че италианец.

Вече го усещах. Чувството беше истинско и радостно, потече по вените ми и синьото небе зад прозореца се превърна в таван, а целият жив свят стана толкова мъничък, че се събираше в шепата ми. Потръпнах от удоволствие.

— Камила, толкова те обичам!

И нямаше белези, и нямаше сухо и празно място. Тя беше Камила, цяла и прекрасна. Принадлежеше ми, както ми принадлежеше целият свят. И аз се радвах на сълзите й, те ме възбуждаха и възнасяха, и аз я обладах. А после заспах, уморен и спокоен, с неясен спомен за това как тя хлипаше, докато се унасях, но това нямаше значение. Защото тя вече не беше Камила. Беше Вера Ривкен, а аз бях в нейния апартамент и щях да стана и да си тръгна веднага, щом се наспя.

 

 

Когато се събудих, вече я нямаше. Стаята ясно говореше за отсъствието й. Прозорецът беше отворен, а завесите нежно се полюшваха. Вратата на гардероба беше открехната, а на закачалката нямаше палто. Наполовина празната чаша с мляко си стоеше, където я бях оставил — на облегалката на креслото. Все малки неща, които обвиняваха Артуро Бандини, но след съня очите ми бяха хладни и аз нямах търпение да си тръгна и никога повече да не се върна. От улицата се чуваше музиката от въртележката. Застанах на прозореца. Долу минаха две жени и аз ги погледнах отгоре, като виждах само главите им.

Преди да си тръгна, спрях на вратата и огледах стаята за последно. Запомни тази стая, защото тук беше мястото. Тази стая също влезе в историята. Засмях се. Артуро Бандини, паркетният лъв с широки познания; трябва да чуете какви неща знае за жените. Но стаята ми се стори толкова бедна, толкова жадна за топлина и радост. Стаята на Вера Ривкен. Тя беше добра с Артуро Бандини, но беше бедна. Извадих малката пачка от джоба си, отделих две банкноти по един долар и ги оставих на масата. После слязох по стълбите — дробовете ми бяха изпълнени с въздух, чувствах се приповдигнат, а мускулите ми бяха по-силни отвсякога.

Но в дъното на съзнанието ми имаше някаква тъмна сянка. Тръгнах по улицата, покрай виенското колело и щандовете на панаира и това чувство се засили; нещо нарушаваше душевния ми мир, нещо неясно и безименно се просмукваше в мислите ми. На един щанд за хамбургери спрях и си поръчах кафе. Чувството ме обхвана изцяло — несигурност и самота. Какво ми ставаше? Проверих си пулса. Беше добре. Духнах кафето и отпих от него: хубаво кафе. Потърсих в мислите си, протегнах се и го доближих, но не можах да докосна онова нещо в дъното, което ме тревожеше. А после то изведнъж ме заля като буря, като смърт и разрушение. Отдалечих се от щанда, изпълнен със страх, бързо вървях по алеята и подминавах хора, които ми се струваха странни и призрачни; светът ми се струваше като мит, прозрачна равнина, в която всичко беше само за малко: всички ние, Бандини, Хакмът, Камила и Вера, всички бяхме тук само за малко, а после отивахме на друго място; всъщност изобщо не бяхме живи; доближавахме се до живота, но никога не го постигахме наистина. Всички ще умрем. Всеки един ще умре. Дори ти, Артуро, дори ти трябва да умреш.

Тогава разбрах какво е това чувство, което ме беше застигнало. Беше огромен бял кръст, който сочеше право в мозъка ми и ми казваше, че съм глупак, защото ще умра и не мога да направя нищо по въпроса. Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa. Смъртен грях, Артуро. „Да не прелюбодействаш.“ Ето я, упорита до самия край — заповедта, която ме уверяваше, че няма спасение от това, което бях направил. Аз бях католик. И бях извършил смъртен грях срещу Вера Ривкен.

В края на алеята с щандове започваше плажът. Отвъд него се виждаха дюните. Тръгнах през пясъка към едно място, където дюните закриваха алеята. Трябваше ми място, където да помисля. Не паднах на колене; просто седнах и загледах как вълните гризат брега. Лоша работа, Артуро. Чел си Ницше, чел си Волтер, би трябвало да знаеш по-добре. Но логиката нямаше да ми помогне. Можех да си намеря логическо оправдание, но нямаше да му повярвам с кръвта си. Кръвта, която течеше по вените ми и заради която бях жив и която ми казваше, че съм извършил грях. Докато седях, се оставих на зова на кръвта си, оставих я да ме повлече обратно в дълбокия първичен океан на началото. Вера Ривкен, Артуро Бандини. Никога не беше писано да стане така. Бях сгрешил. Бях извършил смъртен грях. Можех да намеря математическо, философско, психологическо оправдание за това, което бях направил; можех да го оправдая по десет различни начина, но нямаше как да отрека равния топъл ритъм на вината си.

Поразен до дъното на душата си, аз се опитах да се подготвя за изпитанието, което ме очакваше — да потърся прошка. От кого? От кой Бог, от кой Христос? Те бяха митове, в които някога бях вярвал, а сега бяха вярвания, за които чувствах, че са просто мит. Това е морето, това е Артуро, морето е истинско и Артуро вярва, че е истинско. После се обръщам от морето и навсякъде, докъдето се простира погледът, виждам само земя; вървя напред и напред, а земята се простира до хоризонта във всички посоки. Минава година, пет години, десет години, а аз не виждам морето. И се питам: какво стана с морето? И си отговарям: морето си е там, дълбоко в резервоара на паметта. Морето е мит. Никога не е имало море. Но морето го имаше\ Истина ви казвам, аз съм роден на морския бряг! Къпал съм се в морските води! Морето ми даваше храна и покой, а вълшебните му далнини подхранваха мечтите ми! Не, Артуро, никога не е имало море. Само мечтаеш за него, но вървиш през пустинята. Никога повече няма да видиш морето. То е мит, в който някога си вярвал.

Но аз се усмихвам, защото морската сол е в кръвта ми, и макар по земята да има десет хиляди пътища, те никога няма да ме заблудят, защото кръвта на сърцето ми винаги ще се връща към прекрасния си извор.

Какво да правя? Дали да вдигна лице към небето, макар езикът ми да се препъва и да трепери от страх? Дали да отворя гърдите си и да бия по тях, сякаш са барабан, за да привлека вниманието на моя Христос? Или е по-добре и по-разумно да се покрия и да продължа? Ще има объркване и глад; ще има самота, в която само сълзите ми ще ме утешават като малки, мокри птички, накацали по сухите ми устни, за да ги навлажнят. Но ще има и утеха, и красота — като любовта на отдавна мъртво момиче. Ще има и смях, сдържан смях, и тихо очакване в мрака, и мекия страх от нощта, и ласкавата, изкусителна целувка на смъртта. А после ще падне нощ и от бреговете на моето море ще се излее сладкото миро на капитаните, които бях изоставил в замечтаната дързост на младостта си. Но аз ще бъда простен за това и за други неща, и за Вера Ривкен, и за безкрайното пляскане с крила на Волтер, и за това, че бях поспрял да послушам и да погледам тази забавна птица — за всичко ще има прошка, когато се върна в моята родина на морския бряг.

 

 

Изправих се и тръгнах през дълбокия пясък към алеята. Вечерта беше навлязла в пълната си зрялост и слънцето беше като непокорна червена топка, която потъваше в морето. Небето беше бездиханно, изпълнено с необяснима тревога. Далеч на юг се виждаше тъмно ято от чайки, които се носеха над брега. Спрях да изсипя пясъка от обувките си и застанах на един крак, подпрян на една каменна пейка.

Изведнъж усетих разтърсване и рев.

Каменната пейка падна встрани от мен и тежко тупна в пясъка. Погледнах към градския пейзаж на Лонг Бийч и видях как високите сгради се люлеят. Пясъкът поддаде под краката ми; аз се олюлях, но намерих къде да стъпя и не паднах. После същото се повтори.

Земетресение.

Вече се чуваха писъци. После имаше прах. Шум от срутване и рев. Въртях се в кръг. Аз го бях причинил. Аз бях виновен за това. Стоях с отворена уста като истукан и се оглеждах. Изтичах няколко крачки към морето. После изтичах обратно.

Ти си виновен, Артуро. Това е Божият гняв. Ти си виновен.

Ръмженето продължаваше. Морето и земята се надигаха и спускаха като килим върху масло. Надигна се прах. Отнякъде се чу как някаква сграда се срутва. Чух писъци и сирена. Хората бягаха навън от сградите. Навсякъде се носеха огромни облаци прах.

Ти си виновен, Артуро. Ти го направи, там горе в онази стая.

Вече и уличните лампи падаха. Сградите се пропукваха като бисквити. Чуваха се крясъци, мъжки викове и женски писъци. Стотици хора тичаха навън от сградите, за да избягат от опасността. Една жена лежеше на тротоара и удряше по него с юмруци. Едно малко момче плачеше. Навсякъде се пропукваше и трошеше стъкло. Чуваха се сирените на пожарните коли и линейките. Автомобилни клаксони. Лудост.

Големият трус вече беше свършил. Земетресението продължаваше с остатъчни трусове. Дълбоко в земята продължаваше да се чува ръмжене. Преобръщаха се комини, падаха тухли и навсякъде се сипеше сив прах. Земята продължаваше да потръпва. Видях как някакви мъже и жени тичат към един празен паркинг, за да се отдалечат от сградите.

Аз също забързах към паркинга. Стара жена ридаеше сред побелелите лица. Двама мъже носеха тяло. Едно старо куче пълзеше по корем и влачеше задните си крака. В ъгъла на паркинга до една будка имаше няколко тела, покрити с окървавени чаршафи. Линейка. Две гимназистки, които се бяха прегърнали и се смееха. Погледнах надолу по улицата. Фасадите на къщите се бяха срутили. От стените висяха легла. Виждаха се бани. По улицата бяха натрупани два метра отломки. Мъже крещяха заповеди. Нов лек трус предизвика още срутвания. Мъжете отстъпиха назад, изчакаха и отново се впуснаха към срутената сграда.

Трябваше да си вървя. Отидох до будката на паркинга, а земята трепереше под краката ми. Отворих вратата на будката и почувствах, че ще припадна. Вътре бяха наредени трупове, покрити с чаршафи, през които се просмукваше кръв. Кръв и смърт. Отдалечих се оттам и седнах. Леките трусове продължаваха един след друг.

Къде беше Вера Ривкен? Станах и отидох до улицата. Беше затворена от заграждения. Зад тях патрулираха морски пехотинци с щикове. Далеч надолу по улицата видях сградата, в която живееше Вера Ривкен. Леглото висеше от стената като човек, разпънат на кръст. Подът липсваше, беше останала само една стена. Върнах се до паркинга. Някой беше запалил клада в средата му. Лицата на хората бяха почервенели от огъня. Разгледах ги едно по едно, но не открих нито едно познато лице. Не открих Вера Ривкен. Няколко старци си говореха. Един от тях — висок, с брада — каза, че това е краят на света; той го бил предвидил още преди една седмица. Една жена с кал по косата нахлу в групичката им.

— Чарли е мъртъв — каза и се разрида. — Горкият Чарли е мъртъв. Не биваше да идваме! Казах му, че не биваше да идваме!

Един старец я хвана за раменете и я завъртя:

— Какви ги говориш, по дяволите?

Тя припадна в ръцете му.

Отидох да седна на бордюра. Покай се, покай се, преди да е станало твърде късно. Казах една молитва, но тя беше като пясък в устата ми. Беше късно за молитви. Но в живота ми щяха да настъпят някои промени, в това нямаше съмнение. Отсега нататък щеше да има благоприличие и смирение. Това беше капката, която беше преляла чашата. Земетресението беше предупреждение лично към мен, Артуро Бандини.

Хората, събрани около кладата, пееха химни. Стояха в кръг, предвождани от една огромна жена. „Вдигни очи към Него, защото идва Исус.“ Всички пееха. Някакво хлапе с монограм на пуловера ми подаде книжка с химни. Доближих ги. Жената в кръга размахваше ръце с дива енергия, а песента се издигаше към небето заедно с дима от огъня. Леките трусове продължаваха. Извърнах се от тях. Господи, тези протестанти! В моята църква не пеехме евтини химни. При нас се слушаше само Хендел и Пиерлуиджи ди Палестрина.

Вече беше тъмно. В небето се появиха няколко звезди. Леките трусове се повтаряха на всеки няколко секунди. От океана повя бриз и стана студено. Хората се скупчиха на групички. Отвсякъде се чуваха сирени. Над главите ни бръмчаха самолети, а нови и нови взводове от моряци и морски пехотинци се изсипваха по улиците. Хора с носилки бързо влизаха в разрушените сгради. Две линейки се доближиха на заден ход към будката в ъгъла на паркинга. Станах и се отдалечих. На паркинга вече се беше настанил Червеният кръст. Бяха устроили полеви щаб. Раздаваха големи метални чаши с кафе. Наредих се на опашката. Човекът пред мен каза:

— В Лос Анджелис е още по-зле. Има хиляди жертви.

Хиляди. Това означаваше и Камила. „Бюфет Колумбия“ щеше да бъде една от първите сгради, които ще се срутят. Беше толкова стара, а тухлените стени бяха толкова напукани и паянтови. Разбира се, че беше мъртва. Тя работеше от четири до единайсет вечерта. Земетресението я беше хванало точно по средата. Тя беше мъртва, а аз бях жив. Добре. Представих си я мъртва: щеше да лежи в тази поза, очите й щяха да бъдат затворени по този начин, ръцете й щяха да бъдат сплетени ето така. Тя беше мъртва, а аз бях жив. Двамата не се разбирахме, но тя беше добра с мен, по нейния си начин. Дълго щях да си спомням за нея. Вероятно щях да бъда единственият човек на земята, който я помни. Спомнях си толкова много очарователни подробности: кожените й сандали, как се срамуваше от произхода си, абсурдния й малък форд.

На паркинга обикаляха всякакви слухове. Идвала приливна вълна. Не идвала приливна вълна. Била поразена цяла Калифорния. Само Лонг Бийч е пострадал. Лос Анджелис бил сринат до основи. В Лос Анджелис изобщо не усетили земетресението. Някои казваха, че вече имало петдесет хиляди жертви. Че това било най-страшното земетресение след онова в Сан Франциско. Други казваха, че това земетресение е много по-страшно от онова в Сан Франциско. Но въпреки всичко цареше ред. Всички бяха изплашени, но никой не беше в паника. Тук-там хората дори се усмихваха: хората бяха смели. Бяха далеч от дома, но бяха донесли своята смелост със себе си. Бяха здрави хора. Не се страхуваха от нищо.

Морските пехотинци монтираха една радиостанция в средата на паркинга и я свързаха с високоговорители, обърнати към тълпата. Постоянно вървяха репортажи, които описваха размерите на катастрофата. Дълбокият глас от радиото даваше инструкции. Законът се намеси и всички се подчиниха с готовност: никой не биваше да влиза и излиза от Лонг Бийч до второ нареждане. В града се въвеждаше извънредно положение. Нямаше да има приливна вълна. Опасността определено беше преминала. Хората не биваше да се плашат от леките трусове, които бяха нещо напълно нормално, защото земята се успокояваше и наместваше след голямото земетресение.

От Червения кръст раздадоха одеяла, храна и много кафе. Цяла нощ седяхме около високоговорителите и слушахме как се развиват нещата. По-късно докладваха, че щетите в Лос Анджелис са били пренебрежими. Прочетоха по радиото дълъг списък на жертвите. Но в него нямаше Камила Лопес. Цяла нощ пих кафе и пуших цигари, докато слушах имената на загиналите. Но сред тях нямаше Камила; нямаше дори Лопес.