Джон Фанти
Питай прахта (10)

Десета глава

През целия ден не спрях да мисля за това. Спомнях си кафявата й голота и целувката й, вкусът на устните й, когато дойде студена от морето, и се видях отново и отново, бял и девствен, как гълтам подпухналия си корем, стоя на пясъка и крия слабините си с ръце. Не спрях да кръстосвам стаята си. Късно следобед се изтощих и вече не можех да се гледам в огледалото. Седнах на пишещата машина и започнах да пиша за всичко това, започнах да изливам разказ за това, как трябваше да се случи, и го натраках с такава ярост, че портативната пишеща машина постоянно бягаше от мен по масата. На белия лист аз я настигах като тигър, повалях я на земята и я удържах с безкрайната си сила. След това тя пълзеше след мен в пясъка, по лицето й се стичаха сълзи и тя ме умоляваше да се смиля над нея. Чудесно. Отлично. Но когато го прочетох отново, ми се стори грозно и тъпо. Накъсах страниците и ги хвърлих.

На вратата ми почука Хелфрик. Беше пребледнял и трепереше, а кожата му приличаше на мокра хартия. Беше спрял да пие; никога повече нямало да сложи капка в устата си. Седна на ръба на леглото ми и започна да кърши костеливите си пръсти. Започна да говори с носталгия за месо, за добрите стари пържоли, които можел да намери човек едно време в Канзас Сити, за великолепните ребърца и нежните агнешки филета. Но не и тук, в тази земя на вечно слънце, където говедата преживяват на сухи плевели и слънчева светлина, където месото е пълно с червеи и продавачите го боядисват, за да изглежда кървавочервено. А, да — и мога ли да му дам назаем петдесет цента?

Дадох му парите и той отиде до месарницата на улица Олив. След малко се върна в стаята си и по етажа на хотела се разнесе сочният аромат на черен дроб и лук. Отидох да го видя. Седеше в стаята си пред една чиния с храна, устата му беше пълна, тънките му челюсти работеха здраво. Той ме посочи с вилицата.

— Ще ти върна парите, моето момче. Ще ти ги върна на хиляда процента.

От това огладнях. Отидох до ресторанта близо до Ейнджълс Флайт и си поръчах същото. Вечерях бавно. Но колкото и да се размотавах с кафето, не спирах да мисля, че в крайна сметка ще сляза по Флайт и ще отида в „Бюфет Колумбия“. Само трябваше да докосна подутата си устна, за да почувствам първо гняв, а после и страст.

Когато слязох до бюфета, ме достраша да вляза. Пресякох улицата и започнах да я наблюдавам през прозорците. Този път не беше с белите обувки и изглеждаше както обикновено — щастлива и заета с подноса за бирени халби.

Хрумна ми една идея. Бързо отидох до пощата на две пресечки оттам. Седнах с една бланка за телеграма, а сърцето ми биеше учестено. Думите се извиха по страницата. „Обичам те Камила искам да се оженя за теб Артуро Бандини“. Когато платих на гишето, човекът погледна адреса и каза, че телеграмата ще пристигне след десет минути. Аз забързах обратно към улица Спринт и застанах в тъмния вход срещу бюфета, като чаках да се появи момчето от пощата.

В момента, в който той се показа зад ъгъла, аз осъзнах, че тази телеграма е глупост. Изтичах на улицата и го спрях. Казах му, че аз съм пуснал телеграмата, но не искам да я доставя.

— Грешка — обясних.

Той не искаше и да чуе. Беше висок, с пъпчиво лице. Предложих му десет долара. Той поклати глава и се усмихна самодоволно. Двайсет долара, трийсет.

— Няма да стане, дори за десет милиона долара — каза той.

Върнах се в сянката и видях как й предаде телеграмата. Тя беше изумена. Видях как посочва с пръст към себе си, с учудено изражение. Дори след като се подписа, за да я получи, тя не я прочете, а изчака момчето от пощата да си тръгне. Когато разкъса плика, аз здраво стиснах очи. После ги отворих — тя четеше телеграмата и се смееше. Отиде до бара и подаде телеграмата на киселия барман, когото бяхме закарали до вкъщи предишната вечер. Той я прочете безизразно и я подаде на другия барман. Той също не изглеждаше впечатлен. Усетих прилив на дълбока благодарност към тях двамата. После Камила я прочете отново и това ме зарадва, но след това тя занесе телеграмата на една маса, пълна с мъже, които пиеха бира, аз бавно зяпнах и ми прилоша. Смехът на мъжете се понесе над улицата. Потръпнах и бързо се отдалечих.

На Шеста улица завих и тръгнах по главната. Бродех сред тълпите от съмнителни, гладни отрепки, без да знам къде отивам. На Втора спрях пред един филипински клуб за платени танци. Описанието на стената красноречиво говореше за четирийсет красиви момичета и вълшебната музика на Лони Килула и неговата банда „Мелодичните хавайци“. Изкачих се по стълбището до едно сепаре и си купих билет. Вътре наистина имаше четирийсет жени, подредени до отсрещната стена, гладки и красиви в тесните си вечерни рокли. Повечето бяха блондинки. Никой не танцуваше, нито един човек. На подиума оркестърът от петима души яростно свиреше нещо. Няколко посетители като мен стояха зад ниската ограда срещу момичетата. Те ни махаха. Огледах ги, намерих една блондинка с рокля, която ми харесваше, и си купих няколко билета за танци с нея. После й махнах. Тя се отпусна в ръцете ми като стара любов и ние се повъртяхме на дансинга в продължение на два танца.

Тя ми говореше мило и ме наричаше „сладурче“, но аз си мислех само за онова друго момиче на две пресечки оттам и за това как легнах с нея на пясъка и се изложих. Нямаше смисъл. Връчих на досадната блондинка всичките си останали билети и отново излязох на улицата. Осъзнах, че чакам нещо да се случи, поглеждах циферблатите на всички часовници, покрай които минавах, и в един момент разбрах какво правя. Чаках да стане единайсет, когато затваряше „Бюфет Колумбия“.

Бях там в единайсет без петнайсет. Отидох на паркинга, при нейната кола. Седнах на протърканата тапицерия и зачаках. В единия ъгъл на паркинга беше будката, където служителят си държеше документите. Над будката имаше часовник с червени неонови цифри. Не откъсвах очи от него, докато стрелката на минутите отиваше към единайсет. После пак ме достраша да я видя отново и докато се извивах на седалката, докоснах с ръка нещо меко. Беше нейна шапка — черен каскет с малък пухкав пискюл на върха. Погалих го и подуших аромата му. Беше същият като нейния. Беше точно това, което исках. Натъпках го в джоба си и излязох от паркинга. После се изкачих по стълбището на Ейнджълс Флайт до моя хотел. Когато се прибрах в стаята си, извадих шапката и я хвърлих на леглото. Съблякох се, угасих лампата и си легнах, за да я прегърна.

Нов ден: поезия! Трябваше да напиша поема за нея, да излея чувствата си в сладки стихове; но аз не знаех как се пише поезия. Можех само да събирам глупави рими, „любов“ с „пищов“, без дори да се докосвам до истинските чувства. О, Боже на небето, аз не съм писател — не мога да скалъпя дори един куплет, за нищо не ставам. Застанах на прозореца и размахах ръце към небето: за нищо не ставам! Аз съм евтина имитация! Нито съм писател, нито любовник — нито риба, нито рак!

Какво ми имаше?

Закусих и отидох до една малка католическа църква на края на Бънкър Хил. Жилището на пастора беше отзад. Позвъних и ми отвори една жена с бяла престилка на монахиня. Ръцете й бяха покрити с брашно и тесто.

— Искам да говоря с пастора — казах аз.

Жената имаше квадратна челюст и две враждебни, остри сиви очи.

— Отец Абът е зает — отвърна тя. — Какво желаете?

— Трябва да се видя лично с него — настоях.

— Казвам ви, че е зает.

Свещеникът се появи на вратата. Беше набит, силен мъж на около петдесет години, с пура в уста.

— Какво има? — попита той.

Казах му, че трябва да говоря с него насаме. Нещо тревожи душата ми и така нататък. Жената изсумтя презрително и изчезна в един коридор. Свещеникът отвори вратата и ме отведе в кабинета си. Беше малка стая, натъпкана с книги и списания. Зяпнах. В единия ъгъл имаше огромна купчина от броеве от списанието на Хакмът. Веднага отидох до нея и извадих броя, в който беше публикуван „Кученцето се засмя“. Свещеникът беше седнал удобно.

— Това е велико списание — казах аз. — Най-великото списание на света.

Свещеникът преметна крак връз крак и премести пурата в другия край на устата си.

— Гнилоч — отвърна той. — Прогнило е до дъното на душата си.

— Не съм съгласен — казах. — По една случайност съм един от водещите му автори.

— Ти ли? — попита свещеникът. — Какво си написал?

Отворих списанието на „Кученцето се засмя“ и го оставих пред него. Той му хвърли един поглед и го бутна встрани.

— Четох го — каза. — Боклук. Освен това, алюзията със Светото причастие е долна и презряна лъжа. Засрами се.

Той се облегна на стола, без изобщо да крие факта, че не ме харесва. Гледаше право по средата на челото ми и премяташе пурата си в уста.

— Е? — каза. — За какво искаше да говориш с мен?

Аз не седнах. По някакъв начин той много ясно беше изразил позицията, че не желае да използвам мебелите му.

— Става дума за едно момиче — отвърнах.

— Какво си направил с нея? — попита той.

— Нищо — казах.

Но не можех да продължа. Сякаш ми беше изтръгнал сърцето. Боклук?! Всички нюанси, великолепният диалог, брилянтният лиризъм — а той беше нарекъл разказа ми „боклук“. Беше по-добре да затворя ушите си навеки и да отида някъде далеч, където никой не говори. Боклук!

— Промених си решението — казах аз. — Вече не искам да говоря за това.

Свещеникът се изправи и отиде до вратата.

— Много добре — каза. — Приятен ден.

Излязох, а горещото слънце ме ослепи. Най-добрият разказ в историята на американската литература, а този човек, този свещеник, го беше нарекъл „боклук“. Добре де, може би онова за Светото причастие наистина не беше съвсем вярно; може би не се беше случило в действителност. И все пак, Господи, какви психологически ценности имаше в този разказ! Каква проза! Каква проста, сурова красота!

Веднага щом се прибрах в стаята си, седнах пред пишещата машина и започнах да планирам отмъщението си. Щях да напиша статия — унищожителна атака срещу глупостта на Църквата. Веднага натраках заглавието: „Католическата църква е обречена.“ Яростно продължих със статията, страница след страница, докато не станаха шест. После спрях да прочета какво съм написал. Ужасни, смехотворни неща. Накъсах страниците и се хвърлих на леглото. Сетих се, че все още не съм написал стихотворение за Камила. Докато лежах, ме обзе вдъхновение. Написах го наведнъж:

„Опитах се да те забравя, Камила! Страстите ми бяха

като безброй откъснати рози, които танцуват безкрай,

за да заличат спомена за бледите лилии, загубени навеки.

Но въпреки че танцът беше дълъг, не забравих старата страст.

И посвоему аз ти бях верен, Камила.

Артуро Бандини^[1]“

Изпратих го като телеграма, много горд от себе си, докато гледах как го чете служителят от пощата — красивото ми стихотворение, моята поема за Камила, частица безсмъртие от Артуро за нея; платих телеграмата и отидох да чакам на мястото си в тъмния вход. Мина същото момче от пощата с колелото си. Видях как предаде телеграмата, видях как Камила я прочете по средата на помещението, сви рамене, накъса я на парченца и ги пусна на пода. Поклатих глава и си тръгнах. Дори Ърнест Доусън нямаше никакъв ефект върху това момиче. Дори Доусън.

Е, добре — върви по дяволите, Камила. Няма да ми бъде трудно да те забравя. Имам пари. Улиците са пълни с неща, които ти не можеш да ми дадеш. Напред към главната и Пета улица, към дългите, тъмни барове, към Кинг Едуард Селар и едно момиче с жълта коса и болнава усмивка. Казваше се Джийн, беше слаба и болна от туберкулоза, но освен това беше твърдо решена да ми вземе парите, влажната й уста се притискаше към устните ми, дългите й пръсти опипваха панталоните ми, красивите й меланхолични очи не се откъсваха от банкнотите ми.

— Значи се казваш Джийн — казах аз. — Виж ти, виж ти, какво красиво име.

Двамата с теб ще танцуваме, Джийн. Ще се въртим и ти няма да го знаеш, красавице в синя рокля, но ще танцуваш с един изрод, отхвърлен от хората — нито риба, нито рак. И ние пихме и танцувахме, и пихме отново. Господин Бандини беше добър клиент и Джийн ме наричаше „шефе“.

— Това е господин Бандини — представи ме тя. — Това е господин Шварц.

Няма проблеми, ще си стиснем ръцете.

— Хубаво местенце, Шварц — казах му аз. — Хубави момичета.

Едно питие, две питиета, три питиета. Какво пиеш, Джийн? Опитах от нейната чаша — кафява течност, значи уиски, какво друго — всеки път, когато отпиваше, сладкото личице на Джийн се мръщеше. Но не беше уиски, а чай — най-обикновен чай по четирийсет цента чашата. Джийн, малката лъжкиня, се опитваше да излъже великия автор. Не ме лъжи, Джийн. Не се опитвай да излъжеш Бандини, който люби поравно всички хора и животни. Вземи тези пет долара и си ги прибери, Джийн, недей да пиеш, ако не искаш, просто остани с мен и ме остави да те гледам, защото косата ти е руса, а не тъмна, ти не си като нея, ти си болна и си някъде от Тексас, майка ти е инвалид и трябва да я издържаш, а ти не изкарваш много пари, само по двайсет цента на питие, тази вечер си изкарала от Артуро Бандини само десет долара, бедното ми малко момиче, бедното ми гладно момиче със сладки бебешки очи и сърце на крадец. Върви си при твоите моряци, мила. Те нямат десет долара, но имат това, което аз нямам — аз, Бандини, нито риба, нито рак. Довиждане, Джийн, лека нощ.

А сетне — друго място, друго момиче. О, колко самотна беше тя, дошла тук чак от Минесота. При това от добро семейство. Естествено, мила. Нека уморените ми уши попият разказа за доброто ти семейство. Имали много земи, но после дошла Голямата депресия. Много тъжно, наистина, трагедия. И сега ти работиш тук, в този бар на Пета улица, и се казваш Ивлин, горката Ивлин, семейството ти също живее в града и имаш най-прекрасната сестричка, не като боклуците, които се събират тук, а страхотно момиче, и ме питаш дали не искам да се запозная с нея. Защо не? Тя води и сестра си. Невинната малка Ивлин прекосява помещението и домъква и невинната си малка сестра Вивиан, за да не седи при онези моряци, а на нашата маса. Здравей, Вивиан, това е Артуро. Здравей, Артуро, това е Вивиан. Но какво е станало с устата ти, Вивиан, защо имаш белег от нож? И какво е станало с кървясалите ти очи, и сладкия ти дъх, защо устата ти вони на канал? Горките деца, дошли чак от великата Минесота. О, не, те не са шведки, откъде ми хрумна това? Фамилията им е Мортенсен, но тя не е шведска, цялото семейство са американци, от поколения насам. Естествено. Две момичета от родния край.

Да ти кажа ли нещо? (Казва Ивлин.) Горката малка Вивиан работела тук почти от шест месеца и за цялото време нито едно от тези копелета нито веднъж не й поръчал бутилка шампанско, а аз, Бандини, съм изглеждал такъв страхотен човек, не е ли сладка тази Вивиан, не е ли срамота, тя е толкова невинна, дали да не й поръчам бутилка шампанско? Милата Вивиан, дошла чак от чистите поля на Минесота, дори не е шведка, почти девица, само на няколко мъже разстояние от това да бъде истинска девица. Кой може да й устои? Така че аз поръчвам шампанско, евтино шампанско, половин литър, ще има за всички, само осем долара бутилката, колко е евтино виното тук. В Дюлът, щата Минесота, шампанското беше по дванайсет долара бутилката.

Ах, Ивлин и Вивиан, как ви обичам и двете, как обичам тъжния ви живот и празнотата в душите ви, когато се прибирате призори. Вие също сте самотни, но не и толкова самотни, колкото Артуро Бандини — нито риба, нито рак. Пийте си шампанското, момичета, защото ви обичам и двете, дори теб, Вивиан, въпреки че устата ти сякаш е разкъсана с нокти, а старите ти детски очи плуват в кръв като лудешки сонети.