Джон Фанти
Питай прахта (14)

Четиринайсета глава

От Хакмът имаше добри новини. Някакво друго списание искаше да публикува съкратена версия на „Изгубените хълмове“. Още сто долара. Отново бях богат. Беше време за компенсации, за поправяне на грешките от миналото. Изпратих на мама пет долара. Плаках, когато получих благодарственото й писмо. Сълзите все още се стичаха от очите ми, когато седнах да й отговоря. Изпратих й още пет долара. Бях доволен от себе си. Все пак имах някои добри качества. Вече виждах как хората, които ще напишат биографията ми, разговарят с майка ми — много възрастна, прикована на инвалидна количка: моят Артуро беше добър син, грижеше се за мен.

Артуро Бандини, писател. Със собствен доход от публикувани разкази. В момента работи върху първия си роман. Великолепна книга. Първоначалните отзиви са прекрасни. Забележителна проза. В литературата не се е появявало нищо подобно от Джойс насам. Всеки ден заставах пред снимката на Хакмът и четях новите страници, които бях написал. Цели часове умувах върху посвещението на книгата: „На Джей С. Хакмът, защото ме откри.“ „На Джей С. Хакмът, с възхищение.“ „На Хакмът — геният.“ Вече виждах как критиците от Ню Йорк се тълпят около Хакмът в неговия клуб. Няма спор, откри истински шампион в онова хлапе от Западния бряг. А Хакмът се усмихва и в очите му проблясват искрици.

Минаха шест седмици, в които пишех по няколко сладки часа всеки ден — три, четири, понякога пет великолепни часа, в които страниците се трупаха, а всички останали желания дремеха. Чувствах се като дух, който броди по земята и люби поравно хора и животни, и когато разговарях с хората и се смесвах с тях по улицата, ме заливаха топли вълни на нежност. Всемогъщи Боже, мили Боже, бъди добър с мен, дай ми сладкодумие и тези тъжни, самотни хора ще ме чуят и ще се възрадват. Така минаваха дните. Светли дни, изпълнени с мечтание, в които понякога ме обземаше такава величава, тиха радост, че загасях лампите и плачех, и изпитвах необяснимо желание да умра.

И така Бандини пишеше роман.

А една вечер някой почука на вратата, аз отворих и на прага беше тя.

— Камила!

Тя влезе и седна на леглото, като държеше нещо под мишница — някакви хартиени пликове. Огледа стаята ми: значи тук живеех. Беше се чудила как изглежда мястото, където живея. Стана и обиколи стаята, надникна през прозореца, отново я обиколи — това красиво момиче, високата Камила, с топлата тъмна коса, а аз стоях и я гледах. Но защо беше дошла? Тя усети въпроса ми, седна на леглото и ми се усмихна.

— Артуро — каза. — Защо постоянно се караме?

Не знаех отговора на този въпрос. Казах нещо за несходство в характерите, но тя поклати глава и кръстоса крака, а в съзнанието ми полегна усещането за това, как се повдигат тези чудесни бедра — плътно, задушаващо усещане и топло, ласкаво желание да ги обхвана с ръцете си. Всяко нейно движение — мекото обръщане на главата, полюляването на големите гърди под престилката, фините й ръце върху леглото с разперени пръсти — всичко това ме объркваше като сладка, болезнена тежест, от която се парализирах. А и нейният глас — сдържан, с намек за насмешка, глас, който говореше направо на кръвта и костите ми. Спомних си за последните умиротворени седмици и този мир ми се стори напълно нереален, сякаш сам се бях хипнотизирал — защото истината беше в това, да се чувстваш жив, означаваше да гледаш в черните очи на Камила и да отвръщаш на насмешката й с надежда и откровена похот.

Тя не беше дошла само на гости. След малко разбрах и каква беше причината.

— Помниш ли Сами?

Разбира се.

— Не го харесваш, нали?

— Не, защо, става.

— Той е добър човек, Артуро. Ако го опознаеш по-добре, ще го харесаш.

— Може би.

— Той те хареса.

Съмнявах се в това, след боричкането на паркинга. Спомнях си някои определени неща от отношенията на Камила и Сами — нейните усмивки към бара, когато беше на работа, и тревогата й в онази вечер, когато го откарахме вкъщи.

— Ти го обичаш, нали? — попитах.

— Не точно.

Тя отмести поглед от лицето ми и обходи стаята ми с очи.

— Обичаш го.

И изведнъж я намразих, защото ме беше наранила. Ах, това момиче! Беше накъсала стихотворението от Доусън и беше показала телеграмата ми на всички в „Бюфет Колумбия“. Беше ме направила за смях на плажа. Хранеше съмнения в моята мъжественост и това си личеше ясно по насмешката в очите й. Гледах лицето и устните й и си мислех колко приятно би било да я ударя — да замахна с всичка сила с юмрук към лицето й.

Тя отново заговори за Сами. Сами беше извадил най-лошия късмет в живота. Със сигурност щял да постигне нещо, ако не бил толкова зле със здравето.

— Какво му е?

— Туберкулоза — отвърна тя.

— Гадно.

— Не му остава още много.

— Всички ще умрем някой ден.

Помислих си дали да не я изхвърля. Дали да не й кажа: ако си дошла да ми говориш за този тип, можеш да си тръгваш, по дяволите, защото той изобщо не ме интересува. Помислих си, че би било чудесно да й заповядам да си тръгне; и въпреки че беше толкова красива по своя си начин, все пак щеше да й се наложи да си тръгне, защото аз бях казал така.

— Сами вече не е тук. Замина си.

Ако си мислеше, че се интересувам от местонахождението на Сами, беше в сериозна грешка. Качих краката си на бюрото и запалих цигара.

— А как са всичките ти останали гаджета? — попитах.

Думите сами изскочиха от устата ми. Веднага съжалих за тях. Опитах се да ги смекча с усмивка. В отговор ъгълчетата на устата й се повдигнаха, но не веднага.

— Нямам никакви гаджета — отвърна тя.

— Разбира се — съгласих се аз, с щипка сарказъм. — Разбира се, няма проблеми. Прости неволната ми забележка.

Тя помълча малко. Аз се престорих, че си подсвирквам. Накрая тя каза:

— Защо си толкова злобен?

— Злобен? — повторих учудено. — Мое мило момиче. Аз любя поравно всички хора и животни. В цялото ми тяло няма и една клетка враждебност. Все пак, един злобен човек не може да стане велик писател.

Тя ме погледна подигравателно:

— Ти велик писател ли си?

— Това е нещо, което ти никога няма да разбереш.

Тя прехапа долната си устна — стисна я между острите си бели зъби, отвърна поглед към прозореца и вратата като животно, попаднало в капан, и накрая отново се усмихна.

— Точно затова дойдох при теб.

Камила се порови в големите пликове, които беше сложила в скута си, и това ме възбуди — видях как собствените й пръсти докосват скута й, как лежат там и се движат върху собствената й плът. Носеше два плика. Отвори единия. Вътре имаше някакъв ръкопис. Взех го от ръцете й. Беше разказ, подписан от Самюъл Уигинс, до поискване, Сан Хуан, щата Калифорния. Казваше се „Колдуотър Гатлинг“ и започваше така:

„Колдуотър Гатлинг не си търсеше белята, но човек никога не може да е сигурен с тези разбойници от Аризона. Затегнете револвера високо на хълбока и залегнете ниско, когато видите някой от тези хубостници. Белята беше там, че този път белята сама търсеше Колдуотър Гатлинг. В Аризона не обичат тексаските рейнджъри и следователно Колдуотър Гатлинг реши, че е по-добре да стреляш пръв, а после да проверяваш кого си убил. Така правеха в щата на Самотната звезда, когато мъжете бяха истински мъже, а жените нямаха нищо против да готвят на здрави ездачи с точен мерник като Колдуотър Гатлинг — най-опасният смелчага с кожени дрехи, който се беше раждал там.“

Това беше първият абзац.

— Боклук — казах аз.

— Моля те, помогни му.

Тя ми разказа, че щял да умре до една година. Напуснал Лос Анджелис и заминал за покрайнините на пустинята край Санта Ана. Заживял в една колиба и пишел денонощно. През целия си живот мечтаел да пише. Сега, когато му оставало толкова малко време, имал един-единствен шанс.

— А какво ще спечеля аз? — попитах.

— Той умира!

— Кой не умира?

Отворих и втория ръкопис. Същата работа. Поклатих глава:

— Не става.

— Знам — каза тя. — Но не можеш ли да го оправиш? Той ще ти даде половината пари, които спечели от него.

— Не ми трябват пари. Имам си доходи.

Тя се изправи и застана пред мен, като сложи ръце на раменете ми. Сведе лицето си към моето и аз усетих сладостта на топлия й дъх в ноздрите си, а очите й бяха толкова големи, че цялата ми глава се отразяваше в тях и ми прималя от желание.

— А би ли го направил за мен?

— За теб? — повторих. — Ами, щом е за теб, да.

Тя ме целуна. Бандини, измамникът. Топла, плътна усмивка в отплата на бъдещи услуги. Аз внимателно я побутнах назад.

— Няма нужда да ме целуваш. Ще направя, каквото мога.

Но аз имах и една-две собствени идеи по въпроса и докато тя стоеше пред огледалото и си слагаше червило, погледнах адреса на пликовете. Сан Хуан, щата Калифорния.

— Ще му напиша писмо — казах.

Тя ме погледна в огледалото, застинала за момент с червило в ръка. Усмивката й ми се присмиваше.

— Няма нужда да го правиш — каза. — Аз мога да се върна, да ги взема и да му ги изпратя сама.

Поне така каза, но ти не можеш да ме заблудиш, Камила, защото виждам спомените ти от онази нощ на плажа, изписани по насмешливото ти лице, и как те мразя, Господи, как те ненавиждам!

— Добре — казах. — Предполагам, че така е най-добре. Ела пак утре вечер.

Тя ми се хилеше подигравателно. Не го правеше с лицето или устните си, но подигравката сякаш се излъчваше от самото й същество.

— По кое време да дойда?

— Кога свършваш работа?

Тя се обърна, рязко затвори дамската си чанта и ме погледна:

— Ти знаеш кога свършвам работа.

Ще ти го върна, Камила. Някой ден ще ти го върна тъпкано.

— Ела тогава — казах.

Тя отиде до вратата и хвана бравата с ръце.

— Лека нощ, Артуро.

— Ще те изпратя до фоайето — предложих.

— Е, глупости сега — каза тя и си тръгна.

Вратата се затвори. Останах по средата на стаята си, заслушан в стъпките й по стълбището. Усещах, че съм пребледнял от ужасното унижение, вбесих се, хванах косата си с ръце и започнах да вия с глас, докато дърпах косата си от омраза към нея, удрях юмруците си един в друг, крачех напред-назад из стаята, притиснал ръце към тялото си, и се борех с ужасяващия спомен за нея, опитвах се да я изхвърля от съзнанието си, задъхвах се от омраза.

Но всяко действие има противодействие и онзи болник от пустинята също щеше да си получи заслуженото. Ще ти го върна, Сами. Ще те накъсам на парченца, ще ти се прииска да беше умрял отдавна и вече да беше погребан. Перото е по-могъщо от меча, мой малък Сами, а перото на Артуро Бандини е най-могъщо от всички. Защото моето време дойде, господине. И сега ти ще го отнесеш.

Седнах и прочетох разказите му. Написах забележки към всеки ред, всяко изречение, всеки абзац. Стилът му беше ужасен — очевидно незрял, тромав, неясен, липсваше му ритъм и логика. С часове седях, пушех цигара след цигара и се смеех диво на жалките усилия на Сами, наслаждавах им се, доволно потърквах ръце. Леле, как щях да го унижа! Скочих и обиколих стаята си, като нанасях боксови удари във въздуха: ето ти един, Сами, а ето ти и още един, а как ти харесва това ляво кроше, а този десен ъперкът? Зинго, бинго, бам, бум, тряс!

После се обърнах и видях намачканата завивка, където беше седяла Камила — чувственият контур, където бедрата и хълбоците й бяха отпечатали формите си върху синята плюшена кувертюра. Тогава забравих за Сами и полудял от желание паднах на колене пред това място, за да го целуна почтително.

— Обичам те, Камила!

А когато чувството се разсея до безсмислена мъгла, отново станах на крака, изпълнен с отвращение към себе си — ужасният, черен Артуро Бандини, мръсното псе.

Тогава седнах и мрачно се заех с критичното си писмо до Сами.

„Скъпи Сами,

Тази вечер тук беше онази малка курва; нали се сещаш, Сами, малката циганка със сладката фигурка и липсващия мозък. Представи ми някакви писания, за които се предполага, че са твои. Освен това спомена, че онази с косата ти е вдигнала мерника. При обичайни обстоятелства това би ми се сторило трагично. Но след като прочетох жлъчката, която изпълва твоите ръкописи, мога да говоря от името на целия свят и веднага да ти кажа, че твоята смърт ще донесе голяма радост на всички ни. Защото ти не можеш да пишеш, Сами. Предлагам ти през тези последни дни да се съсредоточиш върху задачата да приведеш идиотската си душа в добра форма и когато си готов, просто да напуснеш този свят, който ще въздъхне с облекчение. Наистина ми се иска да можех да ти кажа, че ще съжалявам за загубата ти. Наистина ми се иска и ти като мен да беше в състояние да оставиш на следващите поколения нещо като паметник за своите дни на тази земя. Но тъй като това е толкова очевидно невъзможно, искам да те насърча да не се поддаваш на горчивина в последните си дни. Съдбата наистина се е отнесла немилостиво към теб. Сигурно и ти, както всички останали, се радваш, че съвсем скоро всичко ще свърши и малкото мастилено петно, което си избълвал, няма да бъде разглеждано подробно. Говоря от името на всички разумни, цивилизовани човешки същества, когато настоявам веднага да изгориш тази купчина литературен тор и след това да не докосваш писалка и мастило до края на живота си. Това важи и ако имаш пишеща машина; защото дори печатните грешки в този ръкопис са обида към човечеството. Но ако все пак настояваш на жалкото си желание да пишеш, на всяка цена ми изпращай и следващите си творения. Ако не друго, поне те намирам за забавен. Въпреки че това не е било търсен ефект.“

Готово. Унищожително. Сгънах ръкописите, прибрах ги в един голям плик заедно с моето писмо, запечатах го, адресирах го до Самюъл Уигинс, до поискване, Сан Хуан, щата Калифорния, залепих марки и го пъхнах в задния си джоб. После се качих горе, излязох от фоайето и отидох до пощенската кутия на ъгъла. Беше три сутринта в едно утро, несравнимо с никое друго. Синьото и бялото на небето и звездите бяха в цветовете на пустинята — толкова нежни и вълнуващи, че спрях да се възхитя на красотата им. Нито едно листенце на мръсните палми не помръдваше. Не се чуваше нито звук.

В този момент в сърцето ми пееше всичко добро в мен — всичко, което търсех в дълбокия, скрит смисъл на съществуването си. Виждах безкрайното нямо спокойствие на природата, безразлична към големия град; виждах пустинята под тези улици и около тях, която търпеливо чакаше градът да умре, за да го покрие отново с вечния си пясък. Обзе ме ужасяващо прозрение за смисъла и жалката съдба на човечеството. Пустинята винаги щеше да си бъде там като търпеливо, бяло животно, което чака хората да умрат, цивилизациите да примигнат и да потънат в небитието. Тогава и хората ми се сториха още по-смели заради съдбата си и аз се почувствах горд, че съм един от тях. И всички злини на света изобщо не бяха такива, а бяха неизбежни и добри дела, част от тази безкрайна война да задържим пустинята извън границите на своите градове.

Погледнах на юг, към големите звезди, в посоката на пустинята на Санта Ана; и знаех, че под големите звезди в една колиба лежи един човек като мен самия, когото пустинята вероятно щеше да погълне по-рано от мен, и аз държах в ръката си резултата от неговите усилия, изражението на неговата борба с неразбираемото мълчание, към което го запращаше времето. Убиец, барман или писател, нямаше значение: неговата съдба беше като съдбата на всички останали хора, неговият край щеше да бъде като моя собствен край; тук, тази вечер, в този град на тъмни прозорци имаше още милиони като него и като мен — и всички си приличахме като стръкчета трева. Животът и без това беше достатъчно труден. Смъртта беше най-голямото предизвикателство. А Сами скоро щеше да умре.

Спрях до пощенската кутия, облегнах челото си на нея и се отдадох на скръб за Сами, за себе си, за всички живи и мъртви. Прости ми, Сами! Прости на глупака! Върнах се в стаята си и в продължение на три часа написах най-добрата критика на неговите разкази, на която бях способен. Не му казвах кое не е наред. Повтарях, че по мое мнение еди-какво си би се получило по-добре, ако направи това и това. Заспах чак към шест сутринта, но щастлив и благодарен. Колко прекрасен човек бях всъщност! Велик, мек по душа, възпитан човек, който люби поравно всички неща, хора и животни.