Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ask the Dust, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- SamBoetes (2011)
Издание:
Джон Фанти. Питай прахта
Превод: Богдан Русев
Коректор: Донка Дончева
Художник на корицата: Здравко Денев, 2006
Американска. Първо издание
Формат 84×108/32. Печ.коли 13,5
Издателство „Пулсио“, 2006
1404 София, ул. „Твърдишки проход“ 19
ISBN-10: 954–9490–12–2
ISBN-13: 978–954–9490–12–1
История
- — Добавяне
Шестнайсета глава
Хубавите, охолни дни, в които ръкописът се трупаше страница след страница; дните на благоденствие, когато имах какво да разкажа — историята на Вера Ривкен; страниците се трупаха, а аз бях щастлив. Славните дни, в които наемът беше платен, а в портфейла ми все още имаше цели петдесет долара; и нямах никаква друга работа през целия ден и през цялата нощ, освен да пиша и да мисля за книгата: ах, сладките дни, в които я гледах как расте, притеснявах се за нея и за себе си, за думите си, може би важни, може би вечни, но във всеки случай мои — думите на несравнимия Артуро Бандини, който вече беше напреднал сериозно с първия си роман.
И така, идва вечерта — какво да правя с нея, когато душата ми е толкова освежена от банята на думите, а краката ми са толкова здраво стъпили на земята — и какво правят останалите, какво правят всички останали хора на света? Ще отида, ще седна и ще я погледам — Камила Лопес.
Готово. Точно както в доброто старо време, очите ни се намират. Но тя се е променила — отслабнала е, лицето й не изглежда здраво, а в двете ъгълчета на устата й са изригнали някакви образувания. Усмихнахме се вежливо един на друг. Аз й оставих бакшиш, а тя ми благодари. Пуснах монети по пет цента във фонографа, за да свири любимите й песни. Но тя не танцуваше, докато работеше, и не ме поглеждаше толкова често, колкото преди. Може би причината беше Сами: сигурно й липсваше.
— Как е той? — попитах.
Тя сви рамене.
— Сигурно е добре.
— Не се ли виждате?
— Ами, да.
— Не изглеждаш добре.
— Нищо ми няма.
Изправих се.
— Е, аз ще вървя. Само минах да видя как си.
— Мило от твоя страна.
— Ами, ами. Ти защо не минеш да ме видиш?
Тя се усмихна.
— Може и да мина, някоя вечер.
Скъпа Камила, ти най-сетне наистина дойде. Хвърли камъчета по прозореца, аз те издърпах в стаята, усетих дъха ти на уиски и се обърках, докато ти седеше пред пишещата ми машина, малко пияна, кикотеше се и си играеше с клавиатурата. После се обърна да ме погледнеш и аз ясно видях лицето ти под светлината — подутата долна устна, черно — лилавото петно на лявото ти око.
— Кой те е бил? — попитах.
А ти отговори:
— Блъсна ме кола.
А аз попитах:
— Сами ли я караше?
И ти заплака, пияна и с разбито сърце. Тогава можех да те докосна и да утоля желанието си. Можех да легна до теб, да те прегърна и да чуя как Сами всъщност те мрази, как си отишла с колата си до пустинята след работа, а той те цапнал два пъти, защото си го събудила в три през нощта.
Но вместо това попитах:
— Защо ходи при него?
— Защото го обичам.
Ти извади бутилка от чантата си и двамата я изпихме; първо ти, после аз, поред. Когато бутилката свърши, отидох до магазина и купих още една — голяма бутилка. Цяла нощ плакахме и пихме, и след като се напих, аз вече можех да изрека думите, които бълбукаха в сърцето ми, всички онези великолепни думи и елегантни сравнения, защото ти плачеше за другия и не чуваше нито дума от това, което ти говорех — но аз ги чувах и мога да ти кажа, че през тази вечер Артуро Бандини беше в доста добра форма, защото говореше на истинската си любов, а това не беше ти, не беше и Вера Ривкен, а просто истинската му любов. Но през тази вечер аз казах някои страхотни неща, Камила. Застанал на колене до леглото до теб, аз те хванах за ръката и казах:
„Ах, Камила, изгубено момиче! Разтвори дългите си пръсти и ми върни уморената душа! Целуни ме с устата си, защото жадувам за вкуса на мексиканските хълмове! Вдъхни уханието на изгубените градове в жадните ми ноздри и ме остави да умра с ръка на меката извивка на гърлото ти, подобна на някой отдавна забравен бял, южен бряг. Вземи копнежа от очите ми, които не знаят покой, и нагости с него самотните лястовици, които кръжат над есенните жита, защото аз те обичам, Камила, и името ти е свещено като името на някоя смела принцеса, която е загинала от мъка по своя любим, заминал завинаги.“
Тази вечер бях пиян, Камила — пиян от уиски по седемдесет и осем цента, а ти беше пияна от уиски и тъга. Спомням си, че след като загасих лампите и останахме голи (с изключение на една обувка, с която не можах да се справя), аз те прегърнах и заспах, умиротворен сред риданията ти и все пак раздразнен от факта, че от очите ти се стичаха горещи сълзи и капеха по устните ми, така че усещах солта и си спомнях за Сами и ужасния му ръкопис. Точно той да те удари! Този глупак! Дори с пунктуацията не се справяше както трябва.
Събудихме се чак на сутринта и на двамата ни беше лошо, подутата ти устна беше по-гротескна от всякога, а петното на окото ти беше позеленяло. Ти стана, с олюляване отиде до мивката и си изми лицето. Чух как изохка. Гледах те как се обличаш. Усетих целувката ти на челото си, когато ми каза „Довиждане“, и от това ми се догади още повече. После излезе през прозореца и аз чух как се препъваш надолу по хълма, тревата шушне и сухите клонки се прекършват под несигурните ти стъпки.
Опитвам се да си припомня събитията в хронологичен ред. Зима, пролет или лято — дните бяха едни и същи. Добре, че имаше нощ и ставаше тъмно, защото иначе нямаше да разберем кога свършваше един ден и започваше следващият. Бях написал 240 страници и краят на книгата вече се виждаше. Оставаше ми леко пътуване в гладки води. А после ръкописът щеше да замине при Хакмът с маршова песен и тогава щеше да започне агонията.
Някъде по това време двамата с Камила отидохме на остров Терминал. Беше остров, издигнат от човешка ръка — тясно парче земя, което сочеше като показалец към Каталина. Пръст, консервни фабрики и миризма на риба, кафяви къщи, пълни с японски деца, плажове от бял пясък с широки, черни крайбрежни алеи покрай тях и импровизирани футболни игрища на улиците, по които ритаха япончетата. Тя беше раздразнителна, в последно време беше пила твърде много и очите й бяха станали като на стара жена — бистри и тревожни, очи на птица. Спряхме колата на широката улица и изминахме пеша стоте метра до плажа. На ръба на водата имаше скали — назъбени камъни, гъмжащи от раци. На раците не им беше лесно, защото ги преследваха чайките, които пищяха, хващаха ги с ноктите си и се биеха помежду си. Седнахме на пясъка и ги загледахме, а Камила каза, че чайките са красиви.
— Мразя чайки — отвърнах.
— Ти мразиш всичко — каза тя.
— Виж ги само — посочих. — Защо закачат горките раци? Раците не са им направили нищо. Тогава защо ги измъчват така?
— Раци — каза Камила. — Ъх, че гадно.
— Мразя чайки — повторих. — Ядат всичко. Колкото по умряло, толкова по-добре.
— Затвори си устата поне веднъж, за Бога. Защо трябва да разваляш всичко? Изобщо не ме интересува какво ядат.
Япончетата си бяха устроили голям футболен мач на улицата. Всички бяха малки деца, под дванайсет години. Едно от тях подаваше доста умело. Обърнах гръб на морето и се загледах в играта им. Момчето, което можеше да подава, запрати поредния точен пас право в ръцете на съотборника си. Стана ми интересно и се изправих, за да ги виждам по-добре.
— Гледай морето — обади се Камила. — Предполага се, че трябва да съзерцаваш красивите неща, нали си писател.
— Видях един красив пас — обясних.
Устната й вече не беше подута, но петното на окото й все още не се беше разнесло.
— Преди постоянно идвах тук — каза тя. — Почти всяка вечер.
— С другия писател, нали? — отвърнах. — Със страхотния писател, гения Сами.
— На него му харесваше тук.
— Той наистина е велик писател. Беше направил истински шедьовър с лявото ти око.
— Поне не дрънка постоянно като теб. Знае кога да замълчи.
— Защото е тъп.
Назряваше скандал. Реших да го избегна. Станах и отидох при децата на улицата. Тя ме попита какво правя.
— Ще поиграя с тях — отвърнах.
— С тях? — ядоса се тя. — С тези джапанки?
Аз поех през пясъка.
— Забрави ли какво стана онази вечер? — подвикна тя.
Обърнах се.
— Какво?
— Не си ли спомняш как се прибра пеш?
— Няма проблеми — отвърнах. — С автобуса е по-безопасно, отколкото с твоята кола.
Децата не ме пуснаха да играя, защото отборите бяха по равно, но ми позволиха да се правя на съдия. После отборът на момчето, което можеше да подава, излезе толкова напред в резултата, че трябваше да направят някакви смени, и аз започнах да играя в другия отбор. Всички в нашия отбор искаха да играят на поста на плеймейкър, така че настана голямо объркване. Накрая ме сложиха в средата, което беше много тъпо, защото така никога нямаше да получавам пасове. После обаче капитанът на нашия отбор ме попита дали и аз мога да подавам и ми даде шанс да се пробвам като втори плеймейкър. Аз подадох както трябва и след това играта вече стана интересна. Камила си тръгна почти веднага. Играхме до тъмно и ни победиха, но с малка разлика. Хванах си автобуса обратно до Лос Анджелис.
Нямаше смисъл да си обещавам, че повече няма да се срещам с нея. Не знаех какво ще стане дори на следващия ден. Два дни след като ме беше изоставила на остров Терминал, ходих на кино. Когато се прибрах и слязох по старото стълбище към стаята си, минаваше полунощ. Вратата беше заключена, отвътре. Завъртях бравата и тя ми подвикна:
— Минутка! Аз съм, Артуро.
Минутата продължи доста дълго — около пет пъти повече, отколкото трябва. Чувах как шумоли нещо из стаята. Вратата на гардероба шумно се затръшна, а прозорецът се отвори. Пак опитах бравата. Накрая тя отвори вратата и застана на прага, останала без дъх, а гърдите й се вдигаха и спускаха учестено. Очите й бяха като черни пламъчета, бузите й бяха поруменели и сякаш я изпълваше дива радост. Спрях, стреснат от тази промяна, от внезапното отваряне и затваряне на миглите й, от бързата влажна усмивка, от зъбите й, блеснали от слюнка.
— Какво става тук? — попитах.
Тя ме прегърна бурно. Целуна ме със страст, за която бях сигурен, че не е искрена. Спря ме с изблик на привързаност. Криеше нещо от мен — задържаше ме вън от собствената ми стая толкова дълго, колкото можеше. Надникнах над рамото й. Видях леглото и вдлъбнатината от нечия глава върху възглавницата. Палтото й беше метнато на стола, а по тоалетната масичка бяха разпръснати гребенчета и шноли. Всичко това беше както трябва. Но това, което не беше както трябва, бяха двете малки червени постелки до леглото. Те бяха разместени — бях сигурен в това, защото обичах да стоят на точно определено място, така че да стъпвам върху тях, когато ставам сутринта.
Свалих ръцете й от раменете си и погледнах към вратата на гардероба. Тя изведнъж започна да диша тежко и развълнувано, отстъпи назад, спря пред гардероба и разпери ръце, за да го предпази.
— Не го отваряй, Артуро! — каза умоляващо. — Моля те!
— Какво става тук, по дяволите? — попитах.
Тя потрепери. Облиза устни и преглътна, очите й се напълниха със сълзи и тя започна да се смее и да плаче едновременно.
— Някой ден ще ти кажа — отвърна. — Но моля те, не го отваряй сега, Артуро. Не бива. О, не бива! Моля те!
— Кой е вътре?
— Никой! — почти извика тя. — Вътре няма никого. Не е това, Артуро. Никой не е влизал там. Но моля те! Не го отваряй сега. Моля те!
Тя отново се приближи към мен, почти крадешком, разтворила ръце за прегръдка, която трябваше да предпази и гардероба от мен. Разтвори устни и ме целуна с особена страст, със сластна студенина, с лакомо безразличие. Това не ми хареса. Някаква част от нея предаваше друга част, но не можех да разбера коя. Седнах на леглото и я загледах, докато стоеше между мен и вратата на гардероба. С всички сили се опитваше да прикрие някакво цинично въодушевление. Беше като човек, който се опитва да не покаже, че е пиян, но въодушевлението си личеше, беше невъзможно да се скрие.
— Ти си пияна, Камила. Не бива да пиеш толкова.
Готовността, с която веднага призна, че е пияна, автоматично ме накара да се усъмня в това. Стоеше и кимаше с глава като разглезено дете, лукаво си признаваше всичко, цупеше устни и не вдигаше очи от пода. Станах и я целунах. Наистина изглеждаше пияна, но не беше пияна от уиски или някакъв друг алкохол, защото дъхът й беше сладък. Дръпнах я на леглото до себе си. В очите й пробягваха нови и нови възторжени вълни, а ръцете и пръстите й страстно търсеха гърлото ми. Тя мъркаше в косата ми, притиснала устни към главата ми.
— Защо не си той — прошепна тя.
После изведнъж се разкрещя с всички сили, така че писъкът й се заби като нокти в стените на стаята:
— Защо не си той?! Господи, защо не си той?
Започна да ме бие с юмруци, с леви и десни по главата, като пищеше и дращеше срещу немилостивата съдба, която беше отредила да не съм нейният Сами. Сграбчих я за китките и й извиках да млъкне. Хванах ръцете й и притиснах длан към устата й. Тя ме погледна с разширени, изпъкнали очи, като се бореше да си поеме въздух.
— Няма да те пусна, докато не обещаеш да мълчиш — казах.
Камила кимна и аз я пуснах. Отидох до вратата и се ослушах за стъпки. Тя лежеше по очи на леглото и плачеше. Доближих се на пръсти до вратата на гардероба. Инстинктите й за самосъхранение я предупредиха навреме. Тя се завъртя на леглото — лицето й беше подпухнало от сълзите, а очите й приличаха на смачкани гроздове.
— Ако отвориш тази врата, ще се разкрещя — предупреди ме тя. — Ще пищя, без да спирам.
Не исках да прави това. Свих рамене. Тя отново се просна на леглото и се разрида. След малко щеше да й мине и тогава можех да я пратя да си върви. Но не стана така. Мина половин час, а тя продължаваше да плаче. Наведох се над нея и я погалих по косата.
— Какво искаш, Камила?
— Него — отвърна тя. — Искам да отида да го видя.
— Тази нощ? — попитах. — За Бога, дотам са двеста километра.
Нямало значение, дори да са хиляда километра или един милион — искала да го види тази нощ. Казах й да ходи да го гледа, колкото иска; това си е нейна работа; има си кола; ще стигне за пет часа.
— Искам да дойдеш с мен — изхлипа тя. — Той не ме харесва. Но харесва теб.
— Никъде няма да ходя — отвърнах. — Аз си лягам.
Започна да ме умолява. Падна на колене пред мен, стисна ме за краката и вдигна очи към моите. Обичала го толкова много — велик писател като мен със сигурност щял да разбере какво означава да обичаш така; щял да разбере защо не може да отиде сама; и тя докосна удареното си око. Сами нямало да я прогони, ако аз отида с нея. Щял да бъде благодарен, че е довела и мен, и двамата с него сме можели да разговаряме, защото имало толкова много, което да му покажа за писането, той щял да ми бъде благодарен и щял да бъде благодарен и на нея. Сведох очи към нея, стиснах зъби и се опитах да устоя на аргументите й; но след като постави нещата по такъв начин, нямаше как да успея с това, и когато се съгласих да отида с нея, вече и аз плачех. Помогнах й да стане, избърсах очите й, махнах кичурите коса от лицето й и се почувствах отговорен за нея. Качихме се на пръсти по стълбите и минахме през фоайето, за да излезем на улицата, където беше паркирала колата си.
Поехме на юг-югоизток, като се редувахме на волана. Призори стигнахме до сива пустош, където растяха само кактуси, пелин и дървото на Джошуа; пустиня, където дори пясъкът беше оскъден, а цялата обширна равнина беше покрита с остри скали и нашарена с гърбави хълмове. После слязохме от магистралата и поехме по рядко използван селски път, задръстен с обли камъни. Пътят се издигаше и спускаше в ритъма на безжизнените хълмове. Денят вече беше дошъл, когато стигнахме до един район, нашарен от стръмни каньони — на четирийсет километра във вътрешността на пустинята Мохаве. Там, в ниското, живееше Сами — Камила ми показа една ниска кирпичена колиба в котловината между три стръмни хълма. Колибата беше на самия край на пясъчната пустиня. На изток от нея равнината се простираше до хоризонта.
И двамата бяхме изтощени; чувствахме се като пребити от подскачането на форда. В този час беше много студено. Наложи се да паркираме на двеста метра от къщата и да се приближим пеша до вратата по една камениста пътека. Аз вървях отпред. На вратата спрях. Чувах как някой тежко хърка вътре. Камила остана назад, скръстила ръце, за да се предпази от щипещия студ. Почуках и някой изръмжа в отговор. Почуках пак и чух гласа на Сами:
— Ако си ти, циганка дребна, ще ти избия зъбите с ритници.
Той отвори вратата и аз видях лице, стиснато от упоритите нокти на съня, със сиви, замаяни очи и коса, разбъркана на челото.
— Здрасти, Сами.
— А, ти ли си — каза той. — Помислих си, че е тя.
— Тя също е тук — отвърнах.
— Кажи й да си бие камшика. Не искам да я виждам.
Камила беше отстъпила до стената на колибата. Обърнах се към нея и видях, че се усмихва, за да прикрие неудобството си. И на тримата ни беше много студено и тракахме със зъби. Сами отвори вратата по-широко:
— Ти можеш да влезеш. Тя — не.
Влязох вътре. Беше тъмно почти като в рог, миришеше на старо бельо и съня на болно тяло. От една цепнатина на прозореца, покрит със зебло, проникваше бледа светлина. Преди да успея да го спра, Сами вече беше залостил вратата.
Той беше по наполеонки. Подът беше от пръст — суха, песъчлива и студена. Той дръпна зеблото от прозореца и в стаята нахлу светлината на зората. Беше толкова студено, че около устата ни се кълбеше пара.
— Пусни я да влезе, Сами — казах. — Какво толкова.
— Тази кучка не — отвърна той.
Стоеше по наполеонки, а на коленете и лактите му имаше петна от мръсотия. Беше висок, кльощав, като жив труп, почернял почти като негър. Отиде до един мангал с въглища и се зае да пали огън. Когато заговори отново, гласът му се беше променил и говореше меко.
— Миналата седмица написах още един разказ — каза. — Мисля, че този път е добър. Бих искал да го прочетеш.
— Разбира се — отвърнах. — И все пак, Сами. Тя ми е приятелка.
— Пфу — каза той. — Няма смисъл от нея. Луда за връзване. Само проблеми ще си имаш с нея.
— Нищо де, пусни я. Навън е студено.
Той отвори вратата и се подаде навън:
— Ей, ти!
Чух как момичето хлипа и се опитва да се овладее.
— Да, Сами?
— Не стой отвън като глупачка — каза той. — Ще влизаш ли, или не?
Тя влезе като изплашена сърна, а той се върна до мангала.
— Не ти ли казах, че не искам повече да идваш тук?
— Аз го доведох — отвърна тя. — Артуро. Той искаше да си поговорите за писането. Нали, Артуро?
— Точно така.
Не можех да я позная. Цялата й сила и слава сякаш беше изтекла като кръв от вените й. Стоеше встрани, сама, без дух и воля, с отпуснати рамене и глава, която сякаш беше твърде тежка за шията й.
Сами се обърна към нея:
— Ти. Донеси дърва.
— Аз ще отида — намесих се.
— Тя да отиде — каза той. — Тя знае къде са дървата.
Наблюдавах как се измъква навън. След малко се върна, натоварена с дърва. Изсипа ги в един сандък до мангала и безмълвно започна да подхранва огъня, като му подаваше пръчка след пръчка. Сами седна на един сандък в другия край на стаята, за да си обуе чорапите. Не спираше да говори за разказите си — безкраен поток от дрънканици. Камила отчаяно стоеше до мангала.
— Ти — каза той. — Направи кафе.
Камила се подчини и ни поднесе кафе в метални канчета. Сами, освежен от съня, беше изпълнен с въодушевление и любопитство. Седяхме близо до огъня, а аз бях уморен и сънлив и пламъците си играеха с натежалите ми клепачи. Зад нас, около нас, Камила не се спираше. Измете колибата, оправи леглото, изми чиниите, прибра захвърлените дрехи и не спря да шета. Колкото повече говореше Сами, толкова по-сърдечен и фамилиарен ставаше. Интересуваше се повече от финансовата страна на писателската професия, отколкото от самото писане. Колко плаща това списание, колко плаща онова списание и прочие; освен това беше убеден, че разказите се продават само с връзки. Човек трябваше да има братовчед, брат или нещо подобно в някоя редакция, за да приемат някой от разказите му. Нямаше смисъл да го разубеждавам и аз не се опитах, защото осъзнавах, че трябва да си намери някакво обяснение на факта, че просто не може да пише добре.
Камила ни приготви закуска и ние се нахранихме от чинии, които държахме в скута си. Закуската се състоеше от пържен качамак, бекон и яйца. Сами ядеше с особения енергичен апетит на болните хора. След това Камила събра тенекиените чинии и ги изми. После и тя закуси, седнала в далечния ъгъл — не издаваше нито звук, освен потракването на вилицата по металната чиния. Сами не спря да говори през цялата дълга сутрин. Всъщност нямаше никаква нужда от съвети за писането. Смътно си спомням, че през мъглата на съня чувах как всъщност той ми казва как трябва и как не трябва да се правят нещата. Но аз бях твърде уморен. Помолих да ме извини. Той ме изведе навън, в една палмова горичка. Въздухът вече беше топъл, а слънцето беше високо в небето. Легнах в хамака и заспах, а последното нещо, което си спомням, беше как Камила се е надвесила над една вана, пълна с тъмна вода, и пере няколко чифта гащи и ризи.
Тя ме събуди след шест часа, за да ми каже, че е станало два следобед и трябва да тръгваме обратно. Беше на работа в „Бюфет Колумбия“ от седем. Попитах я дали е спала. Тя отрицателно поклати глава. Лицето й беше като ръкопис, по който се четяха тъга и изтощение. Слязох от хамака и се изправих в горещия въздух на пустинята. Дрехите ми бяха подгизнали от пот, но се чувствах отпочинал и освежен.
— Къде е геният? — попитах.
Тя кимна към колибата. Отидох до вратата, като по пътя се промуших под един дълъг простор, натежал от множество чисти, вече сухи дрехи.
— Ти ли изпра всичко това? — попитах.
— Беше забавно — усмихна се тя.
От колибата се чуваше силно хъркане. Надникнах вътре. Сами лежеше на нара, гол до кръста, с отворена уста, разперени ръце и крака. Отдалечих се на пръсти оттам.
— Сега е нашият шанс — казах. — Да тръгваме.
Камила влезе в колибата и тихо се приближи до Сами. Гледах от прага как се навежда над него, как изучава лицето и тялото му. После се наведе още и лицето й се доближи до неговото, все едно се канеше да го целуне. Но точно в този момент той се събуди и очите им се срещнаха.
— Изчезвай — каза той.
Тя се обърна и излезе. По пътя обратно до Лос Анджелис никой от нас не каза нито дума. Дори когато ме остави пред хотел „Алта Лома“, дори тогава не проговорихме, но тя ми се усмихна за благодарност, а аз се усмихнах от съчувствие, и после тя си тръгна. Вече беше тъмно и розовото петно на залеза гаснеше над западния хоризонт. Слязох до стаята си, прозинах се и се хвърлих на леглото. Докато лежах там, изведнъж си спомних за гардероба. Станах и отворих вратата. Всичко вътре изглеждаше както трябва, костюмите ми висяха от закачалките, куфарите ми бяха подредени на най-горния рафт. Но вътре нямаше крушка. Запалих клечка кибрит и огледах пода. В ъгъла забелязах една изгоряла клечка кибрит и известно количество от някакво кафяво вещество, което приличаше на едро смляно кафе. Притиснах пръст към него и го близнах с език. Веднага познах какво е: марихуана. Бях сигурен в това, защото веднъж Бени Коен ми беше показал марихуана, за да ме предупреди да не се доближавам до нея. Ето защо беше стояла вътре. Човек трябваше да застане във въздухонепроницаема стая, за да пуши марихуана. Това обясняваше и защо са преместени двете постелки: беше ги използвала, за да закрие цепнатината под вратата на гардероба.
Камила пушеше марихуана. Подуших въздуха в гардероба, притиснах носа си към дрехите, които висяха там. Миришеше на изгоряла царевична коса. Камила пушеше марихуана.
Не че беше моя работа, но все пак това беше Камила; беше ме измамила и се беше подиграла с мен, и обичаше друг, но все пак беше толкова красива и аз имах толкова голяма нужда от нея, така че реших да стане моя работа. В единайсет на същата вечер я чаках в колата й.
— Значи пушиш марихуана — казах аз.
— От време на време — отвърна тя. — Когато съм уморена.
— Ще престанеш — казах аз.
— Не съм пристрастена — оправда се тя.
— Въпреки това престани.
Тя сви рамене.
— Не ми пречи.
— Закълни ми се, че ще спреш.
Тя се прекръсти.
— Заклевам се. Да умра, ако лъжа.
Но в този момент говореше на Артуро, а не на Сами. Знаех, че няма да спази обещанието си. Тя запали колата и подкара по Бродуей до Осма улица, а после зави на юг към авеню Сентрал.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— Почакай и ще видиш.
Влязохме в чернокожите квартали на Лос Анджелис — авеню Сентрал с нощните клубове, изоставените апартаменти и полуразрушените офиси, самотната улица на негърската бедност и нощния живот на белите. Спряхме под навеса на едно нощно заведеше, което се казваше „Клуб Куба“. Камила познаваше портиера — гигант в синя униформа със златни копчета.
— По работа — обясни тя.
Той се ухили, махна на някой да заеме мястото му и скочи на бронята на колата. Направи го по навик, без да се замисля, все едно вече го беше правил преди.
Камила зави зад ъгъла и продължи по още две улици, докато не стигнахме до една алея. Зави в нея, изгаси фаровете и внимателно вкара колата в мрака. Стигнахме до края на алеята и тя загаси мотора. Там едрият негър скочи от бронята, запали фенерче и ни махна да го последваме.
— Може ли да попитам какво точно правим, по дяволите? — обадих се аз.
Влязохме през една врата. Негърът вървеше отпред. Държеше Камила за ръката, а тя държеше мен. Минахме по един дълъг коридор. Подът беше гол, покрит с паркет. Ехото от стъпките ни се носеше по горните етажи като шума от ято подплашени птици. Изкачихме се по три стълбища и продължихме по друг коридор. В края му имаше врата. Негърът я отвори. Вътре цареше пълен мрак. Влязохме. В стаята вонеше на дим, който не се виждаше, но пареше на очите като белина. Димът ме задави и изпълни ноздрите ми. Започнах да се боря да си поема дъх в тъмното. После негърът светна с фенерчето си.
Лъчът светлина обиколи малката стая. Навсякъде се виждаха тела на чернокожи мъже и жени, може би общо десетина, които лежаха по пода и на едно легло, съставено само от матрак и пружини. Виждах очите им — разширени, сиви, подобни на мекотели в лъча от фенерчето. Постепенно свикнах с дима и започнах да различавам навсякъде около себе си малки червени точки светлина, защото всички до един пушеха марихуана тихо в мрака; вонята прониза дробовете ми. Едрият негър разчисти леглото от хората, които го заемаха, като ги прехвърли на пода като чували, и си послужи с фенерчето, за да изрови нещо от една дупка в матрака. Беше кутия за тютюн „Принц Албърт“. Той отвори вратата и ние го последвахме обратно надолу по стълбите и през същия мрак до колата. Там той подаде кутията на Камила, а тя му даде два долара. Откарахме го обратно до работното му място на портиер и продължихме по авеню Сентрал до центъра на Лос Анджелис.
Не знаех какво да кажа. Отидохме с колата до нейния апартамент на улица Темпъл. Сградата беше болна — заразена и умираща под слънцето. В апартамента й имаше сгъваемо легло, радио и мръсни мебели със синя тапицерия. По килима на пода се виждаха трохи и кал, а в ъгъла, разперено като гол човек, лежеше филмово списание. Наоколо се виждаха евтини порцеланови кукли — сувенири от безвкусни нощи, прекарани в морски курорти. Имаше колело със спаднали гуми, което не беше използвано отдавна. В един ъгъл имаше въдица с оплетена корда и кукички, а срещу нея — прашна пушка. Под дивана имаше бейзболна бухалка, а сред възглавниците на фотьойла беше натъпкана библия. Леглото не беше сгънато, а чаршафите на него не бяха чисти. На едната стена имаше репродукция на „Синьото момче“ на Томас Гейнсбъро, а на другата — литография на индианец, вдигнал ръце към небето.
Влязох в кухнята, подуших мръсотията в умивалника и видях мазните тигани на печката. Отворих хладилника и видях вътре само една консерва кондензирано мляко и една бучка масло. Вратата му не се затваряше както трябва — някак си го очаквах. Погледнах в гардероба зад сгъваемото легло и видях много дрехи и много закачалки, но всички дрехи лежаха на пода, а закачалките бяха празни. Единственото изключение беше една абсурдна сламена шапка.
Ето къде живееше тя! Усещах въздуха, докосвах нещата й с пръстите си, вървях по пода с краката си. Беше точно както си го представях. Нейният дом. Можех да го позная и със завързани очи, защото миризмата й го владееше, а изгубеното й, напрегнато съществуване го изпълваше като част от някакъв безнадежден план. Апартамент на улица Темпъл, апартамент в Лос Анджелис. А всъщност тя принадлежеше на хълмовете, на пустините, на планините — и беше в състояние да съсипе всеки апартамент, всеки малък затвор като този. Точно така трябваше да бъде, така беше и във въображението ми, и в моите планове за нея. Това беше нейният дом, нейната руина, нейната съсипана мечта.
Тя свали палтото си и се хвърли на дивана. Видях как отчаяно се вторачи в мръсния килим. Седнах на неудобния фотьойл, запалих цигара и оставих очите си да се плъзгат по извивката на гърба и хълбоците й. Първо тъмният коридор на онзи хотел на авеню Сентрал със зловещия негър, черната стая и пушачите на марихуана, а сега и това момиче, влюбено в един мъж, който я мразеше. Всичко беше направено от една и съща материя — извратена, упоена, фасциниращо грозна. На улица Темпъл беше полунощ, а между нас имаше една кутия, пълна с марихуана. Камила лежеше на дивана, дългите й пръсти бяха отпуснати до килима — чакаше, безжизнена и уморена.
— Опитвал ли си? — попита ме тя.
— В никакъв случай — отвърнах.
— От един път нищо няма да ти стане.
— В никакъв случай.
Тя седна на дивана и потърси кутията с марихуана в чантата си. Извади цигарени хартийки. Изсипа марихуана в една от тях, сви цигара, облиза я, стисна двата края и ми я подаде. Взех я от ръката й, макар че повторих:
— В никакъв случай.
Тя сви друга цигара за себе си. После се изправи и затвори прозорците, здраво ги залости с резетата. Свали една завивка от леглото и я натъпка под вратата. Огледа се внимателно. Погледна и към мен. Усмихна се.
— При всеки човек ефектът е различен — обясни. — Може да ти стане тъжно и да се разплачеш.
— В никакъв случай — отвърнах.
Тя запали цигарата си и ми поднесе огънчето.
— Не бива да правя това — възразих.
— Поеми от дима — каза тя. — После го задръж. Колкото можеш. Докато не те заболи. Чак тогава го изпусни.
— Лоша работа — казах аз.
Поех от дима. Задържах го. Задържах го дълго, докато не ме заболя. Чак тогава го изпуснах. Камила се отпусна на дивана и направи същото.
— Понякога трябват по две цигари — каза.
— Нищо няма да ми стане — уверих я аз.
Изпушихме цигарите, докато не започнаха да парят на пръстите ни. После аз свих още две. По средата на втората започнах да го усещам — чувството, че се носиш над земята, възторгът от това, че си победил пространството, невероятното чувство за сила и власт. Засмях се и вдъхнах отново. Тя лежеше пред мен, а на лицето й отново беше изписана хладната сласт от предишната вечер, онази цинична страст. Но аз вече бях отвъд тази стая, отвъд границите на тялото си, и се носех в земя на ярки луни и примигващи звезди. Бях недосегаем. Не бях на себе си — бях друг човек, изпълнен с мрачно щастие и необяснима смелост. На масичката до мен имаше лампа — протегнах се, разгледах я и я пуснах на пода.
Тя се натроши на парчета. Разсмях се. Камила чу шума, видя какво съм направил и също се разсмя.
— Какво смешно има? — попитах.
Тя отново се разсмя. Станах, прекосих стаята и я прегърнах. Ръцете ми бяха ужасно силни и тя се задъха, когато усети силата и желанието ми.
Гледах как се изправя и си съблича дрехите, и си припомних далечното си земно минало, когато бях видял същото изражение на лицето й, същото покорство и страх, и си спомних една колиба и Сами, който й казваше да излезе и да донесе дърва. И стана така, както бях сигурен, че ще стане — рано или късно. Тя пропълзя в прегръдките ми и аз се разсмях на сълзите й.
И когато всичко свърши, когато сънят за полета към избухващите звезди изчезна и се върна плътта, която държеше кръвта ми в прозаичните си канали, когато се върнаха печалната мръсна стая, безсмисленият празен таван и умореният похабен свят, аз не изпитвах нищо друго, освен старото чувство за вина, за престъпление и наказание, за греха на разрушението. Седях до нея, а тя лежеше на дивана. Гледах килима. Видях парчетата стъкло от строшената лампа. И когато се изправих, за да прекося стаята, усетих болка — острата агония на плътта на краката ми, разкъсана от собствената ми тежест. Болеше със заслужена болка. Краката ми бяха порязани, когато си обух обувките и излязох от този апартамент, навън в яркото изумление на нощта. С накуцване поех обратно по дългия път към стаята си. И си мислех, че никога повече няма да видя Камила Лопес.