Джон Фанти
Питай прахта (15)

Петнайсета глава

Не я видях отново цяла седмица. Междувременно получих писмо от Сами, в което ми благодареше за поправките. Сами, истинската й любов. Освен това ми предлагаше и съвет: как върви с малката циганка? Тя не е лоша, никак не е лоша, особено когато угасиш лампите, но проблемът с теб, господин Бандини, е, че не знаеш как да се държиш с нея. Прекалено си мек с това момиче. Не разбираш мексиканките. Те не обичат да се отнасят с тях като с нормални човешки същества. Ако си мил с тях, те прегазват.

Продължих да работя по книгата, като от време на време спирах, за да препрочитам писмото му. Една вечер пак го четях, когато тя дойде. Беше около полунощ и тя влезе, без да почука.

— Здравей — каза тя.

— Здравей, глупачке — отвърнах.

— Работиш ли?

— На теб как ти изглежда? — казах.

— Нещо сърдиш ли се?

— Не — отвърнах. — Гадно ми е.

— От мен?

— Естествено — казах. — Виж се на какво приличаш.

Под якето беше с бяла престилка. Престилката беше изцапана на петна. Един от чорапите й се беше смъкнал, набръчкан на глезена. Лицето й беше уморено, с повехнало червило. Якето й беше мръсно и износено. Беше се покачила на евтини обувки с високи токчета.

— Толкова се мъчиш да се правиш на американка — продължих. — Защо го правиш? Виж се само.

Тя отиде до огледалото и сериозно се огледа.

— Уморена съм — отвърна. — Тази вечер имаше много работа.

— Всичко е заради обувките — продължих. — Трябва да носиш хуарачас, защото краката ти са свикнали с тях. И как си се нацапала само. Изглеждаш ужасно — като евтина имитация на американка. Приличаш на лека жена. Ако бях мексиканец, щях да ти откъсна главата. Ти си позор за народа си.

— А ти какъв си, че говориш така? — попита тя. — И аз съм американка, колкото теб. Че ти изобщо не си американец. Виж каква ти е кожата. Тъмен си дори за италианец. А очите ти са черни.

— Кафяви — поправих я.

— Хич не са. Черни са. Виж си косата. Черна.

— Кафява — повторих.

Тя свали палтото си, хвърли се на леглото ми и тикна цигара в устата си. Започна да рови за кибрит. До мен на бюрото имаше кибрит. Тя ме чакаше да й дам огънче.

— Да не си саката? — казах. — Вземи си го сама.

Тя си запали цигара и мълчаливо запуши, загледана в тавана, а димът се кълбеше от ноздрите й с тих гняв. Някъде отдалеч се чу полицейска сирена.

— За Сами ли си мислиш? — попитах.

— Може би.

— Няма нужда да седиш тук, за да си мислиш за него. Можеш да си тръгнеш по всяко време.

Тя ядно смачка цигарата си и произнесе следващите си думи така, сякаш правеше същото и с тях:

— Господи, колко си гаден. Сигурно си ужасно нещастен.

— Ти си луда.

Лежеше с кръстосани крака. Под ръба на бялата й престилка се виждаше горният край на навитите й чорапи и няколко сантиметра тъмна кожа. Косата й се беше разпиляла по възглавницата като разлято шише с мастило. Лежеше настрани и ме гледаше от възглавницата. Усмихна се. Вдигна ръка и ме повика с пръст.

— Ела тук, Артуро — каза топло.

Аз махнах с ръка.

— Благодаря, няма нужда. И тук ми е добре.

В продължение на пет минути тя ме наблюдаваше как гледам през прозореца. Можех да я докосна, да я прегърна; да, Артуро, трябваше само да станеш от този стол и да се протегнеш до нея, но между нас стояха онази нощ на плажа, сонетът на пода и любовната телеграма, и аз не можех да забравя за тях, защото бяха като кошмари, които изпълваха стаята ми.

— Страх ли те е? — попита тя.

— От теб? — изсмях се.

— Страх те е.

— Не е вярно.

Тя протегна ръце към мен и сякаш цялата се разтвори, но това ме накара само да се затворя още по-дълбоко в себе си, като отнеса нейния образ в този миг — толкова ласкава и топла.

— Виж — казах. — Зает съм. Виж това.

Потупах по листата на ръкописа, наредени до пишещата машина.

— Страх те е и още как.

— От какво?

— От мен.

— Да бе.

Настъпи кратко мълчание. После тя каза:

— Значи ти има нещо.

— Какво?

— Сигурно си обратен.

Изправих се и застанах над нея.

— Това не е вярно — заявих.

Легнахме заедно. Тя насилваше нещата със своята насмешка, с целувката си, с твърдата извивка на устните си, с подигравателния си поглед, докато не се превърнах в дървена кукла и в мен не остана никакво друго чувство освен ужас и страх от нея, от прекомерната й хубост, защото тя беше толкова повече и по-естествено красива от мен. С нея сякаш не можех да позная дори себе си, защото тя беше всички онези тихи нощи с високите евкалиптови дървета, звездите над пустинята, земята и небето, и мъглата навън, а аз бях дошъл тук само за да стана най-обикновен писател, да изкарам пари, да стана известен и прочие глупости. Тя беше толкова по-чиста от мен, толкова по-честна, че се отвратих от себе си и не можех да я погледна в очите, и се опитах да потисна тръпката, която ми донесоха кафявите й ръце около врата ми и дългите й пръсти в косата ми. Не я целунах. Тя целуна мен, автора на „Кученцето се засмя“. После ме хвана за китката с двете си ръце. Притисна устни към дланта ми. Постави ръката ми на гърдите си, между тях. Обърна устни към лицето ми и зачака. И Артуро Бандини, великият писател с цветистото въображение, романтичният Артуро Бандини, зареден догоре с интелигентни фрази, не успя да каже нищо друго, освен едно „здравей“, слабо като котенце.

— Здравей? — повтори тя с въпросителна интонация.

— Здравей?

И се засмя:

— Е, как си?

Ех, този Артуро! Този изкусен майстор на думите!

— Супер — каза той.

И сега какво? Къде изчезнаха желанието и страстта? След малко тя щеше да си тръгне, те щяха да я изчакат и едва тогава да се върнат с пълна сила. Но Господи, Артуро! Нямаш право на това! Спомни си величествените си предци! Мери се с тях! Усетих търсещите й ръце и ги потърсих на свой ред, за да ги обезкуража, за да ги задържа от страст и страх. Тя отново ме целуна. Все едно целуваше студена шунка. Почувствах се безкрайно нещастен.

Тя ме отблъсна.

— Махай се — каза. — Остави ме на мира.

Отвращението, ужасът и унижението ме изгаряха и не исках да я пусна. Притиснах се към нея, притиснах студената си уста към нейната топлина и тя започна да се бори с мен, за да се откъсне, а аз лежах и я прегръщах, притиснал лице към рамото й, защото се срамувах да го покажа. Тогава усетих как презрението й се превръща в омраза и тя започна да се бори все по-силно, но с всяко усилие на черната й ярост желанието ми се покачваше и аз бях щастлив, ура за Артуро, радост и сила, сила чрез радост, замайващо чувство, щастливо самодоволство, дръзка самоувереност, че вече мога да я притежавам, ако пожелая. Но аз не я пожелах, защото вече бях задоволил любовта си. Любовта си към силата и радостта на Артуро Бандини. Пуснах я, свалих ръката си от устата й и скочих от леглото.

Тя остана седнала, в ъгълчето на устата й се виждаше бяла слюнка, беше стиснала зъби, дърпаше дългата си коса с ръце, лицето й беше разкривено от усилието да не се разкрещи, но дори да го направеше, това нямаше да има никакво значение, защото Артуро Бандини не беше обратен, на Артуро Бандини му нямаше абсолютно нищичко; ами, ами, това момче беше мъж за шестима, той беше усетил как страстта му се надига; какъв човек, какъв писател, какъв любовник; честен пред света, пред страстта си и пред думите.

Гледах как си оправя роклята и става, задъхана и изплашена, отива до огледалото и се оглежда, сякаш за да се увери, че е тя.

— Не ставаш за нищо — каза.

Седнах и започнах да си гриза ноктите.

— Мислех, че не си такъв — продължи тя. — Мразя грубостите.

Грубости — да бе. Какво значение имаше какво мисли тя? Най-важното беше доказано: можех да я имам, а какво си мислеше тя, нямаше никакво значение. Вече бях и нещо повече, освен велик писател; вече не се страхувах от нея; вече можех да я гледам в очите така, както един мъж трябва да гледа една жена. Тя си тръгна, без да каже и дума повече. Седях, обзет от радостно мечтание, в оргия от самодоволство и самоувереност: светът беше толкова голям, изпълнен с толкова много неща, които можех да имам. Ах, Лос Анджелис! Прахта и мъглата се стелят по самотните ти улици, но аз вече не съм самотен. Само почакайте, призраци от стаята ми, само почакайте, защото и това ще се случи — тази Камила може да си има онзи Сами от пустинята с евтините му разкази и отвратителния му стил, но почакайте, докато опита от мен, защото и това ще стане — тъй сигурно, както има Бог на небето.

 

 

Не си спомням. Може би мина една седмица, може би две. Бях сигурен, че ще се върне. Не я чаках. Живеех си живота. Написах няколко страници. Прочетох няколко книги. Бях спокоен: тя щеше да се върне. Щеше да стане през нощта. Никога не мислех за нея като за нещо, което се случва на дневна светлина. Бях я виждал много пъти, но никога през деня. Очаквах я така, както очаквах луната.

И тя дойде. Този път чух как по прозореца ми тракат камъчета. Отворих широко прозореца и я видях на склона на хълма, навлякла пуловер върху бялата си престилка. Устата й беше полуотворена, докато гледаше нагоре към мен.

— Какво правиш? — попита.

— Седя си.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Ти сърдиш ли ми се?

Тя се засмя:

— Малко.

— Защо?

— Защото си лош.

Излязохме да се повозим с колата. Тя ме попита дали разбирам нещо от пистолети. Аз й казах, че не. Отидохме до едно стрелбище на главната улица. Тя стреляше перфектно. Познаваше собственика — някакво хлапе с кожено яке. Аз не улучих нищо, дори най-голямата мишена. Камила беше платила за стрелбището и се отврати от мен. Самата тя можеше да улучи десетката със затворени очи. Аз стрелях около петдесет пъти и не улучих нито веднъж. Тогава тя се опита да ми покаже как да държа пистолета.

Аз го дръпнах от нея, като безразсъдно размахвах дулото във всички посоки. Хлапето с коженото яке залегна под щанда.

— Внимавай бе! — изкрещя. — Къде гледаш?!

Отвращението й се превърна в унижение. Тя изрови една монета от петдесет цента от джоба, в който си събираше бакшишите.

— Пробвай пак — каза. — И този път гледай да улучиш, защото иначе няма да плащам.

Аз не носех никакви пари в себе си. Оставих пистолета на щанда и отказах да стрелям повече.

— Майната му — казах.

— Той е женчо, Тим — обясни тя на момчето. — Не може нищо друго, освен да пише стихове.

Тим очевидно признаваше само хора, които могат да боравят с огнестрелно оръжие. Погледна ме с отвращение, но не каза нищо. Тогава аз взех една пушка уинчестър, прицелих се и започнах да гърмя. Целех се в голямата мишена, на двайсет метра разстояние и на един метър над земята, но не изглеждаше да улучвам нещо. Предполагаше се, че когато я улучиш, се чува звуков сигнал. Не се чуваше нищичко. Изпразних целия пълнител, ноздрите ми се напълниха с острата миризма на барут и аз се намръщих. Тим и Камила се посмяха на женчото. На тротоара вече се беше събрала тълпа от зяпачи. Всички споделяха отвращението на Камила, защото беше заразно, и аз също го усетих. Тя се обърна, видя хората и се изчерви. Срамуваше се от мен, беше раздразнена и ужасена. Прошепна ми с крайчеца на устата, че трябва да си тръгваме. Проби си път през тълпата, като вървеше бързо на два метра пред мен. Аз лениво я последвах. Ха-ха: какво ми пукаше, че не мога да стрелям с пистолет? Какво ми пукаше, че онези тъпи мутри ми се присмиваха и че тя ми се присмиваше? Кой от тях, от тези свине, от тези дебели глупаци от главната улица, беше в състояние да сътвори разказ като „Изгубените хълмове“? Никой! По дяволите тяхното презрение!

Колата беше паркирана пред едно кафене. Когато стигнах до нея, Камила вече беше запалила двигателя. Качих се, но тя не изчака да седна. Ухили се, хвърли ми един бърз злобен поглед и отпусна съединителя. Инерцията ме метна първо към седалката, а после към предното стъкло. Бяхме между две други коли. Камила се блъсна първо в едната, а после и в другата — нейният начин да ми каже какъв глупак съм бил. Когато най-сетне се отделихме от бордюра и излязохме на улицата, въздъхнах и се облегнах.

— Слава Богу, че направи това.

— Престани! — каза тя.

— Виж — казах. — Ако толкова се ядосваш, защо не спреш? Мога да се прибера и пеша.

Тя веднага натисна газта. Профучахме по улиците в центъра. Аз седях и мислех дали не мога да скоча някъде. После стигнахме до едно място, където имаше по-малко коли. Бяхме на пет километра от Бънкър Хил, в източната част на града, сред фабрики и пивоварни. Тя забави колата и отби до бордюра. Край нас се точеше ниска черна ограда. Зад нея се виждаха огромни камари стоманени тръби.

— Защо спря? — попитах.

— Нали искаше да ходиш пеша? — каза тя. — Слизай и ходи пеша.

— Сега пак ми се вози.

— Слизай — нареди тя. — Сериозно. Никога не съм виждала човек, който да стреля толкова лошо! Давай, слизай от колата!

Извадих си цигарите и предложих една на нея.

— Хайде да поговорим — казах.

Тя перна цигарите от ръката ми, така че пакетът падна на пода, и ме изгледа яростно:

— Мразя те! Господи, колко те мразя!

Наведох се да си вдигна цигарите, а пустата индустриална зона трепереше от омразата й. Напълно я разбирах. Всъщност тя не мразеше Артуро Бандини, съвсем не. Изпитваше омраза към факта, че той не се вписва в нейните стандарти. Искаше й се да го обича, но не можеше. Искаше той да бъде като Сами: мълчалив, мрачен, добър стрелец, добър барман, който я приема като сервитьорка и нищо повече. Слязох от колата с широка усмивка, защото знаех, че от това ще я заболи.

— Лека нощ — казах. — Нощта е чудесна. Нямам нищо против да повървя пеш.

— Ще се моля да не стигнеш — отвърна тя. — Да те намерят убит в канавката на сутринта.

— Ще видя какво мога да направя — казах.

Докато потегляше, чух как изхлипа — как от гърлото й се отрони болезнен стон. Едно нещо беше сигурно: Артуро Бандини не беше достоен за Камила Лопес.