Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

3

Като си починаха два дни и стегнаха дървената ограда на двора, Янко впрегна каручката и слезе в лесничейството да си вземе дрехите и войнишкото сандъче с някои вещи — единственото му богатство на тоя свят.

Той влезе в града с тъга и със смут в душата. От една страна, още тъжеше за бившата си разсилническа служба и си казваше, че от нея не ще намери по-добра, а от друга страна, планината стоеше в ума му и като че сегашният живот започваше да му харесва. Караше коня и разсъждаваше:

— Ето, имаме и каручка. Впрегнеш кончето и отидеш на мините за това, за онова или слезеш в града като чифликчия. Храната ти хубава и осигурена, въздухът здрав. На, аз се чувствам силен като мечка, макар че кокалите ме болят от тия пусти обиколки и вечер лягам като пън в леглото. А бай Вълко не е лош. Само че очите му всичко виждат и все те дебне къде ходиш и какво вършиш. С нищо не можеш да го излъжеш, пък и, право да си кажа, сърце не ми дава да го лъжа. И да ме набие, когато съм виновен, няма да му се разсърдя. Хич не го мразя вече. Е, че какво пък ми харесва тоя живот там?

Той погледна ботушите си. Не бяха лъснати както по-рано и дори бяха кални, а върховете им отрити. И бричът му нямаше ръб. Не беше се бръснал два дена. Извади огледалце и се огледа. Кожата му бе загрубяла, ала изразът на лицето беше спокоен и твърд. Янко се разглежда дълго време и сам не знаеше доволен ли е, не е ли доволен.

— Аз ще те отуча от тая стражарска суетност — беше му казал Вълко един ден, когато го свари да разглежда носа си в огледалото. — Какво се оглеждаш като жена и какво се лъскаш като кавалерист.

Щом стигна лесничейството, Янко подкара бързо кончето и колата притрополя в двора. Посрещна го старият горски милиционер Петко Кютука и започна да му се присмива:

— Е, Янко, синче глезено, как я караш в тия пущинаци? Престъргва ли те стомахът?

Янко го изгледа и мълчаливо сне юздата на коня.

— Думай де! — каза Кютука и се взря в лицето му, учуден от твърдия израз на сините му очи.

Янко пак не отговори и Кютука добави:

— Дали пък от глад нямаш силица да хортуваш?

— Слушай, Кютук — рече Янко и метна юздата през рамо. — Ако дойдеш някой ден да видиш как сме се наредили, какво сме направили от дома и какво ядем, лигите ти ще потекат като на пеленаче.

— Тъй ли? Ох, на дяда! С тия очи да го видя, няма да повярвам. Какво сте направили? Ряпа сте посели — рече Кютука, но по лицето му се появи смут. Беше учуден от новия израз на Янко, както и от тона му. Младото милиционерче вървеше много самоуверено и изглеждаше възмъжало.

Янко си взе сандъчето, сложи го в колата, назоби Алчо и отиде да се представи на лесничея. Когато излизаше от кабинета, лицето му грееше от гордост. Лесничеят му беше дал нова карабина с цяла торба патрони. Той ги сложи в каруцата, метна отгоре им конския чул и важно отиде да се почерпи в близката кръчма и да купи малко ракия за Вълко. На тръгване каза на стария горски милиционер, който изпълняваше службата на файтонджия в лесничейството:

— Кютук, ти скоро ще дойдеш горе и тогава пак ще приказваме. Да видим дали няма да ми завидиш.

— Остави питомното, да гониш дивото. На мене не ги приказвай. Двадесет години съм скитал из тия гори и знам как може да се живее там. Стомахът ми е паднал от ходене.

Янко гордо замълча, метна се в каруцата и си тръгна, като шибаше кончето по задницата. Колата дрънчеше из дългата улица, а той продължаваше да мисли кой живот е по-добър — дали тоя в града или оня в планината. Градът му изглеждаше твърде познат и като че му бе омръзнал, а хората — глупави и скучни, докато планината и новият му дом го привличаха.

Денят беше студен и безслънчев. Високи облаци покриваха със сива пелена небето и под тях стояха червените, неподвижни гори, като позлата от старо злато, тук-там изпъстрена от зелените петна на елите и от лимоненожълтите листа на липите. Янко остави кончето да върви полека из нагорнището, където се чернееха мините. Какъв тежък труд беше трудът на въглекопачите! И колко малко получаваха те по-рано от собствениците на мините! Сравнен с техния живот, неговият беше непрекъснато удоволствие. Той можеше да спести нещо от заплатата си. Храната, благодарение на Вълко, излизаше и евтина, и хубава, а Гюра се грижеше за него като за брат. Животът му не беше лишен и от удоволствие. Всяка пролет из планината скитаха туристи и кой знае дали Горският дом, сега обзаведен и приветлив, нямаше да привлича повече туристи, отколкото далечната, занемарена туристическа хижа, в която те рядко се отбиваха.

Янко беше се замислил и не забеляза кога достигна големия завой под предела. Нещо изтрополя под шосето. Алчо изпръхтя и се спря като закован.

Върху бялото платно на шосето се появиха три големи, сиво-кафяви животни. Едното от тях беше най-голямо. Върху гордо вдигнатата му глава се извишаваха като венец грамадни, разклонени рога. Другите две, които вървяха напред, имаха продълговати глави с дълги уши и черни, влажни очи. Животните се спряха за миг, погледнаха каручката и с един скок прекосиха шосето. Жълтеникавите им задници се подхвърляха нагоре по гористия склон, а бързите им крака събаряха дребни камъни и пръст. Напред бягаха двете по-малки, а след тях тичаше по-едрото животно, метнало рогата си към гърба.

Янко извика възторжено. Никога не беше виждал елени и сега се развълнува от красотата на животните. Какви хубави очи имаха кошутите и как гордо гледаше еленът! И какви скокове правеха те, леки, бързи, сякаш се носеха от вихрушка! Ето значи какво ще пазят с Вълко! Тия елени… тия красиви животни…

Той продължаваше да гледа към гората, където бяха изчезнали елените. Душата му се изпълни с радост и задоволство, сякаш се връщаше от хубаво представление в театър. Елените продължаваха да стоят пред очите му и той почувства, че обиква службата си. Алчо пръхтеше и не бързаше да тръгне. Янко го шибна. Кончето изпъна шия и потегли.

Като пристигна вкъщи, той се развика отдалеч. На вратата се показаха двете момченца на Вълко, а Жар го залая весело. Хубаво дрънчеше колата по мекия горски път и пълнеше гората с приятни, пискливи звуци. Янко разказа на Вълко за елените. Сините му очи блестяха, а в гласа му личеше възторг.

Старият го погледна учудено, усмихна се под мустак и рече:

— Харесаха ти значи и видя какво пазиш. Браво! Ще стане ловец надзирател от теб. Пък аз мислех, че вечно ще тъжиш за лъснатите ботуши. Тъй де.