Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Емилиян Станев. Повест за една гора

Българска класика за деца №32

 

Илюстрации: Т. Шишмарев

Редактор: Корнелия Лозанова

Формат 16/56/84

Издателска къща „ПАН ’96“, 2005

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: Инвестпрес АД

ISBN: 954–657–547-X

Цена: 3,50 лв.

История

  1. — Добавяне

23

В своите обиколки към Солените извори Янко узна една тайна, която не посмя да съобщи на Вълко. Тая тайна се отнасяше за големия планински вълк.

Един ден, когато скиташе край изворите, откри следата на звера, отпечатана в черната, тинеста почва. Опита се да я проследи, ала тая работа се оказа много трудна, понеже не беше проследявал следи по гола земя и нямаше никаква опитност за това. Все пак обиколи цялата местност край Солените извори и намери останки от разкъсани сърни. Сивият вълк не бе оставил от жертвите си нищо освен козина. Това откритие толкова смути Янко, че когато се върна в дома, изглеждаше угнетен и потиснат. Неведнъж Вълко го беше разпитвал за вълка, винаги го съветваше да обикаля по-внимателно тия места и зорко да следи дали зверът няма да се появи. Янко гледаше безгрижно на тая работа и не вярваше, че вълкът отново ще се върне там, дето беше загубил другарите си. И той извършваше своите обиколки небрежно, радваше се на синчеца и на минзухарите, дремеше по припеците и често се изтягаше край някой разпенен поток, да слуша веселото гърголене на водите му, докато вълкът спокойно беше разкъсвал жертвите си.

Като се боеше от гнева и от укорите на Вълко, младият човек реши да действа самостоятелно. Той зачести обиколките си край Солените извори. Идваше сутрин много рано, идваше и привечер, когато смяташе, че сивият планинец се придвижва насам. Главната му задача беше да открие леговището на вълка. Сега Янко влагаше цялото си усърдие да проследява дирите. Вървеше по тях, докато можеше да ги различава, и отчаяно клюмваше глава, когато ги загубеше из влажната шума. Не остана пътечка, по която не беше минал, а колкото повече обхождаше местността, толкова повече откриваше потайни, непознати кътчета, всяко от които събуждаше надеждата му да срещне сивия вълк. Но освен губещата се ту тук, ту там следа той не откри нищо повече и нито веднъж не видя хищника.

Вечер все му се искаше да отвори дума за вълците и да поразпита Вълко за живота им. Би могъл да узнае нещо, от което по-правилно щеше да се насочи в работата. Но старият надзирател обикновено малко разговаряше.

— Изглеждаш оклюмал. Какво те мъчи? — попита го веднъж той.

— Поизстинал съм — излъга Янко.

— Вземи аспирин. В аптечката има една тубичка. Янко взе таблетка, макар че нямаше нужда да хаби аспирина, и тъй като искаше да затвърди лъжата си, нарочно си легна по-рано.

Вълко остана да разговаря в съседната стая с няколко бригадири, млади момчета, които обичаха да слушат ловджийски истории, и Янко чуваше неговия разказ — как уловил един вълк с капан. Той наостри уши и не изпусна нищо от разказа. Как не му идваше на ум да хване сивия по същия начин, с капан! Тая мисъл толкова му хареса, че тутакси започна да крои планове къде ще заложи капана. Но си спомни, че не разполага с никакъв капан, и това го изправи пред ново затруднение. Откъде можеше да намери такава вълча клюса и ако я намереше, как щеше да я донесе тук, без да даде обяснение на Вълко защо му е? А да съобщи цялата работа на своя началник, беше вече късно. Веднъж излъга, че вълкът не се е мярвал край Солените извори, трябваше да поддържа тая лъжа докрай, докато сам се разправи със сивия.

— Нима наистина съм такъв калпазанин? — питаше се Янко. — За какво ми плащат — нали да внимавам, да пазя дивеча. Ето на, бригадирите не получават нито един лев, а работят, като че трудът им не отива за държавата, а за самите тях. Трябва да се стегна и сам да свърша с тоя звяр! Иначе ще стана за присмех.

Янко започна да разбира, че в него са живи много от предишните му лоши навици. По цяла нощ мислеше ту за своя характер, ту за вълка и тревожно се обръщаше в леглото. Една сутрин стана много рано, едва ли не след полунощ, и без да се обади на Вълко, слезе в града. Към обед си дойде с тежък капан през рамо, привързан с дълга и дебела верига. Беше го намерил в лесничейството, захвърлен на тавана и забравен от всички.

Янко не отиде у дома, макар че беше гладен, и като се пазеше да не го забележи някой от бригадирите, прекоси през гората и скри капана в дола под Горския дом.

На другия ден той го заложи близо до Солените извори, на една пътечка, върху която личаха следите на вълка.

Иначе Янко бе весел и приказлив. Слизаше с каручката в града, вечер пееше песни край огньовете с бригадирите, а сутрин тръгваше по обиколка. С Вълко имаха обща задача — да хванат сърне, преди да е навършило пет-шест дни и преди да може да бяга. Те претърсваха потайните кътчета в младите гори, следяха бременните сърни и се връщаха в хижата весели и гладни. Дивечът беше започнал да напуща южните склонове и да се преселва в северните, където намираше хладина и спокойствие.