Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

16

За пръв път в своя живот Кольо присъстваше на подобен, така да се каже, истински лов. Той не се боеше от зверовете, макар че не беше въоръжен с нищо. Присъствието на Вълко бе достатъчно да се чувства спокоен и сигурен. Момчето беше слушало за него от татко си. Вълко го бе пленил с ловната си слава. И сега малкият го следваше по петите, стараейки се да не изостава назад и да не затруднява крачките на Янко, който вървеше зад тях. Така тримата преминаха дола и започнаха да се възкачват към поляната, където отзарана стояха дивите свини и вълците.

Малко наклонена и покрита със синкав сняг, поляната беше заобиколена с ниска гора, приведена от кита. Следите на идващите отгоре елени личаха съвсем ясно, както и тия на вълците и на дивите свини. Свините бяха дошли откъм дола и Вълко откри без усилия дирята на двете сърни, следващи свинското стадо. Обсадата бе започнала от полунощ и бе продължила до утрото. Глиганът и неговите другари бяха се отбранявали отлично, защото по снега нямаше нито едно кърваво петно. И самият Вълко бе учуден от тактиката на дивите свини, за която беше слушал от стари ловци. Нападнати от вълци, тия стадни животни заставаха наредени на колело, с обърнати към хищниците муцуни, като оставяха в кръга младите прасета. Техните глиги държаха вълците на почетно разстояние. Сърните схващаха с инстинкта си, че тая крепост от живи тела е единственото сигурно място, и за да се спасят от смърт, сдружаваха се със свините.

Вълко се насочи по следите на дивите свини, следван от Кольо и от помощника си. Тримата се движеха мълчаливо, оставяйки дълбока, синкава бразда. Денят беше тих, рохкавият сняг се къдреше под краката им, китът се изсипваше по гърбовете им като елмазни водопади и освободените от тежестта клони отскачаха нагоре.

Вълко беше заповядал да пазят гробна тишина и Кольо влагаше цялото си усърдие да стъпва леко. Янко държеше карабината готова и се оглеждаше. В очите му личеше любопитство и малко страх.

Преминаха през ниската гора и следвайки дирите на свинете, скоро се озоваха в дола. Сред омагьосаното мълчание на приведените клони тихичко бълбукаше водата. Следите се загубиха по водата.

— Нарочно са тръгнали по дола — с шепот каза Вълко. — Внимавайте дали не са се върнали.

Той се взираше в калното дъно, изпълнено с гнили листа.

Потокът ги отведе в една падина, двата бряга на която представляваха две полегати рътлини. Оттук започваше едрата вековна гора. В дъното на тоя огромен дол, потънал в мълчание и в сянка, се губеше черната лента на водата. Очевидно оттам започваше изворът. Грамадните буки безмълвно извишаваха високите си стъбла като колони на древен храм и в самото дъно на падината, на двеста-триста метра нагоре, тримата забелязаха някакви черни и малки животни. Те приличаха на кученца, които ръфат труп.

— Ето ги! — извика Кольо.

Вълко му направи знак да мълчи и момчето се дръпна зад него. И тримата, скрити зад дебелите стъбла, наблюдаваха зрелището. Вълко погледна през далекогледа.

Вълците разкъсваха трупа на една кошута. Следите на дивите свини се виждаха наблизо. Нямаше съмнение, че прогонената от поляната глутница беше устроила засада на това място и когато дивите свини са минали оттук, била е нападната кошутата, която се е отделила. Вълко потърси сивия вълк и го видя клекнал над трупа. Той се отличаваше от другарите си със сиво-жълтия цвят на косъма и с голямата си високочела глава.

— Да стреляме — прошепна Янко, който беше успял да се прицели в един от вълците.

— Свали пушката! — каза Вълко.

— Защо? Какво ще правим? — Очите на Янко блеснаха. Бузата му бе опряна в приклада на пушката. Притиснат до него, Кольо беше затаил дъх в очакване на изстрела.

— Не бързай… ще видим — процеди през зъби Вълко. Той свали далекогледа от очите си и остана замислен няколко секунди, без да откъсне погледа си от дъното на дола. После каза: — Стреляй високо, не във вълците. Ще се прицелиш в дърветата над тях, тъй че куршумът да удари в някое стъбло. Хайде!

Пукот изпълни дола и отекна из недрата на планината. Куршумът изсвири и всички чуха как шляпна и се заби в един бук, от чиито клони падна малко сняг. Преди ехото да подеме гърма, последва друг изстрел от маузеровата карабина на Вълко. И пак се чу глухият звук на попаднал в стъбло куршум. Вълците неохотно напуснаха своя пир и като се обръщаха често назад, с бавни скокове се отдалечиха нагоре по дола. Янко даде още три изстрела.

— Защо не стреляхме в тях? — попита той. — Щяхме да убием поне един.

Вълко не отговори, загледан към мястото, дето лежеше разкъсаната кошута.

— Мисля, че постъпихме най-правилно — замислено рече той. И добави: — Изпрати още един куршум към върха на рътлината, колкото може по-високо. — Янко гръмна и долът пак се изпълни с пукот. Ехото го поде.

— Сега ще се върнем в кантона — каза Вълко. Момчето го гледаше учудено и разочаровано. Като забеляза неговия поглед, Вълко го помилва по бузата: — Ти, Колинка, сигурно очакваше да ги избием? — рече той. — На такова разстояние мъчно може да се улучи целта. И да улучехме, щяхме да убием най-много един. Другите щяха да избягат. Тъй де. А сега, ако само не съм сбъркал, ще се разправим с всичките.

— Как? — попита момчето.

— С вълците никой не може да се разправи така, както отровата — отговори Вълко.

Когато се върнаха в кантона, беше вече обед. Слънцето бе огряло сечищата и бе пръснало мъглата долу из полето, където димяха селата. Снегът падаше от клоните и се изсипваше като сребърни стърготини, а от покрива на кантона капваше от време на време голяма блестяща капка.

По шосето се зададоха първите пътници миньори. Те изглеждаха черни като въглищата, които копаеха, с тъмни сенки край очите, с тежки торби и тояги в ръце. Бяха забелязали вълчите следи и уплашено говореха за глутницата. Вълко ги разпита за новини и ги успокои.