Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

26

Катерицата Кики живееше близо до шосето, в хралупата на един грамаден дъб. В тъмната кухина на дървото Кики беше си направила гнездо от мъх от мека сърцевина. През зимата в дъба имаше натрупан цял склад жълъди. Но щом се запролети, Кики напусна дървото и се пресели в едно старо вранешко гнездо. В него прекарваше топлите месеци на годината. Така да се каже, то й служеше за лятна къща.

Кики се отличаваше от другите катерички по червеникавата си козина, защото беше родена в южните склонове, по припечните места, над минната долина. Нямаше диво животно, което тя не познаваше. Горският заек я ненавиждаше, понеже Кики обичаше да плаши този късоглед скокльо, като изпляскваше силно с рунтавата си опашка над самата му глава. Елените и сърните бягаха, когато хрумнеше на Кики да точи зъбите си о един сърнешки рог, клекнала върху някой почернял пън в гората, а малките птички уплашено цвъртяха, когато я виждаха да се изкачва като стрела към върха на някое дърво. Кики обичаше да яде яйцата им, дори не се отказваше от голите им, безпомощни птиченца.

Всяка сутрин обикаляше край шосето и от своето дърво следеше какво става там. Минеше ли елен, лисица или друг дивеч, тя веднага известяваше това, като започваше да хлопа с опашка и да скача от клон на клон. Звучното дрънчене на каруците по пътя и гръмогласната песен на някой каруцар веселяха немирното сърце на Кики. На свой ред тя надаваше своето кункуркун-кур-р-р-р! и се хвърляше надолу с главата от някой висок клон, разперила зад себе си рунтавата си опашка като хвърчило.

Тая вечер Кики беше напуснала вранешкото гнездо доста късно, защото днес или по-точно тая сутрин беше слизала надолу из дъбовата гора да ближе възкиселичкия клей на дъбовите дървета. По това време от годината дъбовете изпущаха обилен сок и по техните напукани от излишък на сила стъбла се лепяха най-различни насекоми, дошли да вкусят от тоя опияняващ нектар. Като се наяде до насита с него, Кики сякаш побесня. С лудешки скокове тя се хвърля от дърво на дърво, от клон на клон, игра, хлопа с опашка, дори скочи във вира на един поток и се измокри като мишка. Тя беше пияна. Дъбовият клей замайваше главата й и я изпълваше с безумни желания.

Едва следобед тя се върна във вранешкото гнездо и веднага заспа. Когато се събуди, слънцето бе залязло. Кики скочи на един клон и започна да се глади и чисти. От днешната баня козината й беше мокра и сплъчкана, опашката й изглеждаше съвсем жалка. Като се изчисти и облиза, Кики остана на клона, сякаш размишляваше дали пак да отиде в дъбовата гора или да отложи това за утре. Споменът за възкиселичкия възбудителен клей не излизаше от ума й. Най-сетне тя реши да надникне към шосето и веднага се прехвърли на близкото дърво. Без да слиза на земята, от дърва на дърво, достигна шосето, зае своето любимо място и зачака. Ала шосето беше пусто. То се белееше самотно и Кики се спусна към дъбовата гора. Дъбовият клей пак я подмами.

povest_za_edna_gora_pic23.png

Тя мина под седлото точно когато екнаха двата изстрела от Вълковата карабина. Гората се изпълни със страшен гръм и Кики примря от страх. Като се притаи на едно дърво с главата надолу, тъй че заприлича на китка мъх, тя остана в това положение дълго време, примигвайки с малките си, черни очички. Чу уплашените скокове на кошутата, която избяга нагоре по дола, крясъка на въглищарката и цвърченето на еленчето. След малко отгоре се зададе лисицата. Тя беше ранена. От дясната страна на корема й се виждаше кърваво петно. Бягаше надолу към падналото дърво, дето я чакаха гладните лисичета. Тя се спря точно под дървото, на което стоеше Кики, обърна се и близна с език раната. После, сякаш нямаше сили да продължи пътя си, въглищарката легна и започна да диша като изморено куче. Тялото й се клатеше в такт с дишането й, устата й бе полуотворена и от нея се показваше езикът й. По клоните на насрещното дърво запърполи птичка, която диреше място за нощуване. Улулица изхука от дървото в дола.

Лисицата стана и се изгуби в гората. Кики мразеше лисицата. Много й се искаше да я подразни от дървото, но ако се обадеше, улулицата можеше да я нападне. Катерицата продължи пътя си и достигна падналото дърво. Видя лисичетата край него. Те се опитваха да се приближат към майка си, но въглищарката лежеше настрана и се зъбеше насреща им. Малките я гледаха учудено. Ранената лисица не смееше да ги допусне до себе си, защото се боеше, че миризмата на собствената й кръв може да предизвика в лисичетата желание да ухапят раната й. Кики не се стърпя и силно изхлопа с опашка. Старата лисица погледна към дървото, а малките лисичета започнаха да душат въздуха с острите си муцунки. Катерицата се свлече по един клон и клекна на задните си крака. В същия миг една безшумна сянка мина над върховете на гората. Две огнени очи блеснаха в мрака. Кики се прилепи към стъблото на дървото. Чу се уплашеното съскане на лисичетата. Въглищарката дрезгаво излая и Кики видя как бухалът грабна едно от лисичетата и го отнесе.

povest_za_edna_gora_pic24.png

Изплашена, катерицата избяга нагоре към седлото. Беше забравила дъбовия клей и сега бързаше към своето гнездо. Тя достигна поляната пред Горския дом и видя накладените огньове, край които седяха и разговаряха бригадирите. И друг път беше й се случвало да идва насам, да дири някоя коричка хляб, изхвърлена от Гюрга на малкото бунище зад дома, но никога не беше виждала тук толкова хора. Искаше да избяга, но наоколо се носеха такива вкусни миризми, че Кики надви страха си и слезе от дървото. Промъкна се зад зданието и там намери късчета от печено месо, после голямо парче хляб и кожички от салам. Като излапа всичко, Кики мина край самия лагер и се вмъкна в една от бараките. Но в бараката се размърда човек, извика и хвърли по нея нещо. Кики избяга вън и бързо се покатери на първото дърво, отдето се виждаше целият лагер.