Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

13

Вълко беше прав, като каза на помощника си, че глутницата ще дойде при овцата, но може би не ще ядат от отровата. Беше направил голяма грешка, като прибра еленовата глава. Разгневен, не съобрази, че не бива да оставя наоколо следи, а от друга страна се боеше, че някои горяни биха могли да намерят рогата и да ги вземат. От опит знаеше, че вълците, особено ако са сити, мъчно се решават да ядат отровено животно, а като се прибавяше необикновената предпазливост на сивия, надеждата почти не съществуваше.

И наистина, опитният вълк забеляза човешките следи още по брега на реката. Глутницата се упъти към останките на елена, подмамена от спомена за снощното пиршество. Вълците не бяха много гладни и се движеха предпазливо. Щом видяха овцата, те се спряха. Никой не се завтече към нея. Сивият подуши пресните следи на въглищарката и тутакси разбра, че лисицата е обикаляла наоколо, обзета от същите съмнения. Неговата мнителност се усили.

Като погледаха примамката, вълците се върнаха към планината. Водачът поведе глутницата към навеса. Но този път там нямаше нито едно животно. Студеният въздух миришеше на дим. Вълците видяха тъмната барака, в която спяха двамата надзиратели. Глутницата се упъти към сечищата. Те се разстилаха надолу като черни космати килими, засипани със сняг.

Мъглата се вдигаше. Високо по небето вятърът гонеше гъстите облаци и зад тях от време на време прозираше мътната светлина на месечината. Времето омекваше и снегът пукаше под стъпките на хищниците.

Глутницата премина засипаното със сняг шосе над кантона, отдето изкукурига петел. Вълците се спряха и дълго време гледаха каменната постройка, пред чиято врата беше изправена лопата. Като заобиколиха оградената с бодлива тел градина, влязоха в пътечката, по която кантонерът дядо Васил отиваше в близкия дол за вода, и се озоваха в сечищата. Там веднага попаднаха на пресните следи от еленово стадо. Миризмата беше силна, отпечатъците на копитата ясно се виждаха по мекия сняг.

Вълците се спряха като вкаменени. Глухо изтрака камък, въздушното течение донесе остра еленова миризма. Глутницата се пръсна. Няколко вълка заобиколиха едрата гора, други налягаха по пътя.

Месечината неочаквано се показа между отминаващите облаци и като разкъса сивото им було, обля планината с бледа светлина. Стана светло като ден. После синкавосив облак скри малката луна, която отмина в неговата тъмна маса и угасна в нея.

От сечището се понесе силен шум и пращене. Елените бягаха към пътя, подгонени от два вълка. Гъстите подрасти им пречеха да тичат бързо. Те се понесоха назад към едрата гора. Бяха три — един млад, двегодишен елен, с прави рога, който следваше майка си, кошутата, наречена от Вълко Дунка, и още една тригодишна кошута, която тичаше до елена, сякаш търсеше закрила от него.

Щом се показаха на пътя, върху тях мигновено връхлетяха скритите вълци. Без да губи време, Дунка се изви, направи грамаден скок и избяга нагоре из рядката гора. Но еленът закъсня. Вместо да последва майка си, той се върна в сечището. Младата кошута го последва. Двете животни, изплашени до смърт, се втурнаха към дола, дето бе кантонът. Със страшен шум и с грамадни скокове прекосиха сечището и се озоваха на малка, засипана със сняг поляна. Наредени в полукръг и навели дългите си муцуни, на полянката стояха десетина диви свини. Между тях се гушеха две сърни. Елените се озоваха в полукръга в същия миг, в който вълците се показаха на поляната…

povest_za_edna_gora_pic11.png