Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

17

Малки късчета от месото на овцата, във всяко от което се намираше по една лоена топчица със стрихнин, бяха нахвърляни край мястото, дето лежаха кървавите остатъци от недоизядената кошута. Придружен от момчето, което не искаше да се отдели от своя приятел за нищо в света, Вълко ги нахвърля отдалеч, без да остави следи край тях. Той постави няколко парчета от месото по пътя, над сечището. С помощта на дълъг прът, който завършваше с вилка, сложи тия примамки далеч от своите следи, а парчетата отровно месо хвърли край останките на кошутата, на тридесет, четиридесет крачки от дола.

Всичко беше направено мълчаливо, защото Вълко предполагаше, че глутницата се крие наблизо. Кольо се измори и ловният надзирател беше принуден да го носи, за голям срам на момчето.

— Е, малък си още — утешаваше го неговият приятел. — Не се стеснявай. Тъй де, защо пък да не те понося сега? Ти като пораснеш, аз ще остарея и тогава ще ми помагаш да ходя на лов.

Те се върнаха в кантона, когато слънцето беше се наклонило.

Янко чистеше пушката си, дядо Васил готвеше вечерята. Вълко веднага се залови да суши мокрите си ботуши. Беше уморен и възбуден от днешната работа. Надяваше се нощес глутницата да се върне, да доизяде кошутата.

— Ако бяхме ранили или убили някой вълк — говореше той, — щяха да станат още по-предпазливи и тъй като снегът ще започне да замръзва, всяка нощ ще хващат някоя сърна или елен. А като имат прясна храна, ще оставят полуизядената кошута на лисиците.

— Но ние можехме да застреляме сивия — възразяваше Янко. — И после, откъде си сигурен, че те непременно ще дойдат? Ами ако не дойдат?

— Ще се опитам да ги поканя — смееше се Вълко.

— Как ще ги поканиш? — питаше Кольо, който стоеше край печката, обвит в черната връхна дреха на дяда си.

— Ще видите — тайнствено отговаряше старият ловец.

Когато се здрачи, той взе шишето от газовата лампа и като остави тримата да се чудят в полутъмната стая, изчезна в гората.

— Ако ще им светиш, вземи и лампата — пошегува се дядо Васил, но Вълко се засмя и нищо не отговори.

Той намери една засипана със сняг пътечка, която водеше към сечищата, и тръгна по нея. Тя го изведе в края на едрата гора, близо до дола. Там стърчаха няколко брези, пощадени от времето и от брадвата на дърваря. Вълко застана под тях и зачака.

Планината се обливаше в студена синина. На запад, през заснежените гори, догаряше лилавият залез. Гаснеща руменина багреше върховете, а долу в низините мъглите се събираха като стада. Бледият образ на месечината бързо пожълтяваше. Редки звезди заблещукаха по дълбокото, сиво-синкаво небе. Дневната светлина се смесваше със светлината на месечината и постепенно снегът започваше да жълтее и да искри. Вече съвсем нови изглеждаха рътлините, върховете и цялата планина. Мрак пълнеше доловете и бялата маса на планината като че стана още по-грамадна и леденостудена.

Вълко извади шишето от джоба на шинела, приближи го до устата си, наведе ниско глава и от гърлото му се изтръгнаха първите зловещи звуци на вълчи вой, който премина във висок, плачевен зов. Той издигаше главата си все по-високо, колкото по-високи ставаха тия диви звуци, както правеха и самите хищници, когато вият. Тънкото стъкло усилваше вибрациите на гласа му и прибавяше към тях гърлена дълбочина и зловещ трепет.

povest_za_edna_gora_pic15.png

Той изви веднъж и млъкна, слушайки как ехото подема неговия вой и го удавя в белите пазви на планината. И когато заглъхна последният отглас, пак изви — тоя път по-високо и по-продължително. Висока нотка изплака над задрямалите гори и се издигна в леденото мълчание на нощта. Белите гори като че трепнаха от тоя глас, трепет мина и по тялото на стария ловец, тъй грозно прозвуча неговият вой.

Няколко минути планината остана спокойна и тиха. И ето че отвъд шосето му отговори друг, със същия такъв зов, но още по-дълбок и по-продължителен. След него се обади друг — тънък и злобен, после трети, четвърти. Планината се изпълни с тия зловещи гласове и кучетата от далечните махали пригласяха на тоя концерт с общ лай.

povest_za_edna_gora_pic16.png

Вълко млъкна и бързо се върна в кантона. Той намери тримата пред вратата. Янко държеше карабината в ръце и се взираше в бялата нощ. Очичките на Кольо светеха и веждите му се бяха смъкнали към малкото му остро носле. Измореното през деня момче изглеждаше изплашено и смирено. Вълко ги накара да се приберат.

— Тая нощ ще ви бъдем гости — каза той на кантонера. — Засега ще оставим вълците на мира. Видяхте ли как ги привлякох към отровата? Чухте ли шишето?

— Помислихме, че вие вълк — рече дядо Васил, като го гледаше с възхищение. — Ненапразно са те кръстили Вълко.

— Те ще помислят, че има друга глутница и, разбира се, ще се върнат по-скоро край останките на кошутата. Само да не разберат, че са измамени…

— Можем да устроим и засада — обади се Янко. — Тая нощ сигурно ще се завъртят край шосето.

— Тая нощ те ще се завъртят в ада — изсмя се Вълко. Той изглеждаше твърде доволен и вярата му, че тоя път вълците ще бъдат изтровени, го правеше весел и разговорлив.

Кольо не се задържаше в стаята и час по час излизаше на малкия сайвант пред входа. Навън грееше месечината, беше тихо и светло като ден. Снегът блестеше и пустата пътечка се виждаше надалеч. Кантонът отхвърляше квадратната сянка. Вътре играеха отраженията на огъня в печката.

Дядо Васил запали лампата, сложи ниска, кръгла софра и всички седнаха да вечерят.

— Ех, да мога сега да видя как гълтат месото — мечтателно се обади Янко. — Така съм ги намразил тия вълци! Три дена студувахме заради тях. Едва днес съм се постоплил и изсушил.

— Кой знае — усъмни се Вълко.

— Такова хубаво месо им нахвърляхме, че и човек го ядва.

— Ако месото беше от кошутата, успехът е сигурен. Ала месото е овче. Тъй де. Аз се надявам на мъничките късчета. Когато ги рязах от тялото, пипах ги с дървена вилица… Все ще се изкуши някой. А който лапне от това месо, с него е свършено.

Той завърши замислен, като че говореше на себе си, и подви нозе под столчето. Янко и Кольо излизаха да слушат какво става навън и се връщаха разочаровани, че не се чува никакъв вълчи вой. Планината мълчеше, светнала под лъчите на месечината. Тънки и студени пари замрежваха небето. „Какво ли ставаше сега в оня тъмен и страшен дол? Дали глутницата бе отишла там?“ — мислеше си Кольо. Вълко искаше да измами вълците и да ги направи ревниви към храната. Но ако те разберяха измамата, щяха да се отдалечат, без да бутнат отровата.

Янко легна на одъра и така заспа с дрехите и с ботушите. Дядо Васил разказваше на Вълко своите пророчески сънища. Ловният надзирател го слушаше с усмивка. На момчето се приспа. То легна до Янко и се зави с чергата, като се бореше със съня и се вслушваше дано чуе вълчия вой.

Наближаваше полунощ, а Вълко и дядо Васил продължаваха да разговарят. Изведнъж ловният надзирател стана, взе пушката и отиде зад постройката. Там се скри в сянката на кантона и зачака.

След малко по белия двор се появи трепетливата сянка на заек. След него мина друг и изчезна в падината към шосето. Отнякъде тихичко се обади мишка. Планината искреше като захарна с преспите си. Малката луна, издигната високо, вървеше по небето, заобиколена от сияние. Нито един звук не нарушаваше леденото мълчание.

Вълко беше принуден да се прибере в кантона. Всички бяха заспали. Смъкнатият фитил на лампата беше опушил шишето. Той я угаси и легна на одъра, без да се съблича напълно. Зави се с шубата и заспа.