Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

14

Вълко спа неспокойно. Няколко пъти се събужда в изстиналата барака, слага дърва в печката и излиза вън. Планината бе тиха, под облаците прозираше месецът. Горите по гребена се чернееха, отърсени от снега, и бучаха с равен рев, напомнящ шума на прииждащи реки.

Старият ловец се ослушваше, после се връщаше в коравото легло и мислеше за вълците. Все още продължаваше да се ядосва за грешката си. Не беше ли по-добре да постави отровата другаде? Например край самия навес? Дали глутницата нямаше да се появи край него? Трябваше да намери кон, да върже овцата с въже и да я влече по снега до мястото, където тя щеше да остане, или да я постави другаде, по пътя на хищниците. В миналото по тези места вълците се появяваха край махалите и техните пътища бяха други. Той беше убеден, че ще намери трупа на овцата непобутнат, и реши да премести отровата, щом се съмне. Представяше си всички просеки, пътища и полянки, през които вълците биха могли да минат, без да се спре окончателно на сигурно място.

Когато се зазори, стана и събуди момъка.

Горе вятърът беше престанал. Времето отиваше към поправяне. До обед щеше да изгрее слънце.

Двамата закусиха и тръгнаха. При навеса Вълко сърдито извика. Беше забелязал пресните вълчи следи.

— Те щели и нас да изядат! А ние спим! — рече той и удари с приклада на пушката о снега.

Обхвана го злоба. Той се почувства объркан и съкрушен. Стана му ясно, че борбата с глутницата ще бъде трудна и тежка. За миг се усъмни в изхода й и му се стори, че е страшно безпомощен сред тия бели, ледено-мълчаливи гори. Но той се овладя и веднага си възвърна волята за борба, както и вярата, че ще успее да се разправи със зверовете.

Макар да беше уверен, че вълците не са яли от отровата, реши да види какво е станало и да прибере трупа.

Изморен от вчера, Янко вървеше с неохота. Постепенно в душата на помощника се набираше злоба към вълците. Те бяха причинители на сегашните му мъки. Ако не бяха се появили, сега щеше да стои в хубавия, нареден дом, щеше да яде топла храна и краката му нямаше да бъдат мокри от постоянното ходене из снега.

— Дано се провалят вдън земя! — мърмореше си той, като вървеше зад своя началник. — Дано са плюскали от отровата.

Като искаше да си даде кураж и да затвърди вярата си, Янко сне манерката от раницата и без да престане да върви, незабелязано от Вълко, пийна от ракията.

„Барем да се постопля“ — помисли той и му се поиска да предложи ракия и на своя шеф. Но Вълко беше сърдит, подобна покана само щеше да го разгневи още повече.

Той вървеше, навел глава, и цялата му фигура издаваше енергия и воля. Да се говори с него сега нямаше смисъл, дори беше опасно. Янко прибра манерката и покорно тръгна подире му.

След половин час бяха на скалата. Овцата беше цяла. Само гарвани и свраки се въртяха край нея.

Двамата погледнаха съкрушено вкочанясалия труп и мълчаливо слязоха на леда.

Вълко започна да проучва следите край леша. Изпърво установи какви животни са ходили наоколо. Лисичите следи показваха, че въглищарката първа се с довлякла тук и първа е разбрала опасността. Но овцата беше влачена — това личеше много ясно, както личаха и вълчите следи. Старият ловец веднага се досети какво е станало през нощта. Ала следите на златката го изненадаха. Той разгледа трупа и откри наядения бут.

Като поръча на Янко да не ходи наоколо, Вълко тръгна по дирята на златката. Кунка беше тичала тръс. Тук-там задните й крака бяха се провличали из снега — сигурен белег, че е паднала наблизо. Той достигна корията, после Янко го видя под един нисък, кърнен дъб да маха с ръка.

— Надникни в хралупата! — заповяда старият, когато помощникът му дойде при него.

— Нищо не се вижда — каза момъкът, като се покачи на дървото и приведен до самото стъбло, се взря в тъмната кухина.

— Бръкни вътре, не се страхувай!

Янко съблече шинела, хвърли и куртката, запретна ръкав и бръкна в хралупата. Там напипа нещо меко и студено. Ръката му се отдръпна.

— Няма да те ухапе, тя е мъртва — окуражи го отдолу Вълко.

Вкочанясалият труп на зверчето се показа из кухината. Момъкът го хвърли долу и сам скочи след него.

— Ето какво излиза, когато човек направи грешка! — изръмжа Вълко. — Отровихме златка. Вместо да изпишем вежди, извадихме очи! Тъй де!

Той се почеса по врата. Златките и техните сестри, белките, бяха забранени в цялата страна.

Янко се облече и мълчаливо разгледа сиво-кафявата козина на златката — късите й крака, несъразмерно дългия й труп, тъпата й муцуна, озъбена от последната конвулсия.

— Сега трябва да пишем протокол и да даваме обяснения — продължаваше да мърмори Вълко. — Това е то отровата — нож с две остриета. Тъй де. Няма що, ще я одерем, защото ако престои, отровата ще развали кожата.

Той извади къс ловджийски нож и се залови да смъкне скъпата кожа на зверчето.

— Трябва да заровим трупа — каза той, когато тая операция беше свършена. Трупът бе отровен и не по-малко опасен от тоя на овцата.

Двамата се върнаха на леда и там старият разказа на своя помощник какво бе прочел по снега. Янко цъкаше удивено с уста.

— Ами сега, какво ще правим? Те няма да ядат! — възкликна той.

— Всичко зависи от глада. Ако и тая нощ са хванали някой елен, не ще се докоснат до отровата цяла седмица. Те издържат на глада с дни.

Вълко се замисли. Явно бе, че и сам не знаеше какво да предприеме.

Янко го наблюдаваше и чакаше.

— Иди отсечи един прът — каза Вълко.

Той взе трупа на златката, извади от джоба си връв, привърза към него камък и го хвърли във вира. После двамата вързаха о пръта овцата и я помъкнаха нагоре по реката.

— Къде отиваме? — не се стърпя да попита помощникът.

— На кантона — отговори Вълко.