Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

12

Кунка, едногодишната златка, този ден спа в Тихата долина, близо до навеса, в хралупата на едно изсъхнало от старост дърво. Дървото нямаше клони, беше покрито със сиво-синкави лишеи и обрасло с едри жълтеникави гъби, твърди като камък.

Тя лежеше вътре, свита на кълбо, върху меката гнилост на хралупата, дето бе и сухо, и топло. Плоската й котешка глава бе мушната в меката, белезникавокафява козина на коремчето й, а дългата й опашка, превита към муцунката й, я закриваше и топлеше като възглавница. Ако някой можеше да погледне в кухината на старото дърво, щеше да забележи само тъмно, космато кълбо, което не даваше никакви признаци на живот.

Кунка спеше дълбоко. През деня, ако беше сита, потъваше в сладък сън. Дългото й, гъвкаво тяло се отпущаше в сладостно-ленива тръпка. Тогава Кунка не се интересуваше от нищо и целият свят за нея ставаше леност и доволство. Тя изразяваше хубавото си разположение като котка — мъркаше.

От деня, в който майка й я прогони от родната гора, Кунка се отдаде на странстване. Първото й пътешествие бе към полето, отдето се върна гладна и изплашена. Това се случи през есента. Кунка пак се озова в старата, позната гора и там се залови с лов на гълъби, които нощуваха в хралупите. Но гълъбите скоро заминаха на юг и тогава тя се впусна отново да скита. Тоя път слезе на север, където планината не беше стръмна и вековните гори се простираха като безкрайно море от ридове и рътлини. Тук намери обилна храна. Отначало се задоволяваше с дивите круши, с глогинките, с киселиците и дори с плодовете на шипките, но колкото по-опитна ставаше в лова на дребни птички и гризачи, толкова по-рядко прибягваше до вегетарианската храна. Научи се майсторски да претърсва хралупите, вдлъбнатините по дърветата, дето нощуваха чинките, кълвачите, дърволазките и синигерите. С пъргавите си крачета, въоръжени с остри нокти, тя хващаше тия птички, когато спяха. Едно уплашено цвъртене, малко перушина под дървото и синигерчето или дърволазката вече не съществуваха. Кунка не се трогваше нито от писъка им, нито от плахото пърполене на крилата им. Изяждаше ги лакомо, но бавно, както ядат котките, като издаваше хрипливи звуци от наслада и мляскаше.

povest_za_edna_gora_pic9.png

През есента съселите затлъстяваха и златката се увлече с усърдие в този мъчен лов. Трудно беше да се хване хитрото зверче, което чуваше прекрасно. Но Кунка се научи да ги открива под някоя плоча или хралупа, дето трупаха зимнина. Когато успееше да хване някой тлъст сънливец, нахранваше се до насита и по цял ден мъркаше.

По-късно, щом започна да изгрява октомврийският месец, в гората се понесоха пълните с болка и скръб стонове на улулиците. Кунка ги мразеше. Пламтяща ненавист към всички нощни птици изпълваше нейното жестоко същество. Когато видеше жълтите очи на кукумявката или тия на бухала, тя съскаше като змия. Най-често се разправяше с тях призори, когато тия птици се прибираха в хралупите си. Кунка влизаше вътре и след кратка борба свършваше с жертвата си.

Тя продължи да скита през цялата есен. От дърво на дърво, от клон на клон изминаваше грамадни разстояния. Така обходи планината — от шосето до стария римски мост, на запад от Тихата долина. Тя мина край всички махалички, привлечена от кукуригането на петлите, и през тия скитания опозна зверовете и птиците. Беше денувала в много хралупи, беше слизала два пъти из полето. Веднъж спа в купа сено. Към обед наблизо спря каруца и една вила се забоде в купата. Кунка избяга като стрела в близката кория. Друг път денува под едно мостче на шосето. Цял ден минаваха пешеходци, коли и камиони, но Кунка нехаеше. Привечер се върна в планината.

Като заваля снегът, тя не излезе два дни от дупката. Изобщо не обичаше да излиза, когато вали, и се предаваше на сладкия си сън.

Тая година зимата я свари в една огромна котловина, заобиколена със стръмни ридове, по които растяха и ели. Кунка се задържа из тия места, понеже тук се срещаха лещарки. Бе успяла да изтреби голяма част от младите, но щом зимата се настани здраво по високите места, лещарките се преселиха ниско, в сечищата. След тях отиде и дивата котка, която Кунка ненавиждаше повече от всичко в света. Тя се боеше от сивия, злобен звяр, чиито очи бе виждала неведнъж да изпущат зеленикави лъчи между клоните на някое дърво.

Тъй като утрото я свари до навеса, Кунка мина под него с надежда да намери някаква храна и влезе в хралупата на старото дърво. През нощта беше изяла само едно премръзнало синигерче и сега бе гладна и неспокойна.

Навън се чуваше тракането на голите клони, плачливото скърцане на някое дърво и глухият шум на падащия кит. По върха на дървото вятърът тихичко свистеше и хралупата бучеше.

По едно време Кунка се събуди. Нещо изтрополя и удари хралупата, кухината закънтя от силни удари. Беше кацнал голям, чер кълвач. Златката не обичаше да я безпокоят, но с кълвачите беше свикнала. Тя повдигна глава — облите й, изпъкнали очи блеснаха. Знаеше, че не може да хване кълвача, но все пак настръхна.

Той хвръкна, надавайки обичайния си пронизлив вик. Златката се успокои и заспа.

Привечер се събуди. Гората бе обвита с мъгла. Сред призрачната сивота тежеше гробно мълчание. Кунка се измъкна от хралупата. Тръгна по земята, после по дърветата. Тя притежаваше непогрешим усет да узнава дали дървото е здраво или в него има хралупа. Може би опитът я бе научил на това, а може би нейното обоняние долавяше мириса на гнилост.

С ловкостта на катерица се прехвърляше от клон на клон. Гъвкавото й тяло се промъкваше през всички дупки, в които можеше да влиза главата й. Късите й крака притежаваха удивителна ловкост и невероятна сила.

Така тя се озова до коритото на потока. Там все още личаха следите на елена и на вълците, но Кунка не им обърна никакво внимание. Тя не се боеше от никакъв друг звяр, освен от дивата котка, защото лесно можеше да се покатери на което и да било дърво. После слезе към пустата воденица и оттам в дъбовата кория. От корията се виждаха светлинките на една махаличка, разположена върху насрещния баир. В дъбравата Кунка чу тихи стъпки, метна се на едно дърво и се притаи между клоните.

Долу, на брега на реката, се появи сянката на въглищарката. Лисицата ходеше по леда. Недалеч от нея се тъмнееше нещо.

Кунка мразеше лисиците. Лисиците бяха нейни съперници в лова на мишки и твърде често отнемаха плячката й. Кунка се прилепи върху дървото и оттам наблюдаваше какво прави въглищарката.

Лисицата се приближи до тъмното тяло и започна да го обикаля, сякаш се боеше, че то може да скочи и да се нахвърли върху нея. Като го обиколи няколко пъти, клекна, наостри уши и отведнъж избяга по реката.

povest_za_edna_gora_pic10.png

Обзета от любопитство, Кунка се приготви да слезе от дървото, но долу се появиха едрите силуети на вълците. Те минаха под скалата, която ги скри, после се показаха до тъмното тяло. Един вълк се отдели, подуши следите на лисицата и се отдръпна. Вълците наклякаха като кучета. След няколко минути друг вълк предпазливо захапа тъмното тяло, повлече го и тутакси го пусна.

От махаличката започнаха да се обаждат петлите. Куче залая и зави. Вълците продължаваха да стоят на брега и да гледат лежащото пред тях тяло. После се обърнаха и тръгнаха към планината.

Кунка почака, докато се скриха в гората. Смъкна се от дъба и се спусна към тъмнеещото се тяло. Когато се приближи, усети миризма на овца. Тя махна с опашка като куче, подушило храна, мушна се под овцата, намери оголеното замръзнало месо и лакомо заби острите си зъбки в него. Яде, докато усети силна горчивина и жажда. Тогава отиде на реката и бързо залока студената вода с малкото си, котешко езиче. Щом се налока, усети силни болки в корема. Студенина се разля по тялото й. Кунка се огледа и нейното същество се изпълни със смъртен страх. Без да си дава сметка, тя се завтече към дъбовата кория. Болките в стомаха й ставаха все по-силни, задните й крака се вдървяваха. С последни сили се покачи на първото дърво, в което имаше хралупа.

Когато се вмъкна вътре, тялото й се скова. Вътрешностите й се късаха, спазми гърчеха дългата й снага. Мускулите трепереха, като че по тях течеше електрически ток. Нещо проникваше неумолимо във всяка частица на тялото й и го сковаваше. Кунка потрепера, махна с опашка и умря.