Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

2

Не беше лесно да се обзаведе и приготви за тежката планинска зима занемарената сграда, построена на самия предел, край една широка поляна. Зданието беше на един кат, каменно, здраво, пригодено да издържи дебели снегове и да устоява на силни ветрове. Беше почти ново, ала прозорците му нямаха стъкла, а стаите — печки. Вътре беше пълно със суха папрат, няколко легла бяха със смазани пружини, подът изгорен на много места, а вратата на избата беше издънена.

Изглеждаше невъзможно за толкова късо време да се приготви зимнина и да се стегне сградата. Но за Вълко — така се казваше ловният надзирател — нямаше пречки. Той намери гвоздеи и инструменти, стегна вратата на избата, достави стъкла, маджун и ги сложи на прозорците, домъкна от мините печки и натрупа цял чувал боб, каца със зеле, картофи, тенекия свинска мас и други неща. Той ги доставяше от града или от мините, където отиваше по два-три пъти на ден, без да държи сметка за големите разстояния и за стръмнините. И когато беше събрано каквото трябва, каза на своя помощник:

— Оставям те за два-три дни. Отивам да доведа бабата. А ти, момче, се погрижи да донесеш оттук-оттам каквото ти трябва: завивки, храна, туй-онуй. Тъй де, донеси каквото можеш. И дърва гледай да посъбереш, докато се върна, че ни чака работа. Трябва да приготвим около тридесет кубика. И гледай гъбите, хъртовите уши. Тъкмо сега те растат и са млади, не пропущай да ги береш. Тъй де, докато не са презрели.

povest_za_edna_gora_pic2.png

Янко кимна с глава и си помисли: „Хайде, махай се по-скоро, че да си почина, душевадецо“. Но Вълко сякаш отгатна мислите му и продължи:

— Не обичам човек да ми се потрива. Не си лош момък, приятелю, не си толкова мързелив, колкото ми казаха. Само че си хитър, клинчиш. Тъй де, свикнал си да клинчиш. Пък аз съм твърдичък и не ми минават такива работи. С всички средства действам. Най-напред преценявам човека, после с добро, един вид разяснителна работа за осъзнаване. Пък щом видя, че не върви по тоя начин, обръщам другия край. Тъй де, ти не се сърди.

След тая къса реч надзирателят си тръгна и Янко остана сам. Цял ден се излежава край печката и гледа как мъглите пълзят над почервенелите гори. Усещаше се съсипан от работа. Старият не беше го оставял на мира. Три пъти го изпраща до града, без да се смятат всекидневните обиколки из гората, беше го карал да цепи дърва, да чете закона за лова, да стегне повалената ограда на двора, да носи вода с котлите от близката чешма. И Янко, свикнал по цял ден да седи в коридора на лесничейството на своето удобно столче, и да се любува на лъснатите си ботуши, с мъка си спомняше отминалите хубави и празни дни, в които можеше да се перчи и да обикаля кръчмите.

— Ще си дам оставката — казваше си той. — От тая мечка не мога се отърва. Нито се лъже, нито се плаши. Гледа, дебне под око и ха това, ха онова прави, разиграва те като маймуна. И какъв живот ме чака тук през зимата? Леле-е-е, по-добре лягай и мри! А защо съм изпратен в тия пущинаци? Да пазя? Вятър работа! От хиляда години никой не е пазил нито рибата, нито дивеча и пак си го има. Не, най-добре да си дам оставката. Ами с какво ще живея?

Янко беше сирак, отгледан от роднини, и не можеше да разчита на никого освен на себе си. Това го отчайваше, той въздишаше и клатеше глава.

— Пък може би и Вълко ще поомекне след някой друг ден. Гората и планината ще го приспят.

Като лежа и на другия ден предобед и нищо не върши, Янко се реши да направи една обиколка. Набра гъби от загнилите стъбла на старите буки, където гъбите растяха на цели колонии, и ги навърза на върви да се сушат. Нацепи и дърва, колкото да се каже, че не е стоял с празни ръце. Вечерта си легна рано, доволен, че Вълко го няма, обаче хлябът се привършваше и на другия ден трябваше да отиде на мините да купи друг, ако не искаше да стои гладен.

Вълко се върна на следния ден с каруца, впрегната в дребно, червеникаво конче, което наричаше Алчо. В каруцата имаше много багаж — постелки и ниски селски столчета, съдове, рогозки, а на седалката се клатеше неговата жена Гюрга, забрадена с шал и навлечена с всичките си фусти. Тя държеше две хлапета по на пет-шест години, със стригани глави и с втренчени очи, които гледаха уплашено мълчаливите, безкрайни гори. В каруцата заквича прасе и бързо-бързо заговориха три бели гъски, а едно голямо, жълто като лисица куче, на име Жар, следваше вързано задните колелета.

Горският дом оживя и стана чист, спретнат, като че постройката не беше същата. След седмица имаха хубава готварска печка, столове, тежка и дебела маса за ядене, прибори, дори котка и барометър, който Вълко окачи на големия южен прозорец. Току-що нацепените дърва, строени като войнишка рота, заграждаха двора и показваха белите си, още пресни сърцевини. Работите по обзавеждането бяха привършени. И тогава започнаха безкрайни обиколки из горите. Всеки ден, по точно установен план, след като закусеха, двамата мъже вземаха късите си пушки и тръгваха из планината, с изгрев-слънце.

— Аз съм ловец — каза един ден Вълко на своя помощник. — Шест години съм ходил на лов по тия места и знам, дето се казва, всяка бука. Тъй че не се учудвай, дето те водя като у дома си.

И той разказваше такива истории из своя ловджийски живот, че Янко се изпълваше с уважение към него. Гледаше силното му тяло, дебелите му, черни мустаци и си мислеше: „Добре ме нареди ти, няма да видя спокоен ден“ — ала сърцето му, кой знае защо, започваше да се пълни с обич към Вълко. И като поглеждаше горите, които преливаха в огнени тонове, ставаше му драго и се усещаше силен и горд. Какъв чуден човек беше неговият началник! Делеше храната си с него, съветваше го, грижеше се да го упъти, да му помогне. Такъв другар не беше имал никога, все едно като баща. „Само дето е толкова неумолим и строг в службата“ — разсъждаваше момъкът и чувстваше, че се забърква.

Те обиколиха цялата местност около Солените извори и построиха първите хранилки — ясли за дивеча. В тях щяха да оставят храна на животните през тежките зимни дни. С помощта на майстори дърводелци Вълко построи там навес, а на петдесет крачки от него — малка дървена колиба, която щеше да служи за подслон и за склад. От Солените извори започваше Тихата долина — дълбока и равна котловина, в която дивечът зимуваше. Тук двамата поставиха много колове, разцепени на върха, и в цепнатините набучиха буца сол, за да могат сърните и елените да ближат от нея. След четиридневни обиколки на север и на юг от билото на планината те се върнаха у дома, в топлата и уютна хижа. През това време хванаха първия бракониер и му взеха оръжието, след това слязоха в мините и там Вълко направи събрание. Пред миньорите той говори кратко и ясно, обяснявайки им грамадното значение на горите и дивеча, и ги помоли от днес нататък да бъдат негови помощници.

— Един ден, който не е далече — каза той, — тия гори, в които се крият нечувани богатства, ще дават не само дърва за горене и материал за строеж, но и ще служат на нашата бъдеща индустрия. От дървесината на бука днешната наука може да извлича много ценни неща — като започнем от хартията и свършим с най-различни химикали. Горите и дивечът в тях са собственост на народа. Значи длъжни сме да ги пазим и да увеличим богатствата, които се крият в тях, а не да ги унищожаваме. Аз знам, че ме разбирате. И ето какво ще ви кажа накрая. Ще живеем приятелски, ако запомните думите ми; ако пък някои дебели глави мислят да я карат по старому, ще си имат работа с мен. Тъй де — заключи той и се усмихна малко смутено. Но въглекопачите, които познаваха или бяха слушали за партизанската му дейност по тия места, съвсем не се усмихнаха, защото знаеха неговия характер. И тържествено обещаха да му помагат.