Емилиян Станев
Повест за една гора (11)

11

Момъкът го чакаше в бараката. Зачервен от ходенето, беше запалил тенекиената печка и сушеше мокрите си крака.

Щом видя начумереното и сурово лице на Вълко, той се усмихна смутено.

Ловният надзирател сне раницата от гърба си и я хвърли на пода. Еленовите рога изтракаха върху голите дъски. Като забеляза овцата в полутъмния ъгъл на бараката, облекчено въздъхна, но веждите му останаха все така застрашително нависнали.

— Защо закъсня? — попита той глухо.

Янко се смути още повече.

— Не можах да намеря… вчера. Нямаше. Едва днес взех ей тая — отговори той и посочи овцата.

Вълко взе метлата и започна да събаря налепения по ботушите сняг. Помощникът гледаше оръфаната глава, но не смееше да попита за нея. Той познаваше тежкия характер на своя началник. Когато бе сърдит, старият ставаше мълчалив. Ала по-късно, щом гневът му преминеше, сам щеше да разкаже какво се е случило.

Двамата седяха край печката. Между пращенето на дърветата се чуваше как Вълко пухти и пъшка. Той поизсуши ботушите си и сърдито каза:

— Стягай се, ще сложим отрова!

Янко стана.

— Ял ли си?

— Ядох отзарана в махалите.

— Дай тогава да похапнем. Не се знае дали ще имаме време да обядваме.

Те седнаха и започнаха да се хранят.

— Купих малко ракия — предложи помощникът и показа манерката си.

— После — каза надзирателят и измъкна под леглото свинския мехур с хапчетата. Погледна го, сложи мехура в раницата и отиде при овцата.

Животното беше болно и мършаво. То стоеше право в ъгъла, навело глава. От време на време кашляше и се клатеше на тънките си крака.

— Ще я отнесем още сега. Вземи само пушката и манерката! Вземи и моята раница! — заповяда Вълко.

Той метна овцата на плещите си и тръгна.

През целия път мълчаха. След час бяха на скалата, отдето Янко видя останките на елена и разбра какво се бе случило.

— Тук ще заколим овцата и ще я хвърлим долу — заяви Вълко. — Ако имахме кон, щеше да бъде по-добре… Дано ги измамим и така.

Те заклаха бедното животно, отредено за примамка. Като го одраха, Вълко извади свинския мехур, разтвори го и започна да слага лоените топчета в тялото на овцата. Той отвори корема и там постави десетина хапчета, защото знаеше, че хищниците ще се нахвърлят най-напред на вътрешностите. После направи дълбоки и къси разрези с ножа по цялото тяло и във всеки разрез постави по едно лоено топче. Когато тая работа беше свършена, върна кожата по тялото. Почакаха овцата да се вкочани от мраза, хванаха я за краката и я хвърлиха на леда.

— Тая вечер ще дойдат непременно — измърмори Вълко. — В това съм напълно сигурен. Но дали ще ядат?

— Защо да не ядат? — попита Янко.

— Защото са сити. — Той плю гневно и добави: — И защото има много човешки стъпки наоколо.

Двамата си тръгнаха, мълчаливи и загрижени.

Започваше да се здрачава. Мъглата се сгъстяваше. През нея се показваше част от някоя рътлина, от някой връх или седло. Натиснатите от снега дървета напомняха сложните гънки на чудовищно голяма бяла дреха, с която беше покрита планината. Постепенно снегът придобиваше цвят на нечисто сребро и отвред лъхаше тежко, студено и грозно мълчание.