Емилиян Станев
Повест за една гора (29)

29

Пролетта се случи малко сушава. Едва в края на май заваляха първите дъждове. Над горите надвиснаха мъгли, дъждът изпълни с тих, успокояващ шепот планината. Измокрените дървета бяха натежали от вода и при най-слабия полъх на вятъра изливаха върху земята порой от капки.

Янко веднага отиде към Солените извори. Гората беше потънала в роса. Зеленината остро миришеше и пълнеше с бодрост гърдите на младия човек. По гребена на планината се влачеше мъгла. Дивият чесън и гъстите къпини мокреха ботушите на Янко, а краката му се плъзгаха по разгизналата земя. Тук-там се виждаха охлюви, оставили по листата и по пънищата сребърна, плюнчена следа. Гората беше необикновено тиха и натежалите от дъжда дървета ярко зеленееха с измитите си листа.

Янко вървеше по един горски път, край който течеше буен поток. Тоя път, отдавна забравен от хората, водеше нагоре по дола, където най-често Янко беше откривал следите на вълка. Тук-там растеше здравец и папрат, но на места пътят беше гол и по черната влажна земя ясно се отпечатваха най-различни следи на дивеч, минал оттук призори. Янко различи една еленова стъпка, после на кошута с теле. Животните бяха пресекли пътя, види се, отиваха към Солените извори.

Младият човек вървеше замислен, навел глава, с преметната през рамо пушка. Той се взираше в черната земя, търсейки да открие следите на вълка. Пътят беше чист до самия завой. Но щом измина няколко крачки нагоре, Янко изведнъж попадна на вълчите следи. Бяха отпечатани съвършено ясно — малко продълговати и дебели, доста раздалечени една от друга. Сивият беше тичал тръс, защото лапите му бяха падали една до друга.

Янко се спря и килна фуражката си. Очите му светнаха и той почувства, че го обхваща познатото вълнение. Винаги когато откриеше пресните следи на вълка, сърцето му започваше да бие и кръвта чукаше в слепите му очи. В гърдите му пламваше смътна надежда, че сега може би ще открие леговището на звера. Неговата омраза към сивия растеше от ден на ден. Реши да не бърза и най-търпеливо да проследи дирята.

Вълчите стъпки бяха обърнати срещу него — значи вълкът беше напуснал пътя наблизо, защото иначе трябваше да види следите му по-надолу. Като се озърна, Янко забеляза малка пътечка, наведе се и видя вълчата следа по нея. За минутка се поколеба дали да тръгне по следите или да ги проследи назад. Като размисли, реши да върви по обратната диря. По-важно бе да види откъде е слязъл вълкът, отколкото да узнае къде е отишъл. По калния път следите можеха да се проследят много лесно.

Той тръгна напред, като внимаваше да не загуби дирята. Но след двадесетина крачки вълчите следи сякаш пропаднаха в земята. Те се изгубиха отведнъж, като че зверът беше долетял на пътя, и колкото и да се оглеждаше наоколо, Янко не можеше да разбере откъде беше слязъл вълкът. Той поиска да си обясни това с предположението, че може би сивият беше вървял по края на пътя, където растеше папрат, или е тичал из водата на потока, който на това място се приближаваше до самия път. Но нагоре по пътя не се виждаха никакви следи.

Младият човек продължаваше да се щура наоколо. Той започна да изследва брега на потока и щом тръгна край водата, веднага откри тайната. На това място от другата страна на потока се издигаше малка скала. Зад нея се виждаше тясна, скрита под храстите пътечка, която водеше нагоре по стръмния склон. Вълкът беше дошъл по тая пътечка и бе скочил от скалата, пресичайки по този начин потока. Следите на предните му лапи ясно личаха върху калния бряг.

Това откритие зарадва Янко. Той беше чел, че всеки вълк, както и всяко диво животно, има свои пътища, по които редовно тръгва на лов и по които се връща. И сивият вълк имаше такива пътища. Може би тая скрита пътечка, направена от дивеча, щеше да издаде леговището на звера, ако Янко тръгнеше по нея.

Първата му мисъл бе да проследи обратната диря по пътечката. Но тъй като досега винаги избързваше в своите решения, седна на един пън да поразмисли, преди да предприеме каквото и да било действие.

— Не трябва да постъпвам, както правех преди — каза си той. — Достатъчна е и най-малката грешка и всичко ще отиде по дяволите. Най-напред още не съм уверен, че вълкът всякога минава оттук.

От опит беше научил, че всяко нетърпение в лова свършва с неуспех. Дивечът трябваше да се дебне дотогава, докато настъпеше оня момент, в който ловецът може да бъде напълно сигурен, че ще го придобие. А колко повече се отнасяше това за хитрия вълк! Не беше ли достатъчно за него да подуши човешките стъпки по пътечката, за да престане да минава по нея? Ами ако той беше минал по пътечката случайно, какъв смисъл имаше да проследява дирята му?

В главата на Янко се въртяха най-различни предположения и планове — да устрои тук засада, да сложи отровно месо или да заложи капана. Но той взе решение да не бърза, стана от пъна и се върна по пътя.

На другия ден рано сутринта пак дойде, да провери дали вълкът беше минал и тая нощ по пътечката. Той различи без усилие старите следи от пресните дири на звера. Вълкът отново бе прескочил потока на същото място, където беше го прескочил и поминалата нощ. Явно, пътечката му служеше за постоянен път, по който идваше към Солените извори.

Янко усети, че дъхът му замира от вълнение. Това място бе най-удобното да се разправи веднъж завинаги с хищника. През нощта в главата му узря един план и сега той виждаше, че мястото позволява да го приложи с успех. Все пак разгледа внимателно следите. И старите, и пресните отпечатъци на предните крака се виждаха на едно и също място на брега до самата вода. Вълкът скачаше от скалата, за да прескочи потока, и не ще съмнение, че и утре или по-право тая нощ той щеше да мине оттук и пак щеше да прескочи потока на същото място.

„Сега или никога!“ — помисли си Янко и се върна да вземе капана. Той го извади от кухината на дървото, където беше го крил, и се върна на пътя. С помощта на големия си ловджийски нож издълба гнездо за капана в тинестия бряг. Натисна силните пружини с крак и като си помагаше с ключа, лесно запъна на куката големия, ръждив език. Двете дъги с железни зъби легнаха почти във водата, а самата верига, привързана о капана, Янко прекара под водата и привърза другия й край в едно довлечено от потока дърво. Като покри клюсата със ситни камъчета, тиня и пясък, тъй че тя стана невидима, той се отдръпна на пътя и огледа мястото. Беше доволен от работата си. Тоя път капанът бе заложен много добре: стъпалото бе точно на мястото, където доскоро личаха отпечатъците от предните лапи на сивия, веригата беше скрита под водата и по никакъв начин вълкът не би могъл да усети миризмата на желязото. Ако тая нощ той минеше оттук, положително щеше да се хване.

Сърцето на Янко се сви от внезапно съмнение. Кой знае дали и тоя път сивият вълк няма да се окаже по-хитър от него? Младият човек не искаше да се радва предварително. Той се върна дома и през останалата част от деня работи с бригадирите, помагайки на секачите. Вечерта си легна рано, но колкото и да бе уморен, не можа да заспи и дълго време се въртя в леглото. Ако вълкът не се хванеше, не оставаше нищо друго, освен да търси помощта на Вълко, като го помоли да му прости за проявеното нехайство. Той спа няколко часа, често се събуждаше и чакаше утрото. И когато варосаните стени на стаята започнаха да побеляват, Янко стана, бързо се облече, взе карабината си и без да се обади на Вълко, напусна дома.

В бригадирския лагер току-що се събуждаха, когато Янко хлътна в гората към дола. Той искаше да върви спокойно и да не бърза, защото не бе уверен дали вълкът няма да мине по пътеката призори. Но краката му го носеха нетърпеливо и преди изгрева да зачерви небето, се озова на пътя.

Дебела роса блестеше като бисер по листата на жилоглава и по папратта. В дола шумно се вдигна сърна и тропотът й заглъхна по насрещния склон. Един омокрен заек дотича към Янко, клекна на пътя и уплашено побягна назад. Дивите гълъби се събуждаха и гугуканията им пълнеха долината ведно със сутрешния кукувичи кикот.

Янко бързо крачеше по пътя. До завоя оставаха стотина метра. Той се приближи с полуотворена от вълнение уста и надникна към мястото, дето бе заложен капанът. Не се виждаше нищо. Пътят беше пуст, край него плискаше лъскавата вода, в която се оглеждаше сутрешното небе. Вълкът не беше се хванал.

Янко усети, че коленете му се подкосиха и с бавни крачки тръгна към капана. Но преди да премине завоя, нещо изхлопа отстрана и се чу металически звук. Той се обърна и погледна към насрещния бряг. Подкопан от водите, брегът се надвесваше като свод. Там, на малката лескова скала, бе клекнал сивият планински вълк!

Тържествуващ вик се откъсна от устата на младия човек. С бързо движение той сне карабината от рамото си и освободи предпазителя й.

Вълкът го гледаше с жълтите си, чудно бистри, седефени очи. Дългите му уши бяха свити назад, кървава пяна се показваше от полуотворената му уста. Беше се хванал в клюсата с двата предни крака, но бе успял да издърпа единия от тях, макар че острите зъби на дъгите бяха свлекли кожата от крака му. Измокрен и изкалян в своите яростни усилия да се освободи, той бе хапал студеното желязо и бе довлякъл капана тук, с тежкото дърво, о което бе привързан.

Янко седна насреща му и като сложи пушката на коленете си, дълго време го гледа замислено, сякаш искаше да запомни завинаги злокобния, зеленикав огън в очите му, преди те да угаснат завинаги. Кой знае защо, тия очи го смущаваха. Те бяха толкова неукротими, безкрайно диви и в тях нямаше никаква молба за пощада, нито пък страх.

Младият човек вдигна своята къса пушка и я насочи към широкото чело на звера. Вълкът изхлопа със зъби. Янко дръпна спусъка. Грамадният звяр се изправи на задните си нозе, повдигайки със себе си тежкия капан, и падна мъртъв върху скалата…

Като го одра и взе тежката кървава кожа, Янко се върна тържествуващ в дома и разказа на Вълко всичко. Старият ловец го изслуша мълчаливо.

— Знаех, че той ще се върне — рече Вълко, когато помощникът му свърши своя разказ. — Такъв вълк, свикнал да лови дивеч, мъчно ще се реши да слезе в полето. А ти не ми вярваше и ето, сам се наказа за нехайството. Но с това пък доказа, че вече разбираш от работата си — той се усмихна и плесна Янко по рамото. После, като взе ръката му между своите и я стисна, добави весело: — Тоя вълк не ми излизаше от ума. Ако беше останал жив, идната зима щеше да ни отвори хубава работа. Ще искам от лесничея да те награди. Браво! А ти, ти си станал вече истински мъж!

Двамата седнаха да пият ракия на голямата кръгла маса, сложена в двора, за да отпразнуват победата си над единака, докато неговата кожа, опъната на дървената ограда, стоеше пред очите им.

От тоя ден Янко се изпълни със самоувереност и още по-усърдно се залови с ежедневната си работа.