Барбара Бретън
Този път завинаги (22)

Двадесет и втора глава

— Погледни ги само — каза Маги на Никол на вратата на болничното отделение. — Направо са като дупе и гащи!

— Не мога да повярвам, че го е накарал да играят на тази игра! — Никол бе облякла любимия си пуловер, косата й беше вързана на опашка и за пръв път от доста време насам изглеждаше отново като петнайсетгодишно момиче, което има още много да учи в този живот. — Ще му кажа да се разкара.

Отново мразеше брат си. Маги не можеше да повярва, но дори това я караше да се чувства добре.

— Конър има подход към децата — отбеляза майка й.

— Да — потвърди Никол. — Май е така.

Маги я погледна изненадано и повдигна вежда.

— Все пак си го призна.

Момичето се засрами, искаше да обърне глава, но за съжаление бе твърде късно. Маги видя погледа на дъщеря си и сърцето й се стопли.

Най-накрая отново се разбираха! Тя беше толкова щастлива. Едва сега осъзна, че Ник се нуждаеше от баща си. Може би преди просто не искаше да го разбере. Дъщеря й вече не беше малка. Ако искаше да я запази, трябваше да й позволява да взима сама решения. Може би бе дошло време да се отнася с разбиране към Никол, да я изслушва, да я смята за възрастен човек. Да зачита мнението й. Е, малко по малко.

— Хей, вие двамата — каза Маги, като придвижи количката на Никол В стаята. — Леля Ели е отвън, Чарли. Знаеш, че мрази да чака.

Конър я погледна и се усмихна, но имаше нещо, което я разтревожи. Тази усмивка не бе истинска, не бе неговата, не бе усмивката, в която се влюби. „Не си въобразявай — рече й един глас вътре в нея. — Той просто трябва да се възстанови. Наблъскали са го с успокоителни. Просто е уморен. Не е нещо, което е свързано с теб.“

— Победих те! — рече Чарли и хвърли картите на масата.

— Отново ли? Нещо ме мамиш — Конър хвърли картите си до тези на момчето.

Чарли се ухили.

— Просто съм по-добър, това е всичко.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм — продължи да се смее Чарли.

— По-добре върви да се облечеш — рече Маги. — Ели каза, че ще те заведе в „Макдоналдс“, ако успеете да стигнете дотам преди задръстванията.

— Чакай тук. Аз ще ти донеса палтото — пошегува се Конър.

Момчето направо щеше да се пръсне от смях. Конър беше щастлив. Дори Никол се поусмихна.

— Хайде, дребосък — подкани го тя. — Можеш да ме закараш в моята стая.

Той само това и чакаше. Събра картите и се втурна по коридора със сестра си.

— Топката ти е под леглото — извика Маги.

— Шон беше същият — рече Конър. — В непрекъснато движение.

„Погледни ме, Конър! Защо ме отбягваш откакто се случи инцидентът?“ — мислеше си тя.

— Днес пак писаха за теб по първите страници — тя му подаде няколко вестника.

„Полицай спасява момиче от сигурна смърт“.

Докато четеше тези думи, я побиваха тръпки.

— Хвърли ги — гласът му бе някак си чужд и студен. — Не искам да ги гледам.

— Може би майка ти…

— Хвърли ги.

— Добре — настъпи мълчание.

— Чарли каза, че бившият ти съпруг и жена му ще идват от Лондон.

Маги кимна.

— Пуснали го в отпуска по семейни причини. Утре сутрин пристигат. Ще останат за уикенда. Децата са на седмото небе от щастие.

— А ти?

— Аз съм щастлива заради тях — отговори Маги след миг. — Между нас вече няма нищо.

Действително тя вече не изпитваше никакви чувства към бившия си съпруг. След инцидента се беше чула със Сали. Разговорът им бе много приятен. Поговориха си и после Маги й пожела щастие. Сали бе забавна, изключително искрена и приятна.

 

 

Маги трябваше да излезе, за да изпрати Ели и сина си. Поколеба се за момент, после се наведе и леко го целуна по устните.

— След малко се връщам — каза. — В шест имам среща с майка ти в кафенето.

— Какво стана с ледниковия период? — попита той, но тя вече беше излязла.

Конър отново се облегна на възглавниците и се опита да не забелязва цветята и балоните, окачени на тавана. Опита се да не мисли за вестниците, които лежаха в бялото малко кошче, отляво на нощното шкафче.

— Татко каза, че си истински герой — беше му казал Чарли тази сутрин, докато играеха на Монополи. — Той ще дойде да ни види и иска лично да ти благодари.

— Страхотно — беше отвърнал Конър, но чувството, че е измамник, не го оставяше на мира. Не издържаше повече на този фарс.

Бяха напълнили стаята му с цветя и балони. Бяха писали за него в местните вестниците. Бяха пуснали репортаж за случката в предаването: „От мястото на събитието“.

Излъчваше се в шест часа.

Родителите му толкова се гордееха с него, че вървяха по коридорите на болницата така, сякаш отиват на посещение на някоя царска особа. Братята му използваха славата му, за да завързват нови запознанства. Сестрите му го глезеха.

Жените от семейство Халоран не го оставяха на мира. Затрупваха го с шоколади, пухени възглавнички, одеяло с цветовете на дъгата, което да убие малко сивотата на болничната стая, и какво ли още не. Клеър дори беше купила цветни маркери, за да изрисува гипса на крака му. Не знаеше какво да си мисли за всички тези жълти маргаритки и огромни червени сърчица, които покриваха крака му. Е, за всички останали това бе поразително красив експонат. Сякаш действията им казваха: „Вече си един от нас. Ти доказа това. Спаси Никол.“

Никол беше дошла в стаята му, за да му благодари. Изглеждаше толкова малка и крехка с тези синини по лицето и краката и с вързаната на опашка коса. Конър се уплаши при мисълта, че е можела да загуби тази уязвимост и детска невинност. Тя се изчерви, докато говореше, той също се почувства неудобно.

— Забрави — прекъсна я и се прокашля, за да не издаде чувствата си. — Просто направих това, което всеки друг би сторил на мое място.

— Никой друг не би го направил, освен моите родители. Никой друг. Прости ми, че се отнасях толкова грубо с теб.

— Тази промяна ме плаши малко. Може би с всички ни е така.

Нови мечти. Нов живот. Нови членове на семейството.

Тя остана половин час. Поговориха за незначителни неща, но и в тях имаше смисъл. Беше добро дете! Обичаше родителите си и съжаляваше за развода им. Едва ли би могъл да я вини. Че кое дете не иска родителите му да не се разделят! Тя се опитваше да приеме новата съпруга на баща си и Конър беше сигурен, че щеше да свикне и с него. Стига да поиска.

Но Маги се беше променила. Случилото се с Боби я беше накарало да се замисли. Държеше се резервирано. Бе прочел разочарованието и съмнението в очите й. Когато суетнята около Никол отминеше и тя оздравееше, това разочарование щеше да се появи отново и да убие любовта й.

Един герой не би седял безучастно, ако до него умира най-добрият му приятел. Независимо какво бе направил в този живот, неговото име винаги щеше да се свързва с това, което бе пропуснал да направи, с това, което не предотврати и грешката му бе фатална. Нищо на този свят не можеше да промени това.

 

 

Маги и майката на Конър свикнаха да се срещат в кафенето всеки ден. И двете поставяха на първо място живота на децата си. По този начин с всеки изминал ден връзката между тях ставаше все по-здрава.

Маги разказа на Катлийн за Никол. Спомена колко много й липсва баща й.

— Няма да е зле да отиде да поживее малко при баща си, но той е военен, да не забравяме, че е и младоженец, така че едва ли е удобно. Двамата със Сали имат нужда да бъдат сами.

— А за себе си мислиш ли? Може би и ти имаш нужда от малко свобода — госпожа Райли сложи захарин в кафето си.

— За какво ми е?

— Може би и ти скоро ще се омъжиш. Синът ми е луд по теб. Признавам си, че в началото тази идея не ми допадаше много, но нещата се промениха. И слепец би видял колко много те обича Конър.

— Направо ме изненада — Маги се усмихна.

Колко дълъг път извървяха двете. Когато си близо до смъртта, осъзнаваш значението на живота и не си губиш времето с празни приказки.

— Нямам извинение за държанието си на кръщенето.

— Не съм искала да се извиняваш.

— Все пак мога да опитам. Надявам се да ми простиш.

— С удоволствие. А ти как би реагирала, ако ти кажа, че и аз съм луда по сина ти?

— Ще кажа, че трябва да си луда, ако не е така.

Маги пое дълбоко въздух:

— Нещо става, Катлийн. Той не ми вярва вече. Гледа през мен все едно, че ме няма.

Катлийн се намръщи.

— Просто е нещастен, Маргарет — тя се изправи и сложи ръка на рамото на младата жена. — Не е лесен, но си струва. Добър човек е. Отдавна не бяхме го виждали толкова щастлив. И ти си причината за това — Катлийн се отдалечи към вратата, за да изпуши една цигара.

Какво повече можеше да иска! Майка му я харесваше. Преди седмица никой не би предположил, че нещата ще се развият така. Напротив, всичко бе толкова объркано и сложно. Семействата им унищожаваха магията на любовта. Делото по убийството я бе накарало да си зададе въпроси, на които не бе сигурна, че иска да отговори. Никол бе неконтролируема. Когато Конър беше заговорил за тяхното бъдеще, тя просто не можеше да си представи за какво става дума и съзнателно се бе отдалечила от него.

Сега всичко се беше променило. Проблемите в миналото нямаха никакво значение. Какво толкова я беше сбъркало? Какво беше мислила? Мислил ли беше изобщо? Нали го обичаше? Любовта им бе най-важното нещо в живота й. Тя бе реална и същевременно беше чудо, вълшебство, магия. Искаше да му го каже в онази нощ преди инцидента. После се случи това, а сега той се отдалечаваше. Не можеше да разбере защо. Но го виждаше в очите му всеки път, когато случайно срещаха погледите си. Какво беше станало? Защо Конър реагираше така?

Вероятно не беше на себе си, както и всички от семейство Райли.

И двамата с Никол щяха да се оправят. На него му трябваше малко повече време, но след няколко месеца ще е здрав. Би трябвало да е щастлив и да се гордее. Съществуваха толкова причини за това. Дори съобщиха в новините в шест. Чарли така се развълнува. Сега малкото момченце го смяташе за супермен. Всеки в болницата искаше да го види и да му стисне ръката.

Би трябвало да прелива от гордост и щастие. Маги бе там, когато синът му Шон се обади, й имаше удоволствието да му разкаже за смелата постъпка на баща си. Политиците биха продали душите си на дявола, за да бъдат толкова известни, но той не беше щастлив, Катлийн беше оставила вестника си на масата. На първа страница имаше материал за спасяването на Никол, а до него бяха поместили друг за Боби Дикарло. Маги изведнъж осъзна защо Конър е толкова нещастен.

На тази страница бяха свързани най-големият му провал и най-големият му триумф. Каква ирония! Как беше забравила! Конър изпитваше неописуема болка. Той не се отдалечаваше от нея и се измъчваше, като мислеше единствено за живота, който не бе спасил, а забравяше за спасения. По дяволите, как не се сети по-рано? Конър имаше нужда от нея. Както и тя от него. Какво чакаше още тук? Защо бездействаше?

Маги скочи и се втурна към асансьора, но той сякаш се бавеше с часове. Заизкачва стълбите до четвъртия етаж. Сестрите я гледаха все едно бе луда, но не я интересуваше. Маги се втурна в стаята му. Единственото, което имаше значение, бе да му каже истината, това, което й бе на сърцето, всичко, което чувстваше.

— Обичам те, Конър. Знам, че не е това начинът да… — тя млъкна. Не беше сам. До леглото му беше застанала красива чернокоса жена и го държеше за ръката. Беше плакала и бе стиснала носна кърпичка в другата си ръка. В неговите очи също имаше сълзи.

— Простете — каза Маги. — Не знаех, че имаш посетител — трябваше да си помисли, преди да се втурне така. Тя тръгна към вратата. Трябваше да си помисли, преди да изтърси: „Обичам те.“

— Не си тръгвай, Маги.

— Не, не. Няма проблем. Трябваше да почукам. Просто…

— Ела! — заповяда й той. Това не бе мъжът от интензивното. Отново беше онзи Конър, който бе срещнала в дъждовните дни в Атлантик Сити. Чернокосата жена до него сигурно му бе много близка, щом бе успяла да направи това. Да върне отново стария Конър.

— Щом настояваш — тя се опита да изглежда весела, но не успя. Фактът, че непознатата продължава да държи ръката му, я караше да се чувства нещастна.

— Това е Дениз Дикарло, Маги.

Жената се усмихна леко и пусна ръката му.

— Чувала съм за вас, Маги.

Те си стиснаха ръцете, а после Дениз се обърна към Конър. Значи това беше вдовицата на Боби! Конър й беше разказвал за нея. Бе й споделил, че е изгубил не само приятел и партньор, но и едно цяло семейство. След инцидента семейство Дикарло не поддържаше връзка с него.

— Радвам се да се запозная с вас, Дениз.

После Дениз се обърна към Конър и рече:

— Оставих децата при майка ми. По-добре да тръгвам — тя се наведе и го целуна по бузата. — Обади се, когато се прибереш.

— Благодаря, Дени — Маги видя, че очите му се насълзиха. — Аз… — той не можа да довърши. Тя го потупа поръката.

— Зная. Трябваше по-рано да се сетя — прошепна тя. Сбогува се с тях и напусна стаята.

— Предполагам, че е гледала репортажа. Радвам се, че дойде да те види — Маги го целуна по устните.

— Аз също. Децата й са пораснали — рече той и посочи към купчина снимки.

— Така е, децата растат. Е, посещението приятно ли беше? — държеше се като кралица Виктория на официална среща. Какво се случи с жената, която нахлу в стаята и изкрещя, че го обича?

— Бих казал.

Тя седна на леглото.

— Слушай, през последните три дни ми се събират не повече от четири часа сън. Не бих казала, че съм от търпеливите. Така че карай направо. Между теб и Дениз става нещо? Ще ми обясниш ли? Или ще трябва да ти вадя думите с ченгел?

— Всичко свърши — той я хвана за ръката.

— Какво свърши? Процесът или връзката ни? Кое от двете?

— Имаме свидетел. Някой, който може да запълни загубата на паметта ми.

— Конър! — Маги сграбчи ръката му. Добри новини, трябваше да са добри! — Кой? Какво? Кажи ми!

— Джак Олифант от магазина за обувки си е признал. Видял е всичко.

— Онзи тип, дето се обадил на полицията?

— Да.

— Но нали каза, че нищо не знае!

— Заплашили са го — Конър й разказа, че явно някой от приятелчетата или роднините на Уокър са наели хора да притиснат Олифант и да го заставят да си държи езика зад зъбите. Конър не е бил пречка, тъй като не си е спомнял някои моменти, докато собственикът на магазина бил най-голямата опасност. Един свидетел на убийство е достатъчен да бутне извършителя на топло до края на живота му. — Бил е изплашен до смърт. Имал е семейство и се е поддал.

— Какъв страхливец!

— Да — рече Конър, — но също така е баща на три деца, които иска да защити, Маги. Не мисля, че би искала някога да си поставена пред подобен избор.

— Значи виновникът да ходи на свобода!

— Добре дошла в реалния живот.

— Но защо е проговорил тогава?

— Знам ли? Сигурно съвестта му е проговорила или е изпитал състрадание. Признал е всичко на Дениз, а тя го е убедила да свидетелства.

Джак Олифант видял репортажа за инцидента с Никол и нещо в него се е пречупило. Затова на следващата утрин отишъл при Дениз и й признал всичко, а тя пък го завела право при Соня Бернщайн, прокурорката по делото.

— Значи ще го съдят за лъжесвидетелство?

— Соня ще го измъкне. Ще открие някаква вратичка за него.

Маги пое дълбоко въздух. „Боже Господи, помогни му да повярва в себе си. Само той единствен не знае какъв добър и изключителен мъж е!“

— Ти не си се паникьосал? Не си позволил да убият Боби, нали?

— Не — на лицето му бяха изписани едновременно дълбока скръб и облекчение.

Той й разказа всичко, което знаеше. Имаше нужда да поговори и с Олифант, за да разбере подробностите, да му зададе въпроси, за да подреди най-накрая мозайката от онзи кошмарен следобед. Но и това, което знаеше за момента, го успокояваше. Сякаш камък бе паднал от сърцето му.

— Олифант е видял как Уокър е държал оръжието, опряно в главата на Боби. Аз съм се опитал да се приближа и да поговоря с онзи нещастник, но той е заплашил, че ще стреля, ако не оставя пистолета на земята — все едно разказваше някаква друга история, не влагаше никакви чувства. Може би това бе така, защото разказваше чрез нечии други спомени, а не чрез своите. — Оръжието било на около метър. Олифант си спомнял това много добре, защото слънцето се отразявало в него и го заслепявало.

Очите на Маги се насълзиха:

— Точно това си забелязал и ти.

— Олифант казал на Дениз, че се бил скрил зад една мазда и наблюдавал всичко. Чул ме е, че се опитвам да убедя Уокър да се предаде. Бил съм казал, че ако хвърли оръжието, ще кажем на полицията, че ни е съдействал, Олифант бил сигурен, че се е вързал. Малкият се държал като уплашено дете, което само чака някакъв изход от заплетената ситуация. Уокър се навел да остави оръжието, но точно тогава Боби се размърдал, за да се освободи, и затова хлапакът се отказал от предложената му „сделка“ — Конър помълча, после продължи: — Според Олифант аз съм посегнал към оръжието, сграбчил съм го и съм легнал на земята. Прицелил съм се, но те са били много близо един до друг. Не съм имал добра позиция или шанс, а може би не съм бил достатъчно бърз в следващия момент последвал изстрел, Боби паднал върху Уокър и това бил краят.

Маги го прегърна колкото се може по-силно, като внимаваше за плетеницата от тръбички и системи, допря глава до гърдите му и чу как бие сърцето му. Какво би правила без другата половина? Какво би правила без него — другата половина на сърцето й?

 

 

Болката бе отминала и бе настъпил раят. Отдавна не бяха изразявали любовта си и всички други прелестни чувства, които изпитваха един към друг, че отначало Конър не можа да ги разпознае. Отново бяха едно цяло, пак ги докосна същата магия.

Бяха толкова щастливи! Отново се обичаха. Тя се бе втурнала в стаята, за да му каже, че го обича още преди да разбере за Боби. Конър бе щастлив от нейното признание.

— Маги!

Тя се наведе над него.

— Боли ли те? Имаш ли нужда от…

— Теб. Имам нужда от теб.

Прекрасните й очи се насълзиха.

— Би ли повторил? Искам да се уверя, че те чух правилно.

— Обичам те, Маги О’Брайън! Влюбих се в теб от мига, в който те видях.

— На онзи паркинг — усмихна се тя. — Много тъпо място като за първа среща, а?

— Когато те видях свита под дъжда на онази пейка, разбрах, че цял живот съм търсил само теб и че ти ще бъдеш жената, която ще открадне сърцето ми?

— Вие, ченгетата, умеете да омайвате — тя грееше от радост, а Конър благодареше за стотен път на Господ, че ги беше събрал и им беше дал възможността да бъдат заедно.

— А ти? Имаш ли нещо да ми казваш? — изглеждаше като тийнейджър, изпълнен с надежда.

Тя се засмя.

— Кой? Аз ли? Нищо.

— Обичаш ме — изрече той с усмивка. Не можеше да скрие, че е лудо влюбен, ужасен късметлия и истински самохвалко. — Имам свидетели, О’Брайън! По-добре и ти си признай.

— Чувала съм, че успявате да накарате хората да говорят.

— Чакай само да стана от това легло. Ще ти покажа тогава! — хилеше се безсрамно като безотговорен хлапак.

— Обичам те! — тя целуна пръстите на ръката му. — Обичам тялото ти, сърцето ти, душата ти, ума ти и смелостта ти!

— Това означава само едно.

— Че ще се оженим, нали?

— Точно така. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Май ще трябва да кажем на децата, преди да зазвучи Менделсоновият валс.

— Ще се обадя на Шон още сега. На теб ще ти трябва малко повече време за Чарли, Никол и свещеника.

— Свещеник Рурк ще е очарован, а за децата — е, мисля, че ще склонят — усмихна се тя. — Не обичаш да губиш време, а?

Това бе усмивката, без която не можеше да живее и която щеше да вижда вече всеки ден от живота си. А може би и за по-дълго време.

— Вече съм изгубил трийсет и осем години без теб. Не искам да губя повече. Този път е завинаги.

Жената, която обичаше, го целуна. Животът едва сега започваше.